Решение № 4509 от 30.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4509 гр. София, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Б, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Венета Цветкова

Членове:

Валерия Братоева

Атанас Маджев като разгледа докладваното от Атанас Маджев Въззивно гражданско дело № 20261100504918 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба подадена чрез ССЕВ на 11.04.2026 г. от страна на длъжника по изпълнението – В. В. П., с ЕГН **********, чрез процесуалния й представител – адвокат И., с която е обжалван отказ постановен на 01.04.2026 г. на ЧСИ-С.Х., с рег. № 863 вписан в КЧСИ и действащ в района на СГС, с което по подадена молба от жалбоподателката датираща от 07.01.2026 г. е отказано да се прекрати образуваното и провеждано изпълнително дело № 2023863040131 на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Жалбоподателката, чрез процесуалния си представител по делото – адвокат И. посочва, че по отношение на образуваното и водено спрямо нея изпълнително производство по и.д.

№ 2023863040131предпоставките за прекратяване по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са осъществени. Критикува се формата на произнасяне от съдебния изпълнител, а именно без издаването на мотивирано постановление по направеното искане за прекратяване на изпълнителния процес, а с едностранно и кратко записано изявление за отказ върху лицевата страна на акта, което не отговаря на изискванията за форма и съдържание на акта. Основен принцип е този за мотивираност на акта, което да осигури правото на защита на страните засегнати от него, вкл. и обезпечаване на възможност за ефективен съдебен контрол.

Обратното – липсата на изложени мотиви от съдебния изпълнител поставя страните в положение на невъзможност да осъзнаят какви са ползваните фактически и правни основания за постановяване на отказа да се прекрати изпълнителния процес, съответно да може да се организира адекватна защита срещу това произнасяне на съдебния изпълнител.

Освен това оплакване, жалбоподателят прави и такова, че към момента на формулиране на искането му за прекратяване на делото, съществува условието възприето в чл. 433, ал. 1, т 8 ГПК, защото дружеството-взискател не е поискало извършването на изпълнителни действия в продължение на повече от две години след образуване на изпълнителния процес. Наред с 1 това по делото липсвали данни да са налице каквито и да е било изпълнителни действия, които да са съсредоточени към постигане удовлетворяване на допуснатото до принудително изпълнение вземане, като такива и нямало как да се предприемат с оглед здравословното състояние, в което се намира длъжника по изпълнението – П., както и липсата на каквито и да е било получавани доходи, вкл. такива от пенсия. Следователно обжалваният отказ на ЧСИ да прекрати изпълнителното производство провеждано спрямо жалбоподателя е постановен несъответно на процесуалните правила уреждащи хипотезите на прекратяване, което означава, че следва да бъде отменен, поради неговата незаконосъобразност, а производството по и.д. № 2023863040131 - прекратено.

В срока по чл. 436, ал. 3 ГПК от правото си да упражни възражение по депозираната жалба се е възползвал взискателят по изпълнителното дело – „Топлофикация София“ ЕАД.

Така с възражение от 22.04.2026 г. е посочено, че разглежданата жалба срещу акт на ЧСИ-Х. е допустима, но по същество неоснователна. Отрича се, че по отношение на и.д. № 2023863040131 е реализирана законовата предпоставка за прекратяване уредена в чл. 433, ал.

1, т. 8 ГПК. Отбелязва се, че в периода след образуване на изпълнителното дело /25.01.2023 г./ от дружеството-взискател са подавани регулярно молби до съдебния изпълнител за предприемане на изпълнителни действия, като тези молби съдържали конкретно посочване на желаното за прилагане изпълнително действие, което да подпомогне събирането на подлежащото на принудително изпълнение парично вземане, в това число е извършено и делегиране на съдебния изпълнител да подбере подходящите способи за събиране на присъденото вземане – чл. 18 ЗЧСИ. Не отговаряло на действителността твърдението на длъжника по изпълнението – П., че спрямо нея в продължение на повече от две годни нямало предприемани изпълнителни действия насочени към събиране на задълженията й по образувания изпълнителен процес. „Топлофикация София“ ЕАД отрича да е проявявал бездействие във връзка със събиране на вземането му присъдено с изпълнителния лист от 21.11.2022 г., а това изключва възможността за прилагане на санкцията уредена в чл. 433, ал.

1, т. 8 ГПК. Ето защо упражнената жалба на длъжника по изпълнението – П. се определя за неоснователна и се настоява тя да бъде оставена без уважение от сезирания съд. Съдът констатира, че във възражението на „Топлофикация София“ ЕАД присъстват и доводи относно разноските, които длъжника по изпълнението дължи в рамките на изпълнителния процес, вкл. и оспорване на жалба относно този въпрос, но доколкото депозираната на 11.04.2026 г. жалба на В. П. няма за предмет обжалване на акт на съдебния изпълнител свързан с разпределението на отговорността за разноски, то тези възражения изобщо не следва да бъдат обсъждани в настоящия акт.

В срок и в изпълнение на чл. 436, ал. 3, изр. 2 ГПК съдебният изпълнител е изложил писмени мотиви, в които, след подробно проследяване в хронологична последователност на хода на изпълнителното дело, застъпва позицията, че подадената от длъжника по изпълнението жалба е допустима, но неоснователна. Изтъква, че не са налице предпоставките за прекратяване на производството по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, защото по образуваното на 25.01.2023 г. срещу В. В. П. изпълнително дело от

„Топлофикация София“ ЕАД е депозирана изрична молба датираща от 17.12.2024 г., с която дружеството е поискало изрично извършването на конкретно изпълнително действие. На 03.10.2025 г. върху притежаван от длъжника недвижим имот е била наложена възбрана.

