Решение № 205 от 11.12.2024, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 205 гр. Варна, 11.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова при участието на секретаря Олга Ст. Желязкова като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно гражданско дело № 20243000500283 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от А. Ф., гражданин на Ф. р. Г., чрез адв. А. Д. от АК-София, насочена срещу решение № 389/12.04.24г. по гр. д. № 641/23г. на ОС-Варна, с което са били отхвърлени исковете му против Д. С. К. от гр. Варна, за заплащане на сумата от 45 000 евро, представляваща сбора от сумите: 13 000 евро, 3 000 евро, 4 500 евро, 4 000 евро, 5 000 евро, 3 000 евро, 1 500 евро, 2 000 евро, 2 000 евро, 2 000 евро, 3 000 евро, 2 000 евро, дадени по договори за заем, на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата от 45 000 евро, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й плащане; и въззивникът е осъден да заплати на ответницата направените по делото разноски в размер на 9 050 лева. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, тъй като е постановено в противоречие на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита се, че чрез документите, доказващи извършването на общо 12 банкови превода от ищеца по банкова сметка на ответницата, за чието основание е записано „заем“, се установява предаването на сумите. Останалите елементи на договора за заем могат да бъдат установявани и чрез свидетелски показания, което е било извършено по делото. В тази връзка е направен анализ на гласните доказателства и въз основа на показанията на св. Р. Н. се счита, че е било установено предаването на сумите от ищеца като за заеми на ответницата за закупуване на имот в България, за заплащане на таксите по 1 това закупуване и за издръжката й по време на пандемията, когато тя не е можела да упражнява професията си. Уговорката между страните е била сумите да бъдат връщани след възобновяване на упражняването на професията от ответницата след Ковид-пандемията. Тези показания съответствали и на представената по делото кореспонденция, водена между страните чрез социалните мрежи. Същата не била обсъдена от съда, което представлявало процесуално нарушение.

При това положение доказателствената тежест за насрещно обратно доказване е била върху ответницата, която не го е осъществила чрез ангажираните от същата доказателства по делото. Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявените искове като основателни и доказани, ведно с присъждане на направените по делото разноски в исковото и обезпечителното производство, включително и за въззивната инстанция.

В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна Д. С. К. чрез адв. Т. С. от АК-София, с която същата е оспорена като неоснователна. Сочи се, че ищецът не е доказал по делото нито реалното предаване на сумите, нито съгласие/обещание за тяхното връщане, т.е. не са били доказани елементите на всеки един от договорите за заем, които ищецът твърди, че са били сключени между страните. Съобразно посочена съдебна практика се поддържа, че е налице ограничение за доказването чрез свидетелски показания на договори за заем на стойност над 5 000 лв., при липсата на изрично съгласие от ответника за използването на такива доказателствени средства. Счита се, че първоинстанционният съд е осъществил правилен анализ на събраните по делото доказателства и основателно не е кредитирал показанията на св. Р. Н.. За негодно доказателство се счита извадката от интернет-кореспонденция, тъй като същата е оспорена, водена е на неразбираем език и при неясен превод, както и не е установена самоличността на лицата, между които се води. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение, ведно с присъждане на разноските за въззивната инстанция.

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес от обжалването на обжалваем първоинстанционен съдебен акт, при наличието на доказателства за надлежна представителна власт.

С оглед предмета на делото (разрешаването на граждански спор, по иск на ищец с местоживеене /обичайно местопребиваване/ в Г., против ответник с местоживеене в България, за връщане на парични суми, дадени по договори за заем, сключени за периода от 04.12.19г. до 07.12.21г. чрез извършени банкови преводи, в чието основание е било записано „заем“), настоящият съд извърши проверка на своята компетентност и преценка относно приложимото материално право. В тази връзка съдът намира, че е налице хипотезата на чл.

4, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (при липсата на някоя от хипотезите на чл. 1, § 2, чл. 24, чл. 25 и чл. 26 от същия 2 регламент), поради което е компетентен да разреши настоящия спор.

Съобразно чл. 4, § 2 и съображение 19, изр. 2 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I), когато договорът не попада в обхвата на § 1 или когато елементите на договора биха могли да попаднат в обхвата на повече от една от букви а)—з) от § 1, договорът се урежда от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на страната, която дължи характерната за договора престация. По отношение на договора за заем характерната по договора престация е тази на заемодателя и приложение следва да намери правото на държавата, където се намира неговото обичайно местопребиваване, преценявано към момента на сключване на договора (съобразно чл. 19, § 3 от регламента). В случая това е материалното право на Ф. р. Г..

В резултат на служебно предприетите от настоящия съд процесуални действия по изясняване на съдържанието на материалното право във Ф. р. Г., приложимо за описаните по-долу договори (относно 1. нормативният акт и правните норми, действали към моментите, в които се твърди сключването на договорите – 04.12.19г., 22.04.20г., 12.06.20г.13.08.20г., 19.10.20г., 23.11.20г., 18.01.21г., 09.03.21г., 26.04.21г., 27.05.21г., 18.10.21г. и 07.12.21г., които уреждат въпросите относно договор за заем на парична сума, и по-точно сключването и действителността на договор за заем на парична сума; формата за неговата действителност; тълкуването, изпълнението и последиците от пълното или частичното неизпълнение на задълженията, включително определяне на размера на вредите; дължимост на законна лихва върху предоставените в заем суми при липсата на уговорка за това и начален момент за това и в какъв размер; последиците от недействителността на договора; 2. наличието на задължителна съдебна практика, относима към тълкуването и приложението на посочените в т. 1 правни норми относно договор за заем на парична сума, за който страната твърди, че е сключен само чрез извършването на банков превод на паричната сума, с вписване на основание за превода – „заем“), по делото е получен отговор с вх. № 8103/14.11.24г. от Федералното министерство на правосъдието на Ф. р. Г. чрез Министерство на правосъдието на Република България, Дирекция „Международно правно сътрудничество и европейски въпроси“.

