Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт от 12.10.2020, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
821/2020
Подписан
12.10.2020
В сила
12.10.2020

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

Номер ІІ- 113 12.10.2020 г. гр.Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН

СЪД втори въззивен граждански състав

На: тридесети юни две хиляди и двадесета година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ:

ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА

Мл.с. КРАСЕН

ВЪЛЕВ

Секретар Стойка В.

Прокурор като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева въззивно гражданско дело номер 821 по описа за 2020 година

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от М.В.А. от гр.***, подадена чрез пълномощник адв. Ангел Ангелов, против решение № 215/12.12.2019 г., постановено по гр.д.№ 228/2019 г. по описа на РС-Средец, с което е прогласен за нищожен на основание чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД, като сключен при липса на съгласие от страна на арендодателя, Договор за аренда на земеделска земя, с нотариална заверка на подписите с рег.№ 2847, том 1, акт.№ 76 на Нотариус с рег.№ 255 на НК, вписан в СВ при РС – Средец под акт № 116, том 1, дв.вх.№ 1133/31.07.2017 г., по силата на който В. К. Д., в качеството на игумен ставрофорен иконом на Манастир „Св.

Живоприемен източник“ – с.Голямо Буково, ЕИК ********* и председател на църковното настоятелство, с ЕИК *********, е предоставил на М.В.А. от гр.***, за временно и възмездно ползване под аренда земеделски земи, находящи се в землищата на селата Голямо Буково, Кирово, Богданово, Горно Ябълково, Долно Ябълково, Вълчаново и и Факия, Община Средец, представляващи собственост на манастира и на църковното настоятелство в селата. С решението М.В.А. е осъдена да заплати на С.Я.Я., в качеството на игумен на Манастир „Св. Живоприемен източник“ – с.Голямо Буково и председател на Църковното настоятелство, сумата от 915 лв. за направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното решение, като същото се счита за неправилно, постановено при нарушение на процесуалния и материалния закон. Според въззивницата, при правилно изяснена фактическа обстановка по делото съдът е направил погрешни правни изводи, поради което е постановил незаконосъобразен и необоснован съдебен акт. Счита, че в случая не се касае до хипотезата на чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД и нормите на Устава на БПЦ нямат пряко отношение към сключения договор, като съдът не е взел предвид обстоятелството, че манастирът е юридическо лице и са приложими разясненията в Тълкувателно решение № 3/2013 на ВКС, ОСГТК относно действителността на разпоредителни сделки, собственост на дружество. В тази връзка се сочи, че след като нотариусът е установил представителната власт на игумена и той е изразил воля за сделката, тя е произвела правни последици и е обвързала манастира за целия срок на договора и при договорените условия, но дори и да не е приложимо законното представителство при дружествата, въззивницата счита, че сключеният договор остава валиден до минимално предвидения в закона срок на договора за аренда – 5 години, който категорично може да се сключи и без всякаква санкция на Енорийския съвет на Сливенската митрополия. Според въззивницата, районният съд безкритично и без анализ е приел писмените и гласните доказателства, сочещи за наличие на представителна власт и воля-съгласие, която е потвърдена от разпитания по делото като свидетел енорийски свещеник, посочил и целите за сключване на договора. Счита се също, че с ангажираните доказатества ищцовата страна обосновава иска си и се опитва да се домогне до обстоятелства, касаещи т.нар. „мнимо представителство“ от органния представител, каквото не е налице, тъй като В. Д. е назначен на длъжност енорийски свещеник при Храм „Св.Богородица“, с.Голямо Буково и съгласно Устава на ПБЦ манастирът е юридическо лице и църквите в тези села се управляват и представляват от назначения енорийски свещеник. В тази връзка се излагат съображения относно правомощията на органния представител, както и подробни доводи относно последиците при мнимото представителство по чл.42, ал.2 ЗЗД и съотношението му към нищожността по чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да се отхвърли предявения иск. Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от въззивната страна адвокатско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна Манастир „Св.Живоприемен източник“, с.Голямо Буково, представляван от игумен С.Я.Я., подаден чрез пълномощника адв.Е.Т., в който са изложени пространни съображения за неоснователност на въззивната жалба, както и на наведените в нея възражения и доводи. Споделят се изводите на районния съд като правилни и законосъобразни, като се поддържат и предявените при условията на евентуалност искове, като се сочи, че дори и договорът да не е нищожен поради липса на съгласие, същият е нищожен поради накърняване на добрите нрави, тъй като е сключен при очевидна нееквивалентност на престациите в ущърб на арендодателя, поради кото обжалваното решение пак е правилно. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено, а въззивната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Не са направени доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските по настоящото дело.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

Производството пред първата инстанция е образувано по исковата молба на С.Я.Я. в качеството му на игумен на манастир „Св. Живоприемен източник“ – с. Голямо Буково и председател на църковните настоятелства в с.Голямо Буково, с.Кирово, с.Варовник, с.Богданово, с.Близнак, с.Граничар, с.Белеврен, с.Горно

Ябълково, с.Долно Ябълково, с.Факия, с.Момина църква, с.Вълчаново и с.Сливово, всички в Община Средец, против М. В. А., за прогласяване нищожността на Договор за аренда на земеделска земя от 27.07.2017 г., вписан в СВ при СрРС под акт № 116, том 1, дв. вх. № 1133/31.07.2017 г., поради липса на съгласие, евентуално – поради накърняване на добрите нрави, евентуално – за обяваване на договора за аренда за недействителен, като сключен във вреда на представлявания при явно неизгодни условия.

