Определение № 1017 от 09.07.2026, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1017 гр. Велико Търново, 09.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Силвия Пантелеева като разгледа докладваното от Силвия Пантелеева Въззивно частно гражданско дело № 20264100500614 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 413 ГПК.

По делото е депозирана частна жалба с вх. № 6482/23.12.2025 г. от „С.“ ООД, ЕИК ., чрез юрисконсулт М. Т., против Разпореждане № 2450/22.12.2025 г. по ч.гр.д. № 1 546/2025 г. по описа на Районен съд - Павликени в частта, в която е оставено без уважение искане за присъждане на разноски.

В жалбата се заема становище за неправилност на обжалваното разреждане. Посочва, че при частично уважаване на заявление по чл. 410 ГПК, какъвто е настоящият случай, заявителят има право на разноски съразмерно на уважената част, включително за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Позовава се на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били представлявани от юрисконсулт.

Счита, че дължимото възнаграждение в случая следва да бъде определено по реда на чл. 37 ЗПП, вр. чл. 26 НЗПП, като заявителят е претендирал възнаграждение в размер на 260 лв. и държавна такса в размер на 21,25 лв.

Посочва, че с оглед уважения размер от претенцията, първоинстанционният съд е следвало да определи юрисконсултско възнаграждение и държавна такса, съобразно уважената част от претенцията. Моли разпореждането да бъде отменено в обжалваната част, като в полза на заявителя бъдат присъдени претендираните в заповедното производство суми за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Препис от жалбата е връчен на насрещната страна, която в законоустановения срок не е депозирала становище.

Съдът, след като се запозна с оплакванията в частната жалба, с писмения 1 отговор и с материалите по делото, приема за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по подадено заявление от „С.“ ООД, ЕИК . срещу Д. В. Р., ЕГН ********** за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата от 500 лева - дължима главница по Договор за паричен заем № 1061880 от 25.04.2024 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 19.12.2025 г. до окончателното изплащане, 62,32 лева – договорна/възнаградителна лихва за периода 25.04.2024 г. - 03.10.2024 г., лихва за забава в размер на 128.41 лева за периода 01.07.2024 г. - 01.10.2025 г., 251.68 лева за периода 25.04.2024 г. 03.10.2024 г., представляваща неустойка за неизпълнение на задължението да се обезпечи вземането на кредитора с поръчител, 125 лева - неустойка за забава, както и разноски /юрисконсултско възнаграждение в размер на 260 лв. и държавна такса в размер на 21,25 лв./.

С Разпореждане № 2450/22.12.2025 г. по ч.гр.д. № 1 546/2025 г. по описа на Районен съд – Павликени, съдът е приел, че при сключване на процесния договор за кредит е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, което прави договора недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Съдът е приел, че на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане единствено на главницата по договора, поради което е издадена заповед за изпълнение за сумата от 463 лева - дължима главница по Договор за паричен заем № 1061880 от 25.04.2024 г., сключен между страните, като в останалата част заявлението е оставено без уважение. Според първоинстанционния съд, с оглед нищожността на договора за потребителски кредит, в тежест на потребителя не следва да бъдат възлагани разноски. Посочена е практика на СЕС, според която принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Посочено е, че в този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024 г. по дело С- 714/22 на СЕС, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предмет на производството е подадена от длъжника частна жалба с 2 правно основание чл. 413, ал. 1 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, която изхожда от активно процесуално легитимирана страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт и е срочно подадена. По същество, същата е основателна по следните съображения:

Действително, в решението на СЕС по съединени дела С-224/19 и С 259/19 е прието тълкуване на Директива 93/13, според което на потребителя не следва да се възлагат разноски при частично уважаване на негова претенция за връщане на даденото по нищожна клауза или договор, когато искът за установяване на нищожността е уважен. Разрешението на СЕС в случая е мотивирано с принципа на ефективност и обстоятелството, че присъждането на разноски може да съставлява съществена пречка, която да възпре потребителя да упражни предоставеното му с Директивата право на ефективен съдебен контрол върху неравноправните клаузи. Идентични изводи са приети и в решението на СЕС по дело С-714/22, според което разпоредбите на Директивата и принципът на ефективност не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми.

Настоящият съдебен състав намира, че описаните хипотези на защита на потребителя в случая са неприложими. Видно е, че практиката на СЕС не извежда принцип на абсолютна недължимост на разноски от потребителя, а изключва осъждането на потребителя на такива само когато това би затруднило положението му до такава степен, че би го отказало да упражни потребителската си защита или би намалило нейната ефективност. Принципът на ефективност и разпоредбите на Директивата изключват дължимост на разноски от потребителя, когато претенцията му за връщане на платени по неравноправни клаузи суми е частично неоснователна, но случаят в настоящото производство не е такъв, тъй като се касае за заповедно производство, в което съдът е приел, че на основание чл. 23, вр. чл. 22, вр. чл.

11, ал. 1, т.10 ЗПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да бъде уважено само частично за дължимата по процесния договор главница.

Заповедното производство е едностранно, като в случая нито се осуетява, нито се затруднява упражняването на потребителската защита при присъждане чистата стойност на кредита, поради което и не е налице основание направените от заявителя разноски да останат изцяло в негова тежест.

Предвид изложеното, по общото правило на чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, заявителят има право на разноски в заповедното производство съобразно уважената част. В случая се претендира юрисконсултско възнаграждение и държавна такса в размер на 21,25 лв. Съдът намира, че обжалваното 3 разпореждане следва да бъде отменено в частта, в която заявлението е отхвърлено по отношение на претендираните разноски, като в полза на заявителя следва да бъде издадена заповед за изпълнение за юрисконсултско възнаграждение в размер на 22,18 евро /43,38 лв./, при определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. / 51,13 евро/ и 4,71 евро /9,22 лв./ държавна такса съобразно уважената част от заявлението, или общо за 26,89 евро.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Разпореждане № 2450/22.12.2025 г. по ч.гр.д. № 1 546/2025 г. по описа на Районен съд - Павликени В ЧАСТТА, в която е оставено без уважение искане за присъждане на разноски, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК в полза на „С.“ ООД, ЕИК . със седалище/адрес на управление гр. ., бул. „Ц.“ № ... срещу Д. В. Р., ЕГН ********** с настоящ адрес гр. Б., . ж.к.

„В.“ бл. . за сумата от 26,89 евро.

Връща делото на Районен съд - Павликени за изготвяне на заповед за изпълнение и за продължаване на съдопроизводствените действия по заповедното производство.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4