Решение № 477 от 14.02.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 477 гр. Пловдив, 14.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Иванка Анг. Боева като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330102345 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК 202527341 против И. Й. П., с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, т.33 ЗПК, вр. с чл. 99 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 19.05.2016 г. между ответника и трето лице – кредитор „Провидент Файненшъл България” ООД бил сключен договор за потребителски кредит, при общи условия и спазване на ЗПК, с предоставена сума от 1300 лева, платима ведно с договорна лихва, в срок до 15.07.2017 г. на 60 седмични вноски.

Ответникът платил частично.

На 01.07.2017 г. бил сключен договор за цесия, с който вземанията били прехвърлени на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, което от своя страна ги прехвърлило с приложение № 1 от 01.10.2019 г. към рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. на ищеца. Ответникът бил уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.

Поради липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 261032/22.10.2020 г. по ч.гр.д.№ 12775/20 г. по описа на ПРС, за следните суми: 548,61 лева – главница; 38,19 лева - договорна лихва за периода 28.05.2016 г. – 15.07.2017 г.; 167,68 лева – обезщетение за забава за периода 1

16.07.2017 г. – 25.09.2020 г., срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението – 05.10.2020 г. до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете. Твърди извършено плащане от 2000 лева. Оспорва валидността и правния ефект на цесиите, в т.ч. качеството на кредитор на ищеца. Липсвало и уведомяване за цесиите от съответните цеденти. Оспорва - получаването на сумата по кредита от 1300 лева и да са прехвърлени ликвидни и изискуеми вземания. Въвежда възражение за недействителност на договора за кредит, поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК; липсвал погасителен план; не било ясно как е формиран ГПР; оспорват се клаузите на т. Б-Д от договора, като недействителни. Клаузата за дължимост на дог. лихва била нищожна, поради противоречие със закона, добрите нрави и като неравноправна по см. на ЗЗП. Въвежда възражение за изтекла погасителна давност.

При условията на евентуалност, въвежда и възражение за съдебно прихващане на процесните суми с вземане в размер на общо 1027,58 лева – платена по нищожни клаузи за начислени такси „Кредит у дома“ и „оценка на досие“. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

В последното о.с.з. е прието за съвместно разглеждане възражение за съдебно прихващане.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е постъпило в срок, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

Представен е договор за потребителски кредит от 19.05.2016 г. /л.34-35/ с кредитор „Провидент Файненшъл България“ ООД, с предоставена сума от 1300 лева, при уговорена договорна лихва с фиксиран лихвен процент 31,82 % и годишният процент на разходите /ГПР/ - 48 %. Кредитополучателят се е задължил да погаси 60 седмични вноски в размер на 45,51 лева, като общият размер на всички плащания е записан на 2730,29 лева, с включени такси за оценка на досие и услуга „Кредит у дома“.

Вземанията по договора се твърди да са цедирани от „Провидент Файненшъл България“ ООД на „Изи асет мениджмънт” АД, което ги прехвърлило на „АКПЗ“ 2

ЕООД, съгласно договори за цесия и приложения. Въпреки изричните указания към ищеца с доклада, по делото не са ангажирани надлежни доказателства за - наличие на договор за цесия между „Провидент Файненшъл България” ООД и „Изи Асет Мениджмънт” АД от 01.07.2017 г. и уведомяване от цедента за сключването му; прехвърляне именно на вземания по процесния договор за кредит с приложение № 1 от 01.10.2019 г. към рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. Договор от 01.07.2017 г. не е представен, за да бъде преценено съдържанието, относимостта и действителността му, респ. дали именно вземания по процесния договор за кредит са прехвърлени на „Изи Асет Мениджмънт” АД. На следващо място не се установява и ищецът да е нов кредитор по договора, т.к. представеното приложение № 1 от 01.10.2019 г. към рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. не съдържа информация за подобно прехвърляне, нито индивидуализация на вземания по процесния договор за кредит – в наличното приложение е посочен договор за кредит от друга дата – 10.06.2016 г. с различни параметри и вземания. Въпреки изричните указания до страната по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК – тези документи не са представени по делото.

Предвид горното, не се установява именно вземанията по конкретния договор за кредит да са били прехвърлени на „Изи асет мениджмънт” АД. Отделно, не е представено и уведомление за първата цесия до ответника, нито се установява такова уведомяване да е достигнало до него преди процеса /за тези обстоятелства също са дадени указания на осн. чл. 146, ал. 2 ГПК, но не са изпълнени/. Не се установява и процесните вземания да са цедирани на АКПЗ. Изложеното е достатъчно за отхвърляне на исковете, доколкото ищецът не доказва пълно и главно да е материалноправно активно легитимиран като носител /нов кредитор/ на процесните вземания спрямо ответника, не установява пълния ФС на двукратно прехвърляне на вземания от първоначалния кредитор в своя полза.

Отделно и за пълнота може да се посочи, че са налице и други основания за отхвърляне на исковете.

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на 3

ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявените искове, следи служебно.

„Провидент Файненшъл България“ ООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 4

31,82 %. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху остатъчната главница или върху главницата и предвидените такси и за какъв период се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и останалите посочени вземания или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл.

11, ал. 1, т. 11 ЗПК , а не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му.

Това изискване не е изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е фиксиран. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.

На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.