Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт № 215 от 04.11.2026, Районен съд - Свищов

Съд
Районен съд - Свищов
Дело
616/2026
Подписан
04.11.2026

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 83 · Граждански процесуален кодекс
  • член 6, параграф 1 · Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“)Текст от значение за ЕИП.
  • чл. 38, ал. 1, т.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 10 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл. 22 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143, ал. 2, т. 5 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите

РЕШЕНИЕ

№ 215 гр. Свищов, 04.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Теодора Б. Стоянова при участието на секретаря Василка Н. Лалова като разгледа докладваното от Теодора Б. Стоянова Гражданско дело № 20264150100616 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и чл.55 ал.1 от ЗЗД.

Ищецът К. П. П., чрез адв. Д. М. от АК Пловдив твърди в искова молба, че е страна по Договор за кредит № 1588820, сключен на 19.12.2025 г. със „С.К.“ АД с ЕИК ********, със седалище *************, представлявано от С.Т.. Съгласно договора получил кредит в размер на 204,52 евро, като следвало да върне сумата в размер на 266,69 евро, при срок на договора 1 месец сеца, при размер на годишната лихва – 36,00%, а размерът на годишния процент на разходите – 32,92%.

Сочи, че в чл. 27, ал. 1 от процесния договор било уговорено, че ако не представи допълнително обезпечение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е представено договореното обезпечение, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката де заплаща периодично заедно с всяка погасително вноска. В тази връзка му била начислена неустойка в общ размер на 112 лева, добавена към главница и лихва, видно от представения погасителен план. Навежда твърдение, че е бил добросъвестен и е заплатил по договор за кредит № 1588820/19.12.2025 г. сума в размер на 266,69 евро.

1

Излага аргументи, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, тъй като в договора не са посочени приложимият лихвен процент и условията на прилагането му.

Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия период на кредита, или е променлив. Тази неяснота съществено ограничавала правата му и е основание за недействителност на процесния договор. Наред с това сочи, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочила, че договорът трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, което не било сторено.В договора била посочена само абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР. Доколкото била предвидена дължимостта на неустойката, не ставало ясно дали е включена в ГПР, а оттам и по какъв начин е формиран ГПР, както и компонентите му, така и математическия алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване.

Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита следва да изразява общите разходи за потребителя, настоящи и бъдещи, в това число лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв тип, в това число и дължимите на посредници за сключването на договора. Смята, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита, тъй като е пряко свързано с договора, известно е кредитора и се заплаща от потребителя. Като не е сторено в настоящия случай, е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката за заплащане на допълнителни разпореди за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Наред с това, когато в договора за кредит е посочван ГПР, който не е реално прилагания, е налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Смята, че м случай приложение намира разпоредбата на чл. 22 ЗПК, а именно, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, 2 поради което договорът за кредит № 1588820 от 19.12.2025 г. следва да се прогласи за недействителен.

В условията на евентуалност счита за нищожна клаузата за неустойка, тъй като е налице накърняване на принципа на добрите нрави по смисъла на 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите му с цел извличане на собствена облага на кредитора.

Смята за същата за нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП. В настоящия случай с предвиждането на заплащане на неустойка, изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.

Твърди, че предвидената клауза за неустойка е неравноправна и по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като неустойката е необосновано висока.

Същата, дължима при неосигурява не някое от обезпеченията по договора, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. Счита, че подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Намира, че процесната неустойка излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. По този начин се заобикаля и чл.

33, ал. 1 от ЗПК.

Искането е да се признае за установено, че договор за потребителски кредит № 1588820 от 19.12.2025 г., сключен между К. П. П. и „С.К.“ АД, с ЕИК: ******** е нищожен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК, в условията на евентуалност да се признае за установено, че клаузата, предвиждаща неустойка по договор за кредит № 1588820/19.12.2025 г. е нищожна на основание чл. 26, ал.1, т. 3 поради противоречие с нормите на чл. 33 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и на основание чл. 55 от ЗЗД да осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата 62,17 евро недължимо платена по недействителен договор за кредит № 1588820/19.12.2025 г., ведно със законната лихва, а условията на евентуалност на осн чл. 55 от ЗЗД да заплати на ищеца сумата 57,26 евро, недължимо 3 платена неустойка по договор за кредит, ведно със законната лихва.

Претендира присъждане делото разноски и адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника „С.К.“ АД, чрез адв.Х. М., в която заявява, че исковата молба е частично недопустима.

Твърди, че е налице липса на правен интерес от предявяване на установителен иск. Заявява, че договорът вече не е действащ между страните, напълно е погасен и кредиторът не разполага с никаква правна възможност да изисква каквито и да било допълнителни суми по него, за кредитополучателя липсва правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск за нищожност на договора в цялост, както и на отделни клаузи от него клауза от него. За доказване на факта на погасяването, представя справка за движенията по договора, в която са отразени всички плащания. Тъй като договорът вече не е действащ, то за кредитополучателят липсвал правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск за нищожност на клауза от него, доколкото в най –пълна степен би могъл да защити интереса си единствено с осъдителен иск. Допускайки производството по отделните установителни искове да продължи, съдът ще създаде условия за злоупотреба с права, като ищецът ще предяви осъдителните си претенции в отделно производство, в което отново ще претендира разноски. За ищеца липсва правен интерес от търсената защита, което обосновава извод за липса на абсолютна предпоставка за допустимостта на настоящото производство, поради което същото следва да бъде прекратено. Съгласно Решение на Съда на ЕС от 23 ноември 2023 година по дело C 321/22 подходът да се приема за допустим иск за установяване на нищожност на договор/клауза от него не е безусловен и универсален, а националният съд следва да прави преценка като държи сметка за принципа на ефективност и дали ако се приеме такъв иск за недопустим, това ще затрудни необосновано реализирането на потребителската защита.

Счита претенциите на ищеца за обявяване договора за кредит за нищожен поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, както и за връщане на платени при липсващо основание суми за неоснователни.

На първо място сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността 4 на отделни клаузи от договора, не влече недействителност на целия договор.

Намира, че настоящия случай е именно такъв, тъй като неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем. Евентуално, ако неустойката се приеме за нищожна, то същата се счита за изначално неуредена между страните, поради което твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.

Договорът бил сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от Кредитора и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ.

В настоящият случай сключването на договора било инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на Дружеството.

След попълване на Заявлението за кандидатстване на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, за завършване на заявката потребителят натиснал бутон "Вземи парите", което действие било потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от потребителя сума. След натискането на бутона "Вземи парите" на Потребителя се предоставяла възможност да изтегли проект за договор за потребителски кредит, като ако бил съгласен с неговото съдържание, Потребителят натискал бутона "Подпис", с което действие последният давал своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със съдържанието на договора и за неговото сключване.

След запознаване с всички условия във връзка с кредита на ищеца натиснал бутона "Подпис", с което последният изразил и своето съгласие за сключване на Договора. Съгласно чл. 10 от ЗЕДЕУУ, електронното изявление е получено с постъпването му в посочената от Заемателя информационна система. Счита, че с изброените действия изцяло се опровергават твърденията, че клаузите на договора противоречат на закона на принципа на добросъвестността и справедливост, респективно на добрите нрави.

Сключването на договора във формата на електронен документ било съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи.

Противно на наведените от ищеца твърдения, по отношение на формирането на ГПР, били спазени всички закрепени в чл.11, ал. 1, т. 9 и т. 10 5

ЗПК изисквания. Както в договора, така и в СЕФ бил посочен размерът на ГПР и как е формиран същия, а именно от посочените в чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти. Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора 59,05%, определения в договора в размер на 32,92 % не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Счита, че така уговорената неустойка не следва да бъде включване в ГПР. Тя е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай, е уговорена като плащане, в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане, след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните, ставало ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Към датата на сключване на договора, кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечна клауза. Търговецът бил внесъл достатъчно яснота, като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Посочено, е че ако се представи исканото обезпечение, сумата ще бъде преизчислена, само за дните в които не е била предоставена гаранция. Поради това била налице пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задълженията му към търговеца при всяка развитие на правоотношенията им. Изложеното оборва и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. Текстовете на процесния договор не съдържат никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза – потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка.