Определение № 281 от 25.04.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 281 гр. Шумен, 25.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. ХаджиИ.а

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Мирослав Г. Маринов Въззивно частно гражданско дело № 20243600500144 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл.413, ал.2 във вр. с чл.274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба с вх. №4433/18.03.2024г. депозирана от адв. В.

П. от ШАК, в качеството му на процесуален представител на Т. И. В. срещу разпореждане № 814/05.03.2024г. на РС – Шумен, по ч.гр.д. № 20243630100558, с което първоинстанционния съд е оставил без уважение искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на заявителя по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. В жалбата се твърди, че разпореждането е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съда е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение за претендираната със заявлението сума в размер на 104.19 лева, представляваща лихва върху неплатеното трудово възнаграждение за м. Септември 2023г. за периода от 30.10.2023г. до 29.02.2024г., ведно със законната лихва върху него, както и разноски за д. т. в размер на 25.00лева, а е отхвърлил искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. Сочи, че един от основните принципи в правото е отговорността за разноските, която общо казано е за сметка на загубилата делото страна, съгласно действащите норми на ГПК и този принцип е санкциониращ спрямо неизправната страна, която с неправомерното си действие, е станала причина изправната страна да понесе имуществени вреди. Не бил по различен случая, когато изправната страна се представлявала от процесуален представител по реда на безплатната правна помощ и съда бил длъжен да присъди разноските на изправната страна.

Не споделя мотивите на съда, че с претендирането поотделно на месечни трудови възнаграждения, така и на лихвата върху тях, се натоварвала другата страна с допълнителни разноски и по този начин се утежнявало положението й. Излага, че основен принцип в правото е, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение и след като Дружеството ответник в продължение на 9 месеца не изплащало трудовите възнаграждения на заявителя и по този начин утежнявал положението на служителя си, то 1 следвало и да понесе съответните правни последици. Въпреки, че съда приема, че е право на заявителя, кога и как да потърси защита на правата си и, че няма законова забрана да се претендират поотделно, както отделните трудови възнаграждения, така и лихвата върху тях, същият счита, че другата страна се натоварвала допълнително с разноски. Не приема за правилен извода на съда, че претенциите „нарочно“ са заявени поотделно, дори и по технически причини, тъй като трудовото възнаграждение е дължимо до последното число на месеца, следващ месеца за което се дължи и съответно за всяко отделно трудово възнаграждение бил различен началния период за изчисляване на дължимата лихва за забава. Дори и ако лихвата се заявявала заедно с дължимото за съответния месец трудово възнаграждение, то пак следвало да се прилагат правилата за кумулативно съединяване на исковете, поради което и на основание чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, се дължало отделно възнаграждение. Недопустимо било да се влошава положението на която и да е от страните по дискриминационни причини, като в конкретния случай бил дискриминиран процесуалния представител на заявителя, който е положил дължимия от него труд, който няма да бъде обезвъзмезден. Излага, че адвокатурата е свободна и независима професия и кой е правилния път за процесуална защита на клиента, е изцяло по преценка на адвоката и съда не можел с актовете си, да оценява правилността на предприетите от процесуалния представител действия. С оглед всичко изложено моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да разпореди, длъжникът да заплати допълнително сумата в размер на 400 лева за адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА по иска за мораторна лихва.

Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 275 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна, поради следното:

Производството пред РС – Шумен е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК депозирано от Т. И. В. с ЕГН ********** от гр. Шумен, чрез адв. В. В. П. от ШАК против „РВ ИНЖИНЕРИНГ“ ЕООД с ЕИК 200622659 за парично вземане в размер на 104.19 лева – лихва върху неплатеното трудово възнаграждение за м. Септември 2023г. в размер на 2286.01лева за периода от 30.10.2023г. до 29.02.2024г., ведно със законната лихва върху него, както и на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗА, съдът да определи адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.