Софийски градски съд след като се запозна с доводите, изложени в частната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Изпълнително дело № 2023863040131 по описа на ЧСИ-С. Х., рег. № 863 КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд, е образувано по повод на молба от 25.01.2023 г. упражнена от взискателя – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД представяйки изпълнителен 2 лист, издаден на 21.11.2022 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по гр. д. № 13174/2022 г. по описа на СРС, ГО, 171 с-в, срещу длъжника – В. В. П.. С молбата е делегирано на съдебния изпълнител да определи начина на изпълнението, като проучи имущественото състояние на длъжника, а така също е поискано при констатиране на движимо имущество притежание на длъжника, то същото да бъде описано, оценено и изнесено на публична продан. От прегледа на материалите по изпълнителното дело се констатира, че на 20.04.2023 г. на длъжника-П. е било връчено съобщение за образувано срещу нея изпълнително дело. На 17.12.2024 г. взискателя – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД е поискал с писмено становище от съдебния изпълнител да наложи запор върху получаваната от длъжника пенсия, както и върху средства по банковата й сметка, ако има такива. На 03.10.2025 г. помощник-съдебния изпълнител е разпоредил да се наложи възбрана върху притежаваните от длъжника недвижими имоти /апартамент 11, намиращ се в гр. София, ж.к. ********/ до размера на задължението по изпълнителното дело. Възбраната е вписана в СВп.-София на 07.10.2025 г. На 07.01.2026 г. длъжника по изпълнението – В. П., чрез пълномощника й – адвокат И. е поискала от съдебния изпълнител водещ изпълнителния процес срещу нея да го прекрати на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като е изложил мотиви в подкрепа на това си процесуално искане.

По това искане е поставен и обжалвания отказ за прекратяване на изпълнителното дело, поради липса на основанието заявено от длъжника.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в двуседмичния срок /обжалваният отказ на съдебния изпълнител е съобщен на жалбоподателят на 30.03.2026 г., съответно жалбата е упражнена на 11.04.2026 г./, определен с чл. 436, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу акт на съдебния изпълнител, подлежащ на съдебен контрол на основание чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, с оглед на което съдът намира, че същата е процесуално допустима. С жалбата е направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на жалбоподателя – П. от заплащането на дължимата такса за разглеждане на упражнената от нея жалба. Към искането е приложена и нарочна декларация по образец относно материалното и гражданско състояние на лицето желаещо да се ползва от процесуалната възможност да бъде освободено, поради финансови затруднения от заплащането на съдебната такса. Съгласно тази декларация от 18.04.2026 г. декларатора – П. е посочила, че не получава никакви месечни доходи; не упражнява никаква дейност която да и осигурява месечни доходи, не се намира в граждански брак и разчита на финансовата подкрепа на пълнолетния си син. Притежава един апартамент в гр. София. Не притежава дялове и акции от търговски дружества, респективно парични влогове. Съдът намира, че искането се явява основателно. Декларираните под страх от наказателна отговорност данни сочат на отсъствие на каквито и да е месечни доходи на лицето, както и на имущество, което да може да генерира такива. Следователно се касае до физическо лице, което не разполага с материалната обезпеченост да заплати следващата се за разглеждане на жалбата такса в размер на 12,78 евро.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

В чл. 433 ГПК законодателя изчерпателно е уредил хипотезите, в които се стига до прекратяване и приключване на изпълнението. Сред тази палитра от основания, водещи до прекратяване на изпълнителното производство, е създадено и това по ал. 1, т. 8 от цитираната разпоредба, където е залегнало правилото, че изпълнителното производство се прекратява ако взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка, като позоваването на жалбоподателя – П. е именно за реализацията фактическия състав на така посоченото 3 основание. Прекратяването на изпълнителното производство при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 настъпва по право с изтичането на двугодишния срок, като постановлението на съдебния изпълнител се отнася единствено до прогласяване на вече настъпилото при осъществяване на съответните правно релевантни факти прекратяване. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ се основава на положението, че движението на изпълнителното производство е поставено в зависимост от поведението на взискателя, от това дали той е поискал прилагането на определен изпълнителен способ от съдебния изпълнител, дали е поискал извършване на конкретни изпълнителни действия в рамките на този изпълнителен способ, дали е внесъл авансово таксите и разноските, дължими за тяхното осъществяване, както и от това дали е поискал повтаряне на неуспешно приложени изпълнителни действия или предприемане на неизвършени такива. С оглед на това отсъствието на активност от страна на носителя на правото на принудително изпълнение да отправи искане до съдебния изпълнител за предприемане на определени изпълнителни действия, продължило две години, е въведено от законодателя като основание, водещо до прекратяване на изпълнителното производство. В този смисъл до прекъсване на срока по чл.

433, ал. 1, т. 8 ГПК води самото искане на взискателя до съдебния изпълнител за извършването на определено действие по принудително изпълнение, както и предприемането на поисканото изпълнително действие от органа по принудителното изпълнение. По отношение на кръга от изпълнителни действия, прекъсващи законово установения двугодишен срок по смисъла на чл. 433, т. 1, т. 8 ГПК, трябва да се отбележи, че със своята тълкувателна практика с ТР 2/2013 г. ВКС прие, че такива действия са насочването на изпълнението чрез запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.