Определение № 1047 от 15.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1047 гр. София, 15.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Кристияна Генковска

Елена Арнаучкова като разгледа докладваното от Елена Арнаучкова Касационно търговско дело № 20228002902735 по описа за 2022 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на ответниците С. Л. и И. Е. срещу решение № 1137 от 08.08.2022г. по възз.гр.д. № 3453/2020г. на САС в частта, с която, след частична отмяна на решение от 04.05.2020г. по гр.д.№ 11202/2017г. на СГС, касаторите са осъдени солидарно да заплатят на „Райфайзенбанк България“ ЕАД допълнително сумата 284.11лв.-просрочена главница, на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.430 ТЗ, и разноски, както и в частта за потвърждаване на решение от 04.05.2020г. по гр.д.№ 11202/2017г. на СГС в частите, с които касаторите са осъдени солидарно да заплатят на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата 9336.61лв.- просрочена главница по договор за кредит от 14.11.2007г. и анекси към него за периода 15.02.2014г.15.08.2017г., сумата 23 291.16лв. – предсрочно изискуема главница по договора, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 01.09.2017г. до окончателното изплащане, сумата 9424.90лв. - възнаградителна лихва за периода 01.09.2014г.-31.08.2017г., сумата 1572.11лв.- наказателна лихва за периода 01.09.2014г.-31.08.2017г. и разноски.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно, поради неправилно приложение на 1 материалния закон, съществени процесуални нарушения, в т.ч. необсъждане на исканията, твърденията, изявленията и възраженията на касаторите, както и необоснованост на фактическите констатации и правните изводи.Преди всичко, касаторите оспорват извода на въззивния съд, че правилно спорът е разгледан от първата инстанция по реда на особеното исково производство за търговски спорове.В тази връзка поддържат, че договорът за банков кредит, на който са основани претенциите, е с потребителски характер, а разглеждането на делото по реда на особеното исково производство за търговски спорове е ограничило възможностите им за защита и съставлява съществено процесуално нарушение.На следващо място, касаторите оспорват извода на въззивния съд, че между страните е възникнало действително облигационно отношение, породено от процесния договор за банков кредит, основано на поддържаните и във въззивната жалба доводи, че в договора не е обективирано съгласие на надлежни представители на банката и не е установено лицата, които са подписали договора от името на банката, да са били упълномощени за сключването му.Касаторите намират за неправилна и преценката на въззивния съд относно предсрочната изискуемост на кредита, като в тази връзка считат, че въззивният съд не е съобразил неравноправния характер на договорната клауза за предсрочна изискуемост, предвид липсата на възможност на потребителя да преустанови действието на предсрочната изискуемост и, като се има предвид, че още след първите 5 вноски банката едностранно е завишили възнаградителната лихва въз основа на нищожни клаузи в договора.Оспорват и поемането на валидно задължение с двата анекса към договора, с доводи, че е недопустимо договарянето върху нищожни задължения, съгласно чл.366 ЗЗД, както и тяхното последващо потвърждаване.Касаторите поддържат, че анексите към договора също са недействителни, тъй като по съдържание не отговарят на императивните изисквания, а в един от погасителните планове дори липсва подпис на И. Е..В касационната жалба са релевирани и подробни доводи, че договорът противоречи на разпоредби на ЗПК, поради което е недействителен, на осн. чл.14, ал.1 ЗПК, и, на осн. чл.14, ал.2 ЗПК/отм./, касаторите дължат връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължат лихва или други разходи по кредита.Наред с това, касаторите поддържат, че съдържащите се в договора клаузи са неравноправни по см. на чл.143 ЗЗП и в т. см. са нищожни, на осн. чл.146 ЗЗП.Освен това, считат, че договорните клаузи са 2 нищожни и, поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД.Считат, че неправилно въззивният съд не е съобразил установеното от заключението на ССЕ неправилно отнасяне от банката на извършените от тях плащания за погасяване на комисионни за управление и лихви, вместо с тях да намали размера на главницата, в какъвто смисъл са направените възражения в отговора на ИМ, и неправилно е оставил без разглеждане направеното от тях възражение за прихващане.Релевирани са и доводи, че при сключване на договора и анексите към него не са спазени изискванията на чл.58 от ЗКИ, предвид това, че в договора и погасителния план не са посочени ГПР, обективните критерии, въз основа на които те могат да се изменят, методът на изчисление на лихвата и условията, при които лихвата може да се променя до пълното погасяване на кредита, длъжниците не са уведомявани за едностранното увеличаване на лихвения процент и не е подписан погасителен план за извършените едностранни увеличения.Същевременно, са релевирани и доводи, че уговорените лихви и неустойки са прекомерни, и, като такива, са нищожни, поради накърняване на добрите нрави, както и, че договорът е нищожен и поради противоречие с европейското законодателство, Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО. По всички тези съображения искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне на исковете.Касаторите претендират за присъждане на разноски пред всички инстанции.

