Определение № 2190 от 28.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2190 гр. София, 28.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Валентина Ангелова

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Нели Алексиева Въззивно частно гражданско дело № 20251100511892 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 - 278 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на Е. Д. М. срещу определение № 17220 от 13.04.2025 г. на Софийски районен съд, 171-ви състав, постановено по гр. дело № 42148/2024 г., в частта, с която е варната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено производството по делото, като недопустимо и е отказано предоставянето на правна помощ, изразяваща се в представителство по делото.

В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение. Оспорва направения от районния съд извод, че предявеният иск е недопустим. Твърди, че е осъден по непредявени обвинения, поради което произволно е лишен от свобода, съответно искът му е 100 % редовен. Иска от съда да отмени прекратителното определение и върне делото за разглеждане от друг състав на СРС, като разпореди и назначаването на служебен защитник, който да го представлява в това производство.

Съдът, след като обсъди доводите на жалбоподателя и приложените по делото доказателства, намира за установено следното:

Частната жалба е срещу определение от категорията на обжалваемите – арг. от чл. 130, изр. 2 и чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл. 95, ал. 5 вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, подадена е от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на 1 жалбоподателя от 16.07.2024 г. , с която е предявен осъдителен иск за сумата от 24000 лева срещу Главна дирекция Национална полиция за присъждане на обезщетение за нанесени на ищеца, в периода от 02.06.2014 г. – 26.06.2024 г., неимуществени вреди от действията на служители на ответника, довели до незаконосъобразното му лишаване от свобода за престъпления, каквито не е извършил и невъзможността да бъде проведен честен съдебен процес и да реализира правото си на защита..

С обжалваното в настоящето производство определение районният съд е прекратил производството, като е приел, че предявеният иск е недопустим, защото с него се иска по същество гражданският съд да преразгледа законността на постановената по отношение на ищеца осъдителна присъда на наказателен съд, която е влязла в сила. Предвид извода на съда за недопустимост на предявения иск, искането за предоставяне на правна помощ е оставено без уважение, на основание чл. 24, т. 2 от ЗПП.

Настоящата инстанция намира, че изводът на районния съд за недопустимост на предявения от Е. М. иск е правилен. Постановената от наказателен съд присъда е задължителна за гражданския съд и същият не може да преразгледа установените с присъдата обстоятелства относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Освен това, на настоящия съдебен състав е служебно известно, че към началото на 2025 г. ищецът има заведени само пред Софийски районен съд над 1000 броя дела, а пред СГС със сочени различни ответници /Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДНИ и др./, като повече от 99% от тези дела са с един и същ предмет - иска се обезщетение за неимуществени вреди, поради осъждане по непредявено обвинение /или косвено свързани с това твърдения като: непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения и др./, претърпени в различни периоди на увреждане.

Този факт обосновава извод, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като в случая е налице злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБългария и чл. 3 от ГПК. В този случай, съдебната практика е непротиворечива по отношение на последицата от злоупотребата с право, като приема, че Съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. Аналогична на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с 2 право/жалба като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /така дело 56551/11 Mihailo PETROVIĆ срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/. Наистина разпоредбите на чл. 35 от ЕКЗП не са приложими директно, тъй като определят процедурни правила, прилагани от ЕСПЧ. Националните съдилища обаче се обръщат към практиката на ЕСПЧ не само по делата, по които решенията на ЕСПЧ са задължителни за държавите –членки – чл. 46 от ЕКЗПЧ, а и като ориентир за начина на тълкуване и прилагане на нормите на вътрешното и международното право по начин, по който се гарантират правата, специално защитени съгласно Конвенцията. Поради това и позоваването на възприетите положения и дадени разяснения за естеството на основните понятия от Европейски съд по правата на човека, създаден за гарантиране на действителната защита на правата, регламентирани в ЕКЗПЧ, е начин националната практика да съобрази произнасянията си с най-високите стандарти. Следва да се отбележи, че частният жалбоподател също се позовава на практиката на ЕСПЧ в исковата си молба.

