Определение № 743 от 17.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 743 гр. София, 17.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20248002102423 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Административен съд – София град (АССГ), подадена чрез председателя на съда Д. А., против решение № 226 от 01.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1585/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено решение № 260370 от 27.02.2023 г., постановено по гр. д. № 14110/2020 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която АССГ е осъден на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на Х. Т. И., сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на адм. д. № 11607/2019 г. на АССГ, по което е ищец, ведно със законната лихва от 21.12.2020 г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната част. Твърди се, че размерът на обезщетението е необосновано завишен. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част, алтернативно – да се намали размерът на обезщетението.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят поставя следните въпроси: 1/ „Следва ли решението на въззивния съд да съответства на изложените мотиви?“; 2/ „Кои са критериите и какво е съотношението между тях когато се определят вредите, съответно обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ?“; 3/ „Следва ли критериите и съотношението между тях, когато се определят вредите, ясно и 1 точно да се посочат в мотивите на решението?“; 4/ „Следва ли размерът на обезщетението да е съобразен с размера на присъдени обезщетения за подобни случаи?“ Касаторът не се позовава на конкретно основание за допускане на касационното обжалване във връзка с поставените въпроси.

Ответникът по жалбата Х. Т. И., в писмен отговор, подаден чрез адв.

С. И., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е посочил, че производството е образувано по субективно съединени искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ от Х. Т. И. срещу Административен съд – София град (АССГ), Върховен административен съд (ВАС) и Прокуратурата на Република България (ПРБ) за солидарното им осъждане да заплатят обезщетение в размер на 26 000 лева за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС на адм. дело № 11607/2019 г. на АССГ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 21.12.2020 г., до окончателното плащане. Установил е от фактическа страна, че на 11.10.2019 г. Х. Т. И. е депозирал пред АССГ иск срещу ГДИН за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от забавеното с пет месеца и три седмици представяне на затворническото му досие по молба за условно предсрочно освобождаване; образувано било адм. д. № 11607/2019 г. на АССГ, 19 състав; с разпореждане от 18.10.2019 г. докладчикът е разпоредил препис от исковата молба и приложенията да се изпратят на ответника за отговор; на 25.11.2019 г. е постъпил писмен отговор от ГДИН и делото е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 18.12.2019 г., на което обаче не се е явил представител на СГП, която участвала като контролираща страна в процеса и на това основание делото е било отложено за друга дата; с писмо от 20.12.2019 г. докладчикът е сигнализирал административния ръководител на СГП, че делото е било отложено, поради неявяване на представител на контролиращата страна, чието участие е задължително, с указания да се вземат мерки за предотвратяване в бъдеще на такова поведение; на 19.12.2019 г. е била подадена молба по чл. 255 ГПК от ищеца пред ВАС с искане да укаже на СГП, че следва да изпрати представител на делото пред АССГ, както и да задължи АССГ да разгледа делото в едноседмичен срок; с акт от 10.02.2020 г.

ВАС е приел, че няма забавяне в разглеждане на производството, тъй като АССГ е насрочил делото в разумен срок за обезпечаване призоваването на СГП, поради което е отхвърлил молбата като неоснователна; следващите насрочени заседания по адм. д. № 11607/2019 г. пред АССГ за 22.01.2020 г. и 2

05.02.2020 г. са били отложени, поради обстоятелството, че материалите по делото били изпратени на ВАС във връзка с молбата по чл. 255 ГПК; заседания на 16.03.2020 г. и на 09.04.2020 г. не са били проведени, поради обявеното в страната извънредно положение във връзка „Ковид – 19“; на първото заседание от 20.05.2020 г., на което е даден ход, е било направено доказателствено искане от ответника ГДИН за събиране на доказателства, довело до отлагане на делото за 17.06.2020 г., когато било обявено за решаване; решение било постановено на 01.07.2020 г., с което искът е бил отхвърлен като недоказан; било е образувано касационно адм. д. № 7161/2020 г. пред касационен състав на АССГ, по което са проведени две заседания, като съдът е отменил решението и делото е върнато на АССГ за ново разглеждане от друг състав; новото дело е било образувано под № 340/2021 г., като поради отвод на всички съдии от трите отделения на АССГ, делото е изпратено на ВАС за определяне на друг равен по степен съд, който да разгледа претенцията. Констатирал е също, че до приключване на устните състезания по въззивното дело, не са налице данни да е постановено решение по иска на Х. Т. И. срещу ГДИН.

При тази фактическа обстановка въззивният състав е приел от правна страна, че отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ е обективна; на обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ подлежат вредите, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство; държавата отговаря за забавянето на разглеждането и решаването на делото от предявяването на иска до влизането в сила на решението, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършване на отделните съдопроизводствени действия е без значение, а релевантна е общата продължителност на делото с оглед неговата фактическа и правна сложност.

От анализа на събраните доказателства въззивната инстанция е формирала извода, че забава в разглеждането на исковата претенция на Х. И. е налице. Изложила е съображения, че повдигнатият от ищеца пред АССГ правен спор все още не е решен, като към момента на приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, съденото производство е било продължило 3 години, 3 месеца и 20 дни. Застъпила е и становището, че макар делото да е върнато за ново разглеждане, поради поискан от страна на пълномощника на ищеца отвод, който е уважен, то отговорността не е изключена и това не е извинителна причина за забавянето. Въззивният съд е посочил още, че предмет на делото е иск, който не съставлява фактическа и правна сложност, а забавата при разглеждане на делото надхвърля неразумно обичайния срок за решаване на дело с такъв предмет. Изтъкнал е, че при заявен отвод на всички съдии от АССГ, то е грижа на съда да обезпечи процеса по начин, че да ограничи забавата от отводите. При тези мотиви е обосновал извод, че констатираното забавяне при разглеждането на административното дело, образувано по иск на Х. Т. И. срещу ГДИН, не е в разумен срок, за което отговорност следва да носи държавата, в лицето на АССГ.

3

По отношение размера на дължимото обезщетение, въззивният състав е намерил, че пред първата инстанция са отчетени всички релевантни обстоятелства, свързани с определянето му – съобразени са настъпилите за ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в чувство за малоценност от незачитане на личните и гражданските му права, наложено от обективния факт, че повече от три години съдът не се е произнесъл по искането му.

Позовал се е на практика на ВКС и ЕСПЧ относно оборима презумпция, съгласно която неразумната продължителност на производството причинява именно такива неимуществени вреди. В тази връзка е посочил, че поначало не е необходимо ищецът да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото.

Констатирал е също така, че липсата на събрани доказателства как конкретно се е отразило забавянето на делото по отношение на ищеца, има значение единствено при преценка на размера на дължимо обезщетение. Поради отсъствието в случая на различни от описаните по-горе обичайни вреди върху психическото и емоционалното състояние на ищеца, е посочил, че неимуществени вреди са налице, но същите не надхвърлят обичайното преживяване.

Въззивният съд е приел също така, че първата инстанция законосъобразно е съобразила критериите за присъждане на справедливо обезщетение – продължителност на забавянето, характера на производството пред АССГ, както и икономическите критерии за страната, поради което правилно е определила и дължимото обезщетение за ищеца в размер на 3000 лева. Формирал е извод, че така определеният размер отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и е съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпените лични страдания от неоправданото забавяне на съдебното производство. Отбелязал е, че тъй като в случая не са събрани доказателства И. да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи значително по интензитет обичайните, то основателно предявеният иск е отхвърлен над уважения размер до пълния предявен такъв от 26 000 лева. Споделил е и изтъкнатото от първоинстанционния съд, че производството пред АССГ не касае иск, уважаването на който пряко да е свързан с охрана на трудовите му права или опазване на неговото здраве и живот, не касае и гражданския му статус, респективно не е производство, което да е свързано с охрана на права, които да обосновават исканото завишение.

Възраженията на ищеца И. за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд, която да е довела до определяне на несъответен и несправедлив размер на обезщетение, въззивната инстанция е преценила като неоснователни. Приела е, че определеният размер не е занижен, нито завишен, 4 а напротив – напълно съответства на установените по делото обстоятелства, касаещи процесното увреждане, и на принципа, закрепен в чл. 52 ЗЗД. Поради изложеното е намерила, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетение от 3 000 лева напълно съответства на претърпените от пострадалия неимуществени вреди.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.