В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.1, предл.посл. на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1.Следва ли съдът да се произнесе и да обсъди всички наведени от ответниците доводи и възражения и всички доказателства по делото? По този въпрос касаторите се позовават на решение № 164/04.06.2014г. по гр.д.№ 196/2014г., III г.о.

2. Следва ли съдът да прецени клаузата за предсрочна изискуемост на кредита и възможностите на потребителя да преустанови действието на предсрочната изискуемост?Касаторите намират, че даденото разрешение е в противоречие с решение № 105/30.09.2021г. по гр.д.№ 2610/2020г., III г.о., в което е цитирана практика на СЕС.

3.Относно критериите за приложимост на чл.143 ЗЗП и чл.146 3

ЗЗП?По този въпрос касаторите въвеждат, както основанието за допускане на касационно обжалване по т.1, предл. посл. на чл.280, ал.1 ГПК, така и основанието по т.2, предл. посл. на чл.280, ал.1 ГПК, като се позовават на посочени от тях решения на състави на ВКС и на СЕС.

4.Задължен ли е съдът да приложи служебно последиците относно валидността на договора за кредит, съобразно правилото за максимална защита на потребителя по Директива 93/13/ЕО, с оглед заявени и въведени от ответниците възражения за нищожност? По този въпрос касаторите се позовават на решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о.

5.Договор за кредит, в който липсва методиката на определяне и изменение на лихвите и разноските по кредитното задължение, отговаря ли на изискването за добросъвестност по см. на чл.143 ЗЗД и дали отговаря на изискването за ясни и разбираеми клаузи на договорното съдържание?Касаторите се позовават на решение № 77/22.04.2015г. по гр.д.

№ 4452/2014г., III г.о.

Въведено е основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по въпроса:

6.По кой ред следва да се разгледа съдебен спор по договор за потребителски кредит?

Наред с това, е релевирано и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

В подадения чрез юрисконсулт Е. Д. писмен отговор ответникът по касационната жалба „Кей Би Си Банк България“ ЕАД/новото наименование на „Райфайзенбанк“ България“ ЕАД, вписано на 14.07.2022г. в ТРРЮЛНЦ/, заличен търговец, чийто правоприемник е „Обединена българска банка“ АД, ЕИК/ПИК 000694959, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и излага доводи за неоснователност на касационната жалба.Не е направено искане за разноски.

