Решение № 135 от 14.09.2026, Районен съд - Луковит

РЕШЕНИЕ

№ 135 гр. Луковит, 14.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛУКОВИТ, II СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НАДЕЖДА В. ДИМИТРОВА при участието на секретаря З.П. като разгледа докладваното от НАДЕЖДА В. ДИМИТРОВА Гражданско дело № 20264320100189 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по искова молба от М. В. И., ЕГН **********, с адрес в [заличен адрес по GDPR], чрез адв. Г. Ч., срещу „Н.“ ООД, с ЕИК [лични данни заличени], със седалище и адрес на управление в [заличен адрес по GDPR], представлявано от И.Н.Х.С..

Ищецът твърди, че между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит от 25.07.2025 г., по силата на който ответното дружество му е предоставило парични средства, а ищецът е извършил парични плащания в полза на ответника.

Поддържа се, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивни изисквания на Закона за потребителския кредит, поради което, съобразно последиците, предвидени в чл. 23 ЗПК, потребителят дължи единствено чистата стойност на получения кредит. Твърди се, че сумите, платени от ищеца над чистата стойност на предоставената му сума, са получени от ответника без правно основание и подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

С оглед изложеното е отправено искане съдът да постанови решение, с което да осъди ответника на основание чл. 23, вр. чл. 22 и сл. ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, да заплати на ищеца М. В. И. сумата в размер на 207,07 евро, представляваща евровата равностойност на сумата от 405,00 лева, представляваща недължимо платени суми по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане.

Претендират се и направените по делото съдебно-деловодни разноски, включително адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който на основание чл. 237, ал. 1 ГПК изрично и безусловно признава предявения иск.

В отговора ответникът прави и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на ищеца, като моли същото да бъде намалено до справедлив размер.

В първото съдебно заседание ищецът М. В. И., чрез процесуалният си представител 1 адв. И.Н. заявява, че поддържа исковата молба и направеното с нея искане. С оглед изразеното от ответника становище моли съдът да постанови решение при признание на иска по реда на чл. 237 ГПК.

Ищецът претендира направените по делото съдебно-деловодни разноски, като съгласно представения списък по чл. 80 ГПК същите са заявени в размер на 225,56 евро, от които 25,56 евро – държавна такса, и 200,00 евро – адвокатско възнаграждение, претендирано на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

В първото съдебно заседание ответникът „Н.“ ООД, чрез процесуалния си представител юрк. Д.Д. поддържа направеното признание като изрично заявява, че изцяло признава предявения иск, намира същия за допустим и основателен.

Ответникът поддържа и възражението си за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, като моли същото да бъде определено по справедливост с оглед фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и критериите по чл. 36, ал. 3 ЗАдв.

Съдът, след като обсъди становищата на страните и извърши проверка за наличието на предпоставките за постановяване на решение при признание на иска, намира следното:

Предявен е осъдителен иск за заплащане на сумата от 207,07 евро, представляваща евровата равностойност на сумата от 405,00 лева, претендирана като недължимо платена по договор за потребителски кредит, на основание чл. 23, вр. чл. 22 и сл. ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

Съгласно чл. 237, ал. 1 ГПК, когато ответникът признае иска, съдът може да постанови решение съобразно признанието.

В настоящия случай ответникът е направил изрично, пълно и безусловно признание на предявения иск както с писмения отговор на исковата молба, така и в проведеното съдебно заседание.

Признанието обхваща предмета на предявения иск – претенцията за заплащане на сумата от 207,07 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

В производството по чл. 237 ГПК съдът не следва да извършва пълно доказателствено изследване на признатото право, а следва да извърши проверката по чл.

237, ал. 3 ГПК.

Доколкото ответникът е признал изцяло предявения иск, съдът не следва да изследва по общия ред въпроса за съдържанието на договора за потребителски кредит, нито да извършва доказателствена преценка относно размера и основанието на извършените плащания, извън необходимата за преценката по чл. 237, ал. 3 ГПК.

Съгласно чл. 237, ал. 3 ГПК съдът не може да постанови решение при признание на иска, ако признатото право противоречи на закона или на добрите нрави, както и когато с него се признава право, с което страната не може да се разпорежда.

В настоящия случай съдът намира, че не са налице посочените в закона пречки за постановяване на решение при признание на иска.

Поради това съдът намира, че са налице предпоставките за постановяване на решение при признание на иска по чл. 237, ал. 1 ГПК.

Съгласно чл. 237, ал. 2 ГПК в този случай решението се основава на признанието на иска, като съдът не е длъжен да излага мотиви относно основателността на иска.

Ето защо съдът следва да постанови решението си съобразно направеното от ответника признание.

По отношение на претендираната законна лихва съдът съобразява, че същата е акцесорна на главното вземане и е претендирана от ищеца от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. При направеното от ответника признание на иска и при липса на възражение относно началния момент на лихвата, същата следва да 2 бъде присъдена от посочения от ищеца момент.

По отношение на разноските съдът съобрази следното: Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените от последния разноски съразмерно с уважената част от иска. С оглед изхода на спора и пълното уважаване на предявения иск ответникът следва да понесе направените от ищеца разноски.

От представените по делото доказателства се установява заплащането на държавна такса в размер на 25,56 евро, поради което тази сума следва да бъде присъдена на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение съдът съобрази следното:

Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите по ал. 1, когато в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда.

При определяне размера на дължимото възнаграждение съдът съобразява Решение на Съда на Европейския съюз от ****** г. по дело ******, „Е.А.БГ“ ЕООД срещу „З.А.Д.А.“ АД. С посоченото решение СЕС приема, че чл. 101, § 1 ДФЕС, във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС, не допуска национална правна уредба, съгласно която съдът е длъжен да присъжда адвокатско възнаграждение не по-ниско от минималния размер, определен с наредба на съсловна организация на адвокатите, когато тази уредба представлява ограничение на конкуренцията по смисъла на чл. 101 ДФЕС. Съдът на ЕС приема също, че националният съд е длъжен да остави без приложение такава национална уредба, включително когато установените минимални размери съответстват на реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Съобразно чл. 633 ГПК решението на Съда на Европейския съюз по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. Поради това при определяне на адвокатското възнаграждение съдът не следва механично да прилага минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., а следва да извърши конкретна преценка на дължимото възнаграждение с оглед характера и предмета на делото, размера на материалния интерес, фактическата и правната му сложност, извършените от адвоката процесуални действия и обема на предоставената правна помощ. Наредба № 1 може да бъде съобразена единствено като ориентир при тази преценка.

В настоящия случай съдът намира, че претендираното възнаграждение следва да бъде определено в размер на 200,00 евро, като този размер е справедлив и съответства на действително извършената от процесуалния представител работа.

При определяне на размера съдът съобрази, че материалният интерес по делото е нисък, ответникът е признал изцяло предявения иск още с писмения си отговор, поради което спорът фактически не е бил противопоставен между страните. Делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, като предметът му е свързан с приложение на разпоредби от Закона за потребителския кредит и последиците от недействителността на договора, по които е налице установена съдебна практика.

Същевременно производството е приключило в едно съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не е присъствал, а съдът е разгледал делото въз основа на направените от страните писмени изявления и приетите по делото доказателства.

Ответникът не е оспорвал предявения иск, а напротив – изцяло го е признал и е поискал постановяване на решение при признание на иска по чл. 237 ГПК.

При тези обстоятелства съдът намира, че сумата от 200,00 евро представлява справедлив размер на адвокатското възнаграждение за оказаната правна помощ по настоящото дело, съобразен както с обема на извършената работа, така и с фактическата и правна сложност на спора.

Доколкото процесуалният представител е регистриран по ЗДДС, при определяне на дължимото възнаграждение следва да бъде съобразен и дължимият върху адвокатската 3 услуга данък върху добавената стойност. Същият представлява част от дължимото възнаграждение, когато адвокатът е регистриран по ЗДДС, съобразно трайната практика на ВКС, включително Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г., II т. о.

Поради това, ако претендираната сума от 200,00 евро е посочена като краен размер с включен ДДС, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. И.Н. сумата от 200,00 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 ЗАдв.

Доколкото в пълномощното е изрично посочено, то уважените суми следва да се преведат по посочената в него банкова сметка.

Мотивиран от горното и на основание чл. 237, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съдът РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл. 23, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД „Н.“ ООД, с ЕИК [лични данни заличени], със седалище и адрес на управление в [заличен адрес по GDPR], представлявано от И.Н.Х.С. да заплати на М. В. И., ЕГН **********, с адрес в [заличен адрес по GDPR] сумата в размер на 207,07 евро /двеста и седем евро/, представляваща евровата равностойност на сума в размер на 405,00 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит от 25.07.2025г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.02.2026г. до окончателното й изплащане, платими по посочената в пълномощното банкова сметка: IBAN [лични данни заличени], BIC [лични данни заличени], титуляр адв. И.П.Н..

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 2 ГПК „Н.“ ООД, с ЕИК [лични данни заличени] със седалище и адрес на управление в [заличен адрес по GDPR], представлявано от И.Н.Х.С. да заплати на М. В. И., ЕГН **********, с адрес в [заличен адрес по GDPR] сумата в размер на 25,56 евро /двадесет и пет евро и 56 цента/, представляваща разноски за внесена държавна такса, платима по посочената в пълномощното банкова сметка: IBAN [лични данни заличени], BIC [лични данни заличени], титуляр адв. И.П.Н..

ОСЪЖДА „Н.“ ООД, с ЕИК [лични данни заличени] със седалище и адрес на управление в [заличен адрес по GDPR], представлявано от И.Н.Х.С., да заплати на адв.

И.П.Н. от САК със съдебен адрес в [заличен адрес по GDPR], сумата 200,00 евро /двеста евро/ с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата, по посочената в пълномощното банкова сметка: IBAN [лични данни заличени], BIC [лични данни заличени], титуляр адв. И.П.Н..