В ЕКЗПЧ /чл. 6/ е гарантирано правото на всяко лице, което се обръща към съд от държава, ратифицирала ЕКЗПЧ, на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Това право се разглежда в контекста на задълженията на всяка страна да упражнява правата си с цел задоволяване на собствените интереси, без обаче тези интереси да надхвърлят и препятстват нормалното функциониране на обществото, в частност на съдебната система на държавата чрез адресирането с огромен брой сигнали, искания, жалби, които водят до ангажиране на ресурс от съдилищата, при която същите са препятствани да изпълняват възложените им Конституцията на Република България и Закона за съдебна власт функция – да защитават правата и законните интереси на гражданите – чл. 117 от КРБ. По аргументите в практиката на ЕСПЧ /Съд и Комисия/ - жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу Гръция; жалба 14102/02 Bekauri срещу Грузия и др., адресирането на съда в рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове, жалби, голяма част от които са свързани с наложени с необжалваеми съдебни актове наказания „лишаване от свобода“, или други задържания, в рамките на висящи наказателни производства, при което се подават идентични искови молби /в които се вписват ръкописно само различни периоди на твърдените 3 претърпени вреди/, покрива критериите да се приеме, че е налице злоупотреба с правото на иск от страна на ищеца – частен жалбоподател.

Освен известните на състава, множество образувани от Е. М. пред СРС дела срещу различни ответници, с искане за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от осъждането на М. по непредявено обвинение, при извършена справка в ЕИСС за образуваните от това лице пред СГС дела се установи, че за периода 15.09.2020 – 27.01.2021 г. Е. М. е инициирал 745 дела, в това число 63 бр. въззивни граждански дела; 452 бр. въззивни частни граждански дела и 115 бр. първоинстанционни граждански дела.

При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по най-добрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК.

Предявените от М. пред Съда искания за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС, което е свързано с позоваване на сходни по своя характер факти, като делата срещу съответните ответници се отличават единствено по заявения период на търпене на вредите. Тази идентичност и сходство между подаваните от Е. М. исковите молби често обуславя прилагането на разпоредбата на чл. 126 от ГПК, съответно води до прекратяване на голяма част от така предявените искове.

Така посоченото процесуално поведение на ищеца поражда основателни съмнения дали същият има валидно защитим правен интерес, който да се нуждае от санкцията на съда, за да бъде реализиран. Когато с процесуалното си поведение страната поставя Съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни 4 интереси.

Налице и още едно основание, обосноваващо извод за поведение на ищеца – частен жалбоподател, което следва да се квалифицира като злоупотреба с право. С влязла в сила присъда, на жалбоподателя е наложено наказание „лишаване от свобода“, което той изтърпява в Затвор София.

Видно от служебно изискана и приложена по друго дело на СГС /ч. гр. д. № 10641/2024 г./ справка, изготвена от ГДИН, се установява, че в периода от 01.01.2024 г. до 18.11.2024 г., Е. М. е бил извън мястото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода над 120 дни, с цел да се осигури възможност за личното му участие в инициираните от него граждански и административни производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО. Така освен, че със сезирането на гражданските и административните съдилища с хиляди дела, се създават условия за затруднения на същите да изпълняват пълноценно възложените им по Конституция правораздавателни функции поради ангажиране само с една страна, същевременно тази страна фактически се отклонява от установения режим на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, с оглед полаганите усилия от съдилищата да гарантират правото на тази страна на справедлив процес. Така с подаването на поредната искова молба се постига цел, която не е предвидена от закона – осигурява се още една възможност за страната да се отклони фактически от ефективното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, чрез извеждане от мястото, където следва да го търпи.

Съгласно чл. 23, ал. 2 от Закона за правната помощ /ЗПП/, правна помощ /извън случаите на предвидена по закон задължителна адвокатска защита, какъвто не е настоящият случай/ се предоставя по преценка на съда, когато страната не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. В правомощията на съда е да извърши и преценка по въпроса дали са налице посочените в чл. 24 от ЗПП хипотези, при които правна помощ не се предоставя. В случая първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице установената в чл.

24, т. 2 от ЗПП пречка – претенцията на ищеца е недопустима, поради което постановеният от него отказ да бъде предоставена правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство пред СРС, следва да бъде потвърден.

Предвид изложеното, Съдът намира, че определението на СРС в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно и 5 законосъобразно.

Мотивиран от горното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 17220 от 13.04.2025 г. на Софийски районен съд, 171-ви състав, постановено по гр. дело № 42148/2024 г., в частта, с която е варната исковата молба на Е. Д. М. и е прекратено производството по делото, като недопустимо и е отказано предоставянето на правна помощ, изразяваща се в представителство по делото.

Определението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд, в седмичен срок от съобщението, при наличието на предпоставките на чл.

280 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6