С обжалваното разпореждане, първоинстанционния съд е уважил заявлението и е издал заповед № 281/05.03.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, само за посочената сума за главница в размер на 104.19 лева – представляваща, лихва върху неплатеното трудово възнаграждение за м. Септември 2023г. в размер на 2286.01 лева за периода от 30.10.2023г. до 29.02.2024г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от 01.03.2024г. до окончателното плащане. Осъдил е на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК, длъжникът да заплати по сметка на РС – Шумен д.т. в размер на 25.00 лева и е оставил без уважение, искането на заявителя, да бъде осъдено „РВ ИНЖИНЕРИНГ“ ЕООД с ЕИК 200622659 да му заплати направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение. За да остави без уважение, искането за определяне на адвокатско 2 възнаграждение по реда чл. 38, ал. 2 от ЗА, първоинстанционния съд е установил, че заявителят, чрез адв. П. е подал едновременно в РС – Шумен, отделни заявления за отделните вземания за неплатено трудово възнаграждение за месеците от септември 2023г. до януари 2024г. включително, които се основават на едно и също правопораждащо обстоятелство (на един и същи трудов договор), както и отделни заявления за вземания за лихва за забава върху всяко неплатено месечно трудово възнаграждение – общо 9 бр. дела за неплатени суми по един и същи трудов договор. Приел е, че по принцип няма забрана в закона да се прави това – избор на заявителя е кога и как да потърси защита на правата си, но по този начин се утежнявало положението на другата страна, която се натоварвала с допълнителни разноски за всяко производство. Заявленията били подадени в един и същи момент и единствената логична причина е, че в случая ставало дума не за упражняване на права, а за упражняване на права с цел да се вреди на другата страна, което представлявало злоупотреба с права и не се толерирало от закона.

Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на районния съд. Заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК със закона и добрите нрави - чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК. При тази преценка съдът съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които произтичат субективните права, предмет на заявлението, със закона и с добрите нрави.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповед за изпълнение не се издава, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави и съдът може да откаже да издаде заповед за изпълнение ако констатира нарушение на закона или на добрите нрави.

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 от ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес и след като нормата на чл. 411, ал. 2 от ГПК, задължава съда в заповедното производство да извърши тази преценка за съответствие на претендираното вземане с императивни правни норми и добрите нрави, то в случая първоинстанционния съд, правилно е отхвърлил заявлението в частта за претендираните разноски за адвокатски хонорар.

Основно правно задължение на всички субекти според нормата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на РБ, която се ползва с пряко действие, е да упражняват права си добросъвестно и съобразно добрите нрави, което е и изрично инкорпорирано в редица нормативни актове /напр. чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл. 187, ал. 2 КСО, чл. 8, ал. 1 КТ и др. / и забранява наред с това и всяко упражняване на права, ако то накърнява права или законни интереси на друг. Прилагането на основните начала на процеса, следва да се съобрази с естеството на съответното правно действие. Свободата на страната да определи обема на предявените за защита права (чл. 6, ал. 2 ГПК) е ограничена от принципа за добросъвестност (чл. 3 ГПК), като недобросъвестното упражняване на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно още и обезщетение и преустановяване на увреждащата злоупотреба. След като недобросъвестното упражняване на права е недопустимо, то и съдът не може да съдейства за него. Тъй като законът (чл. 3 ГПК) не поставя изискване за вина и намерение за увреждане, то за да се приеме, че е налице недобросъвестното упражняване на права е достатъчно да се установи несъответствието между упражняването на правото и 3 неговата обществена функция. Разпоредбата на чл. 3 ГПК не променя този извод, тя само предвижда като последица обезщетяване, в случай че до недобросъвестно упражняване на правата се стигне и вреди бъдат причинени.

В случая посредством предявяване от заявителя на отделни заявления за издаване на заповед за изпълнение, за вземания произтичащи от едно и също трудово правоотношение (отделно за дължимото трудово възнаграждение за всеки месец и поотделно за лихвата за забава върху всяко неплатено трудово месечно възнаграждение), се достига до увреждане на правната сфера на ответника, доколкото от последния се претендират разноски по всяко едно от образуваните дела. Раздробяването на претенцията на отделни малки по размер части е формално допустимо по действащото гражданско право, тъй като е част от правомощията на носителя на субективното право, но с това действие се нарушават границите за упражняване на субективните права, установени със закона, защото би могло да генерира повече съдебни разходи, отколкото воденето на един процес за накърнено право в цялост. По този начин се злепоставят правата на ответника, който е принуден да заплати разноски по всеки един от предявените искове, чиито общ размер неколкократно надвишава размера на разноските, които би заплатил при само един иск в цялост. В случая е бе з значение дали това е избор на заявителя или на упълномощения процесуален представител, но налагащият се извод е, че отделното претендиране на трудовите месечни възнаграждения и отделното претендиране на лихвата върху тях, е именно с цел претендиране на ново адвокатско възнаграждение, за всяка заявена претенция, което в пъти превишава сумата на самата лихва. За вземане в размер на 104.19 лева – лихва за забава върху неплатено трудово възнаграждение, се претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева, по 5 отделни заповедни производства, което означава, че това не е единичен пропуск, а се цели натоварване на длъжника с допълнителни разноски, които обогатяват заявителя, респ. процесуалния му представител.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че дори и ако лихвата се заявявала заедно в едно заявление, с дължимото за съответния месец трудово възнаграждение, то пак следвало да се прилагат правилата за кумулативно съединяване на исковете, поради което и на основание чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, пак се дължало отделно адвокатско възнаграждение.