След запознаване с информацията, получена по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави, съставена в Лондон на 07.06.1968г., процесуалните представители на страните в открито съдебно заседание заявяват, че поддържат съответно въззивната жалба и отговора на същата.

В депозираната от въззивника писмена защита чрез адв. А. Д. се излага, че в т. 2 на писмото от Федералното министерство на правосъдието на Ф. р. Г. е посочено, че договорът за заем може да бъде сключен устно или конклудентно, чрез действие, което показва конкретно намерение и замества 3 изричното волеизявление. Трябва да има съгласие между страните по договора, като трябва да е поне видно предоставянето на парична сума на заемодателя. След като по настоящото дело е установено, че ищецът е извършил 12 бр. банкови преводи по банковата сметка на ответницата, всеки от които с посочено основание в платежното нареждане „заем“, а ответницата не оспорва получаването на тези суми, това означава, че с всеки превод е достигнало волеизявлението на заемодателя да й предостави определена парична сума като заем. Съгласно чл. 151 от ГГК договорът следва да се счита сключен и без изрично приемане на „заявката“ за сключването на договора, ако декларация не се очаква според обичая. Според чл. 336 от ГГК заемодателят може да поиска разписка за получаване на сумата, но не е длъжен. Когато обаче сумите са дадени в заем чрез банков превод, разписка за получаването им не е необходима – в това отношение „касовата бележка има показателен ефект“ и от нея по правило може да се направи извода, че заемодателят е платил. Ответницата отрича единствено, че получаването на сумите не е по заеми, но не доказва друго основание. Позовава се на съдебна практика на ВКС, приемаща разпределение на доказателствената тежест върху ответника, който трябва да докаже възражението си, че средствата са дадени на друго основание. Излага се, че релевираното за първи път в писмената защита на процесуалния представител на ответницата възражение за погасителна давност, е преклудирано. Освен това се счита, че същото е и неоснователно, тъй като на осн. чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от датата на изискуемостта, а последната при липсата на уговорен падеж е уредена в чл. 240, ал. 5 от ЗЗД – след изтичането на 1 месец от поканата. В случая поканата е връчена при условията на чл. 47 от ГПК на 09.01.23г., а исковете са предявени на 21.03.23г. Претендира се отмяна на решението и уважаване на исковете, ведно с присъждане на разноски за двете инстанции и тези от обезпечителното производство.

В депозираната от въззиваемата страна писмена защита се поддържа, че в хода на делото не е било доказано реалното предаване на сумите към ответницата, нито съгласие/обещание за тяхното връщане. Представените от ищеца документи, които той сам е определил като извлечения на банкови документи, не установяват плащане, а ответницата е оспорила получаване на сумите. Позовава се на съдебна практика на ВКС, за която сочи, че е по сходен казус. Поддържа се, че и при прилагането на материалното право на ФРГ, исковете са недоказани, тъй като нормата на чл. 488 от ГГК изисква заемодателят да предостави на заемополучателя парична сума в уговорения размер. Дори и да се приеме за доказано плащане на сумите, по делото не е доказано наличието на заемни правоотношения. Не е било доказано и наличието на уговорка относно размера на заема за всеки един отделен договор за заем. Акцентира се на липсата на последователни волеизявления на страните, които да са довели до сключването на договор за заем, съгласно изискванията на чл. 130 и сл. и чл. 145 и сл. от ГГК. В случая не е доказано наличието на обещание/волеизявление от страна на заемополучателя за 4 връщане на дадения заем. Съобразно германското, а и българското право, доказателствената тежест е върху заемодателя. Освен това, по настоящото дело не е била представена разписка, издадена от заемополучателя, чиято доказателствена сила е определена с нормата на чл. 416 от ГГК – официална такава относно авторството и материална такава – относно вярност. В писмената защита е налице и позоваване на нормата на чл. 195 от ГГК за изтекла погасителна давност от 3 години. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските за настоящата инстанция.

За да се произнесе по предмета на въззивното производство съдът съобрази следното:

Производство е образувано въз основа на подадената на 20.03.23г. искова молба (уточнена с молба вх. № 21652/08.09.23г. и с молба вх. № 26883/06.11.23г.) от А. Ф., гражданин на Ф. р. Г., с искане за осъждането на ответницата Д. С. К. да му заплати сумата от общо 45 000 евро, представляваща сбора на сумите по общо 12 договори за заем, предоставени чрез банкови преводи от негова банкова сметка в Г. по банкова сметка на ответницата с № *, а именно: договор за заем от 04.12.19г. – 17 000 евро; договор за заем от 22.04.20г. – 3 000 евро; договор за заем от 12.06.20г. – 4 500 евро; договор за заем от 13.08.20г. – 4 000 евро; договор за заем от 19.10.20г. – 5 000 евро; договор за заем от 23.11.20г. – 3 000 евро; договор за заем от 18.01.21г. – 1 500 евро; договор за заем от 09.03.21г. – 2 000 евро; договор за заем от 26.04.21г. – 2 000 евро; договор за заем от 27.05.21г. – 2 000 евро; договор за заем от 18.10.21г. – 3 000 евро и договор за заем от 07.12.21г. – 2 000 евро, възлизащи на общо 49 000 евро, но при признанието от ищеца, че ответницата му е върнала сумата от общо 4 000 евро (на 19.01.20г. и на 18.10.21г.), с които е била погасена част от най-стария предоставен заем от 04.12.19г. Поради липсата на уговорени падежи на всяко едно от паричните задължения, ищецът е отправил покана да ответницата, връчена й чрез ЧСИ Л.