Определение № 1690 от 03.04.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1690 гр. Варна, 03.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Константин Д. Иванов

Членове:

Златина Ив. Кавърджикова

Н. Св. Стоянов като разгледа докладваното от Н. Св. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20263100500516 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 във вр. чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 17613/05.03.2026 г. на Д. Н. Н., ЕГН **********, срещу Разпореждане №4192/17.02.2026г. по ч.гр.д.

№13120/2025г. на ВРС, 12 състав, с поправена ОФГ по реда на чл.247 от ГПК с разпореждане №5656/05.03.2026г. по същото дело, в частта с която е отхвърлено електронно заявление с вх. № 106649/22.12.2025г. на Д. Н. Н., ЕГН **********, по реда на чл. 418, ал.1 вр. чл.417, ал.1, т.3 от ГПК, за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнтелен лист, солидарно срещу Н. Б. К., ЕГН ********** и В. А. К., ЕГН**********, за сумата 8326.80 канадски долара – възнаградителна лихва по т.4.1 от договор за заем от 20.02.2019г. с нотариална заверка рег. №2012/20.02.2019г. на н-с Огнян Шарабански, дължима за периода 27.07.2024г. – 22.12.2025г., противоречащо на добрите нрави, на осн. чл.411, ал.2, т.2 ГПК.

В останалите му части – за вземането за неустойка за забава по същия договор в същия размер и за същия период – заявлението е уважено.

В жалбата се оспорват изводите на заповедния съд, че уговореното в т.

4.1. от договора за заем от 20.02.2019г. представлява клауза, противоречаща на добрите нрави с функция на неустойка за забава. Според жалбоподателя за един и същ период от време (след падежа за връщане на заемната главница) страните са договорили освен неустойка за забава по т.10, и възнаградителна лихва по т.4.1., което е допустимо. Последното вземане се дължало в полза на заемодателя докато не му се върне заетата сума, поради което било различно от вземането за неустойка за забава за връщане на заетата сума след падежа, като двете могат да съществуват едновременно. Двете уговорки не са две санкции за едно и също неизпълнение по договора, а касаят съвсем различни 1 задължения на заемополучателя. Няма нарушение на добрите нрави, няма и прекомерност на отхвърленото вземане. По същество моли за отмяна на акта на ВРС в обжалваната му част, като вместо него бъдат издадени заповед за незабавно изпълнение и изп. лист и за възнаградителната лихва.

Съдът намира, че жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице чрез надлежен пълномощник, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в предвидения от закона срок, поради което следва да бъде разгледана.

По делото е постъпило и „допълнение и уточнение към въззивна частна жалба вх. № 17613/05.03.2026 г.“ с вх. № 8245/12.03.2026 г. от Д. Н. Н., относно което съдът, след извършена служебна проверка констатира, че е депозирано след законовия срок за обжаване на акта на ВРС, поради което не подлежи на разглеждане.

По същество по жалбата съдът намира следното от фактическа страна:

Производството пред ВРС е образувано по електронно заявление с вх.

№ 106649/22.12.2025г. на Д. Н. Н., ЕГН: ********** срещу Н. Б. К., ЕГН:

********** и В. А. К., ЕГН: **********, по реда на чл. 418, ал. 1 вр. чл. 417, ал. 1, т. 3 от ГПК, с искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на договор за заем от 20.02.2019 г., с нотариална заверка рег.№ 2012 от 20.02.2019 г. на Нотариус Огнян Шарабански, като Н. Б. К., ЕГН: ********** и В. А. К., ЕГН: **********, като заематели, да заплатят на заявителя – заемодател, солидарно, включително, но не само сумата „8 326.80 канадски долара х 1.327 = 11 049.66 лв.“ представляваща възнаградителна лихва за периода 27.07.2024г. – 22.12.2025г., уговорена в т. 4.1. от договора за заем от 20.02.2019 г.

Към заявлението е представен договор за заем от 20.02.2019г. с нотариална заверка рег. №2012/20.02.2019г. на н-с Огнян Шарабански, според който: Д. Н. предоставя 27 000 канадски долара в заем на Н. и В. К.и с падеж за връщането им до 01.08.2019г.; съгласно т.10 от него при забава на заемателя за връщането на заема, той дължи „неустойка“ от 0.06 % от невърнатата сума на ден; съгласно т.4.1. от него заемателите дължат на заемодателя „възнаградителна лихва“ отново от 0.06 %, отново от невърнатата сума, отново на ден.

С Разпореждане №4192/17.02.2026г. по ч.гр.д. №3120/2025г. на ВРС, с поправена ОФГ по реда на чл.247 от ГПК с разпореждане №5656/05.03.2026г. по същото дело, ВРС е уважил заявлението по чл.417 от ГПК за сумата 8326.80 канадски долара – неустойка по т.10 от договор за заем от 20.02.2019г. с нотариална заверка рег. №2012/20.02.2019г. на н-с Шарабански, дължима за периода 27.07.2024г. – 22.12.2025г., като е отхвърлил заявлението за същата сума 8326.80 канадски долара – възнаградителна лихва по т.4.1 от договор за заем от 20.02.2019г. с нотариална заверка рег. №2012/20.02.2019г. на н-с Огнян Шарабански, дължима за същия период 27.07.2024г. – 22.12.2025г.

2

Съдът, като взе предвид изложените в жалбата доводи и оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимата за случая нормативна регламентация, достигна до следните правни изводи:

Съгласно разпоредбите на чл. 418, ал. 1 и 2 от ГПК съдът постановява незабавно изпълнение и издава изпълнителен лист, ако представеният документ по чл. 417 от ГПК е редовен от външна страна, ако удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, което е ясно и надлежно индивидуализирано, както и при липса на отрицателните предпоставки, изброени в чл. 411, ал. 2, т. 1-5 от ГПК. Съгласно актуалните правила на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК, заявлението следва да бъде отхвърлено, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, за което е налице обоснована вероятност. По този начин с промените от 2019г. се въведе служебното правомощие на съда да разглежда въпроса за „обоснованата вероятност“ за противоречие на вземането с добрите нрави и за неравноправност на същото.

Представеният от заявителя документ представлява изпълнително основание, подлежащо на незабавно изпълнение по чл. 417, ал. 1, т. 3 от ГПК – договор с нотариална заверка на подписа относно съдържащи се в него задължения за плащане на парични суми. Касае се за договор за паричен заем, сключен между физически лица, уреден в ЗЗД.

С договора по чл.240 от ЗЗД заемодателят предава на заемателя парични средства срещу задължението на заемателя да върне заетата сума, като заемателят дължи лихва за ползването им, ако това е уговорено писмено. При уговорен срок за връщане на заетата сума и при уговорена лихва, на падежа на задължението заемателят следва да върне на заемодателя заетата сума. За да възникне задължението за възнаградителна (още наричана „договорна“ с оглед източника й) лихва се изисква тя да бъде изрично уговорена, в писмена форма (чл. 240, ал. 2 от ЗЗД). По своята същност тази престация съставлява „цената“ за ползване на предоставените в заем парични средства за уговореното между страните време на ползването им. Вземането става изискуемо от началния момент на предоставяне на средствата, а крайният му момент е падежът за връщането им, тъй като именно за този период страните са се съгласили заемополучателят да заплаща въпросната „цена“.

Неустойката по чл. 92 от ЗЗД поражда задължение за обезщетение за вреди, като последица от неизпълнение на задължения по сделката. То става изискуемо в полза на кредитора само в случай на неизправност на длъжника.

След основните цели на уговорената неустойка е да репарира причинените на кредитора вреди от неизпълнението, било то пълно или неточно (лошо, късно, частично). Ето защо неустойката е функционално свързана с обезщетяването на накърнения негативен интерес на кредитора, т. е. дължимият резултат не е осъществен, от което за кредитора са произтекли вреди, подлежащи на „отстраняване“ чрез неустоечното вземане. В хипотеза, в която неустойката е уговорена за забавено изпълнение на задължението за връщане на дадената сума по договор за заем, тя служи за обезщетение на вредите на заемодателя, изразяващи се именно в лишаването му от дадените средства през време, 3 извън уговорения в договора срок, тоест след падежа на главното вземане.