Съставът на ТК, I т.о., в изпълнение на правомощията по чл.288 ГПК, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Преди всичко, въззивният съд е обсъдил оплакването във въззивната жалба на ответниците, че спорът е следвало да се разгледа от първата инстанция по общия исков ред по ГПК.Счел го е за неоснователно по съображения, че се касае за търговски спор по см. на чл.365, т.1 ГПК, който 4 подлежи на разглеждане по реда на особеното исково производство, уредено в гл.32 ГПК.По същество въззивният съд е приел, че между, от една страна „Райфайзенбанк/България/“ ЕАД, като кредитор, и от друга страна – ответниците, съответно С. Л., като кредитополучател, и И. Л.а, като солидарен длъжник, е възникнало облигационно правоотношение, породено от договор за банков кредит от 14.11.2007г., изменен с анекс № 1/29.07.2009г. и анекс № 2/28.03.2012г.Обсъдил е и е счел за неоснователно възражението на ответниците, че между страните не е възникнала облигационна връзка.В тази връзка решаващият състав е приел, че е недопустимо ответниците да оспорват представителната власт на лицата, подписали договора, съответно анекса, от името на насрещната страна, банката.Намерил е, че такова оспорване е могло да бъде направено, но не е релевирано от банката.Съобразил е и това, че ответниците не са възразили за договорното изпълнение на задължението на банката за реално предоставяне на сумите по договора.На следващо място, въззивният съд е обсъдил, приемайки за неоснователно, релевираното от ответниците оспорване по чл.193 ГПК, предвид установеното от заключението на съдебно-графическата експертиза по делото, че всички оспорени подписи са изпълнени от ответниците.Обсъдено е и възражението, че договорът е недействителен, поради липса на форма и съдържание, като то също е намерено за неоснователно.На следващо място, въззивният състав е приел, че е настъпила предсрочната изискуемост на непадежиралите вноски.В тази връзка е приел за безспорно, че плащанията по договора са спрени, като първата неплатена вноска е с падеж 15.02.2014г., и е налице неизпълнение на договорното задължение на кредитополучателя за заплащане на месечните анюитетни вноски, включващи главница и лихва, за периода 15.02.2014г.-15.08.2017г., което /договорно неизпълнение/ попада в хипотезата на чл.11.1. от договора.Установил е, че за обявяване на предсрочната изискуемост длъжникът е уведомен с получаване на препис от ИМ. Във въззивното решение са обсъдени и са приети за основателни поддържаните и в касационната жалба възражения за неравноправност, съответно за нищожност, на договорните клаузи, обективирани в чл.4.2 от договора, чл.1.2. от анекс № 1 и чл.3.2. от анекс № 2, регламентиращи правото на банката едностранно да увеличава лихвения процент.В тази връзка въззивният състав е приел, че сключеният между страните договор е потребителски, предвид 5 качеството на кредитополучателя на потребител по см. на § 13, т.1 ДРЗЗП, поради което са приложими чл.143 и чл.146 ЗЗП.Счел е, че оспорените договорни клаузи за възможността за едностранно изменение на лихвата, в частта СБР, не са били индивидуално уговорени, а са типизирани, като предварително изготвени от банката, че те са във вреда на кредитополучателя, тъй като не отговарят на изискването за добросъвестност, водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя и не съответстват на нормативните правила, уреждащи възможността за незабавно прекратяване на договора от длъжника при наличие на обективни причини, налагащи изменение на лихвения процент, и не е спазено изискването за ясно и разбираемо уговаряне на основанията за едностранно изменение на размера на лихвата –ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който, при настъпили изменения в съответния финансов индекс, респ. валутен курс и др., ще се формира новият базов лихвен процент.Въззивният състав е обсъдил и е приел за основателно възражението за нищожност на уговорките в допълнителните споразумения за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви, на осн. чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, поради наличие на анатоцизъм.Като краен резултат, въззивният състав е приел, че обсъжданите неравноправни клаузи не следва да се прилагат, поради което отношенията между страните следва да се уредят според постигнатите договорености в договора за банков кредит от 14.11.2007г. и първоначалния погасителен план към него.От заключението на ССЕ решаващият състав е установил към датата на предсрочната изискуемост размера на неплатените вноски за главница: 43 броя просрочени вноски с настъпил падеж и предсрочно изискуемата главница при първоначалния, при сключване на договора, ГЛП – 11.25%, без отчитане на промените на ГЛП в анексите, и в тези рамки искът за главницата е уважен.По отношение на дължимата възнаградителна лихва въззивният съд е обсъдил и е намерил за частично основателно релевираното от ответниците възражение за погасителна давност, приемайки, че за това вземане е приложима кратката тригодишна давност.На база допълнителното заключение на ССЕ е определил възнаградителната лихва за периода 15.02. 31.08.2014г.в размер на 9424.90лв. и за този период и размер искът за възнаградителна лихва е уважен.Обсъдено е и възражението на ответниците, че изобщо не дължат възнаградителна лихва.Неоснователността му е 6 обоснована от въззивния съд със съображения, че договорната обвързаност между страните не е отпаднала с факта на едностранно увеличаване на размера на възнаградителната лихва, поради което длъжниците дължат солидарно договорно изпълнение, съобразно уговорения първоначално погасителен план.Посочено е, че в първоначалния договор са ясно уговорени размерът на лихвите и поредността на погасяване на задълженията, но, дори и това да не беше така, при изпълнение, което не е достатъчно да погаси всички вземания, за поредността на погасяване на задълженията е приложима разпоредбата на чл.76 ЗЗД.Въззивният състав е обсъдил и е приел за основателно възражението на ответниците за недействителност на договорната клауза на чл.4.6. – за неустойка за забава, като е счел, че тя е противоречие с императивната разпоредба на чл.19, ал.2 ЗПК/отм./Намерил е, че недействителността на посочената договорна клауза не влече недействителност на целия договор, тъй като тя може да бъде заместена от повелителната материалноправна норма на чл.19, ал.2 ЗПК/отм./Като краен резултат, въззивният съд е приел, че дължимата неустойка за забава е в размер на законната лихва и е изчислил служебно размера на дължимата законната лихва върху просрочената главница за релевантния период.Вземането на банката за неустойка за забава е още веднъж редуцирано от въззивния съд, като е обсъдено и е счетено за основателно релевираното възражение за погасителна давност на вземането за неустойка за забава за периода 15.02.-31.08.2014г.вкл.Обсъдено е и е прието за основателно и възражението за нищожност, поради противоречие със закона, на договорната клауза на т.4.5 от договора - за комисионна за управление на кредита в размер на 0.5% върху непогасената част на кредита, поради което първоинстанционното решение е отменено и искът за вземането за комисионна в размер на 462.35лв. е отхвърлен. По отношение на релевираното за първи път с въззивната жалба възражение за прихващане въззивният състав е приел, че то не следва да бъде разгледано, тъй като насрещното вземане на ответниците за недължимо платени лихви, комисионни и други разходи е спорно/неликвидно/, позовавайки се на ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК.