Решение № 17966 от 22.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17966 гр. София, 22.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПОЛИНА АНД.

ХАДЖИМАРИНСКА при участието на секретаря Теодора Ст. Велчева като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА

Гражданско дело № 20241110114413 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу И. Д. Р., с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните съществуването на вземания на ищеца от ответника съответно за сумата от 1913,35 лв. – главница по Договор за кредит № 5006877010 от 3.07.2014г., и за сумата от 1835,97 лв. – възнаградителна лихва за период от 24.08.2017г. до 24.10.2018г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 54751/2019г. по описа на СРС, 44 с-в.

В исковата молба ищецът излага, че между страните е сключен Договор за кредит № 5006877010 от 3.07.2014г. при Общи условия, по силата на който е предоставил на ответника заемна сума в размер от 3000 лв., при следните условия: срок за погасяване 48 месеца; размер на вноската 252,01 лв.; падежна дата 24-ти ден от месеца; ГПР 157,76 %; ГЛП 98,52 %; лихвен процент на ден 0,27 %. С анекс от 29.05.2015г. е приет нов погасителен план, като е договорено отлагане на част от погасителните вноски. След като е заплатил 33 погасителни вноски по договора ответникът е преустановил плащанията и е изпаднал в забава. На 24.10.2018г. е настъпил падежът на последна вноска и кредитът е станал изискуем в пълен 1 размер. За неплатените суми по подадено от ищеца заявление по чл. 410 ГПК е била издадена заповед за изпълнение, която не е влязла в сила поради постъпило възражение от длъжника. С тези доводи ищецът обосновава правния си интерес от търсената искова защита по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с изразено становище за неоснователност на предявените искове. Твърди, че при сключване на процесния договор не са спазени изискванията на чл. 10, чл. 11 и чл.

19 ЗПК. Навежда и възражение за погасяване на вземанията по давност. Моли за отхвърляне на исковите претенции.

Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от фактическа и правна страна:

Основателността на сезиращите съда искове, при изложените в исковата молба обстоятелства, формиращи основанието на съдебно предявените спорни субективни права, се предпоставя от установяване на правопораждащ фактически състав, включващ следните юридически факти: 1/ наличие на валидно сключен между страните договор за кредит с ъ с сочените в исковата молба предмет и съдържание на произтичащото от него правоотношение; 2/ изпълнение на задължението на ищеца за предоставяне на парична сума в уговорения размер на ответника кредитополучател; 3/ настъпила изискуемост на вземането на ищеца за връщане на заемната сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, и 4/ неизпълнение от страна на ответника на паричните му задължения. Съгласно чл.

154, ал. 1 ГПК ищецът носи тежестта за пълно и главно доказване на фактите, съставляващи основание на исковете и имащи характер на положителни такива, а именно съществуването на валидна облигационна връзка между страните и произтичащите от нея свои изискуеми вземания в предявените размери. По отношение на неизпълнението от страна на ответника, доколкото то се изразява в неосъществяване на дължимо поведение, в негова тежест е да установи положителния факт, който го изключва – погасяване на дълга.

Като доказателство по делото е представен Договор за кредит № 5006877010 от 3.07.2014г., сключен между „Профи Кредит България“ ЕООД, в качеството на кредитодател, и И. Д. Р., в качеството на кредитополучател, по който ищцовото дружество е отпуснало на ответника сума в размер от 3000 лв. срещу поето задължение за връщането й при уговорени от страните условия. Договорено 2 е погасяване на кредита рамките на 48 месеца, на равни месечни вноски по приет погасителен план, всяка в размер от 252,01 лв., с падеж 24-ти ден от месеца. За предоставеното ползване на отпуснатата парична сума ответникът кредитополучател се е задължил да заплаща годишна лихва в размер от 98,52 %, при лихвен процент на ден 0,27 %. В договора е посочен ГПР, възлизащ на 157,76 %, и обща дължима сума 12096,48 лв. Договорът е сключен при Общи условия на кредитора, приобщени към доказателствата.

Представен е и анекс от 29.05.2015г. към процесния договор, с който страните са постигнали споразумение за промяна в погасителния план, с отлагане плащането на вноски № 9, № 10 и № 11. Видно от съставения погасителен план съобразно анекса, падежът на последна погасителна вноска е 24.10.2018г.

По данни от представена справка – извлечение по сметка към договора, изготвена от ищеца, към 12.03.2024г. от страна на ответника са извършени плащания в общ размер от 8396,92 лв., които са отнесени в погашение на част от главницата и част от възнаградителната лихва, с указан остатъчен размер на дълга по договора 3749,32 лв.

Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният кредит да е предназначен и използван във връзка с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, поради което съдът приема, че ответникът е страна по така сключения договор като потребител на финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, предоставена му от кредитодателя – небанкова финансова институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на страните по него и естеството на престациите договорът е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се регулират от специалния закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Договорът се сключва в писмена форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за неговото съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

3

Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожност на същия.

Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за които съдът следи служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.

С изготвения доклад по делото на ищеца е изрично указано, че носи тежестта за пълно и главно доказване освен наличието на облигационна връзка между страните по договор за кредит със сочените предмет и съдържание, също и факта на предоставяне на сумата по кредита на ответника кредитополучател. От страна на ищеца обаче не са ангажирани доказателства за усвояване на кредита, за което обстоятелство ответникът не прави признание, за да се приеме за безспорно и ненуждаещо се от доказване. Поради това в приложение на последиците от разпределената доказателствена тежест в процеса, съдът приема за неосъществил се факта на предоставяне на заемната сума като необходима предпоставка за уважаване на исковите претенции.

За пълнота, отделно от изложеното, съдът намира, че е налице и нарушаване на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

4

Към датата на сключване на процесния договор няма законово установен максимален размер на ГПР, доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, въвеждаща такъв, е приета с изменението на ЗПК, обн. ДВ, бр. 35 от 2014г., и е в сила от 23.07.2014г., като не й е придадено обратно действие. От клаузите на договора обаче не става ясно как е формиран посочения в него ГПР от 157,76 % – същият очевидно включва освен уговорената възнаградителна лихва и други разходи по кредита. Липсва информация както за естеството на тези разходи, така и за стойността им и как се съотнасят при определянето на ГПР. Това не позволява да се прецени действителния размер на ГПР, макар формално да са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК

Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно, че при посочен, макар и неправилно определен ГПР, се явява изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Затова и неяснотата или подвеждащото му оповестяване законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил всички участващи при формирането на ГПР елементи, кредитодателят е нарушил императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК влече недействителност на договора.

Като последица от недействителността на договора съгласно чл. 23 ЗПК дължима е само чистата стойност на кредита, която в процесния случай е в размер на 3000 лв., като не се дължат лихва или други разходи по кредита. Представената справка за извършени плащания по договора обективира признание на ищеца за получени от ответника плащания в общ размер от 8396,92 лв., които надхвърлят дължимата от него стойност на кредита.

С оглед изложеното съдът приема, че сезиращите го искове са неоснователни и като такива подлежат на отхвърляне.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски възниква в полза на ответника, който не претендира, нито доказва да е сторил такива, поради което не му се следват.

По горните мотиви, съдът

5

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, срещу И. Д. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ********, положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.