Противно на това, възнаградителната лихва е обвързана с нормалното развитие на облигационното отношение – кредиторът да получи от длъжника средствата си на падежа за връщането им. Като престация, тя се дължи докато облигационното отношение се развива според очакванията на страните при възникването му.

Съгласно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуване на уговорките в договора се търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, в който е сключен целия договор, целта на договора, обичайните практики и добросъвестността.

Видно от представения договор за заем от 20.02.2019г., послужил и за разписка между страните по него, заявителят, като заемодател се е задължил и е предал на заемателите - Н. Б. К. и В. А. К. сумата от 27 000 канадски долара, при подписване на договора. Заетата сума заемателите са се задължили да върнат на заемодателя на 01.08.2019 г. (т. 3 от договора). Съгласно т.10 от договора при забава на заемателя за връщането на средствата, той дължи „неустойка“ от 0.06 % от невърнатата сума на ден. Съгласно т.4.1. от него заемателите дължат на заемодателя „възнаградителна лихва“ отново от 0.06 %, отново от невърнатата сума, отново на ден, отново до пълно връщане на парите.

При така договореното е очевидно, че с клаузите на т.10 и на т.4.1. от сделката са уговорени две вземания на кредитора, формално именувани по различен начин, но по същината си аналогични – в един и същ размер, за един и същ период, при един и същ краен момент и произтичащи от един и същ факт – неизпълнение на длъжника на падежа. Ето защо те не могат да бъдат кумулирани, а уговорката в обратен смисъл нарушава добрите нрави.

Възнаграждението по договора за заем не може да се отнася до друго, освен до предмета на договора – предадената сума пари и ползването й до уговорения краен момент. Поради това общата воля на страните е била да се възнагради заемодателя за предоставянето на заетите от него пари / ценности, каквато е обичайната цел на възнаградителната лихва. Противно, обаче, на същността и функцията на договорната лихва по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, в изр. 2ро на т. 4.1. е вписано, че възнаграждение се дължи „до пълното погасяване на главницата, независимо дали то е настъпило в срока по т.3 или по-късно“, като именно последната част променя функцията на клаузата за след падежа за връщане на парите. В раздел „неизпълнение“ – т.10 от договора е налице и съглашение за мораторна неустойка, съгласно което при забава на заемателя – при връщането на заема или при изплащане на дължимото възнаграждение, той дължи неустойка от 0,06 % от дължимата сума, за всеки просрочен ден.

От друга страна с клаузата на т.4.4. страните са изключили задължението за плащане на „възнаграждение“ в случаите на връщане на сумата на падежа, от което още веднъж следва категоричния извод, че вземането по т.4.1. за след падежа вече не е възнаградително, а санционно за виновно неизпълнение. При нормално развитие на отношенията при договора за заем - до падежа се дължи (ако е уговорена) само възнаградителна лихва, а след него при неизпълнение – 4 обезщетение (мораторна лихва или неустойка). В настоящия случай обаче в договора се съдържат две клаузи за две задължения с една и съща цел, което е недопустимо като правен принцип.

Добрите нрави са особени етични правила, приети в обществото, които целят да създадат равнопоставеност, добросъвестно упражняване на правата и взаимно зачитане на правата на гражданите. Те са граница, въведена от законодателя при зачитане на договорната свобода, съгласно разясненията в ТР №1/2009 г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Когато преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави съдът не може да се ограничи до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да се съобрази дали последиците, крайния резултат на сделката или клаузата от нея, са несъвместими с общоприети житейски норми за справедливост и добросъвестност. Когато сделката, уговорките и съпътстващите ги факти, преценени комплексно, са довели или ще доведат до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно ще търпи значителни загуби, които са правно необосновани, може да се приеме, че се касае до проявление на недобросъвестността и накърняването на добрите нрави.