В исковата молба са изложени твърдения, че процесният договор за аренда е сключен между манастир „Св.

Живоприемен източник“ – с. Голямо Буково, представляван от игумена В. К. Д., като арендодател и ответницата М.А., като арендатор, като с договора са предоставени за временно възмездно ползване на земеделски земи, собственост на манастира с площ общо от 403,313 дка, находящи се в землищата на с.Факия, с.Вълчаново, с.Долно Ябълково, с.Богданово, с.Кирово, с.Голямо Буково, общ.Средец. Ищецът счита сключения договор за нищожен на няколко основания, като предявеният главен иск е за нищожност, поради липса на липса на съгласие – чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД. Този иск е основаван на твърденията, че въпреки спазването на установената в ЗАЗ писмена форма с нотариална заверка, договорът за аренда е сключен от игумена В. Д. в противоречие с Устава на Българската православна църква, без същият да има право да извършва действия по отдаване под аренда на имоти, собственост на манастира, тъй като съгласно чл.154, т.1 и чл.171, т.19 от Устава на БПЦ договорите се сключват само след писмено съгласие на Епархийския съвет, утвърдено от Епархийския митрополит. Предвид това се счита, че след като лихсва писмено съгласие на Ехархийския съвет, то процесният договор е нищожен на основание чл.26, ал.2, като сключен при липса на съгласие. При условията на евентуалност ищецът счита договора за аренда за нищожен, поради „накърняване на добрите нрави“ – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, като се твърди нееквивалентност на престациите, тъй като уговореното арендно плащане е в размер на 1 лв./дка, която цена е 28 пъти по-ниска от определената от НСИ средната цена на договорите за аренда на земеделска земя към 2017 г. Изложени твърдения, че при така уговорената цена едната от страните е поставена при явно изгодни условия, а арендаторът е облатодетелствата страна – през целия срок на договора от 10 години ще заплаща вноски в пъти по-ниски от средната арендна цена за района, като по този начин са нарушени основните правила на добросъвестно договаряне и е накърнен принципът на справедливостта в гражданските правоотношения. При условията на евентуалност ищецът се е позовал и на недействителност на договора за аренда ня аснавянеу чл.40 ЗЗД, като сключен от представителя В. Д. и ответницата във вреда на представлявания манастир – при явно неизгодни условия по смисъла на чл.8, ал.2, т.1 ЗАЗ, тъй като арендното плащане не е договорено въз основа на пазарната поземлена рента.

В депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответницата е оспорила предявените искове като неоснователни. Според ответницата, в случая слредва да се приложи по аналогия приетото становище в ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че дори без санкция от ОС на търговското дружество, действията на управителя при сделки са валидни и пораждат съответните правни последици, като решението на ОС на ООД по чл.137 ал.1, т.7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството и сключена от представляващия дружеството управител. Счита се, че процесният договор не е нищожен на заявените от ищеца основания, тъй като е налице валидно изразено съгласие на страните по сделката, законът е спазен и няма накърняване на добрите нрави, не е налице нееквивалентност на престациите. Относно предявения иск за недействителност на договора в хипотезата на чл.40 ЗЗД се сочи, че посочената разпоредба касае само представителство по пълномощие, но не и законно органно представителство, като се оспорва наличието на фактическия състав от обективна и субективна страна, пораждащ претендираната недействителност, за което са изложени съображения.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства, и съдебно-икономическа експертиза, ангажирани от страните за установяване на изложените от тях твърдения.

В обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че сключването на договорите е предоставено от устава в правомощията на църковното настоятелство и на игумена, като съгласно чл.154, т.1 и чл.171, т.19 от Устава на БПЦ, за сключване на договори за наем, собственост на съответната църква или манастир, се изисква писмено съгласие на Епархийския съвет, утвърдено от епархийския митрополит. В тази връзка е прието, че в качеството си на игумен на манастира и председател на църковното настоятелство В. К. Д. е сключил процесния аренден договор за манастирските и църковни земеделски земи, но без писмено съгласие на Сливенския Епархийски съвет, утвърдено от сливенския епархийски митрополит, като сключването на договора без такова съгласие означава, че има волеизявление, но то изхожда от субект, чиято воля е правно ирелевантана, тъй като такава не може да бъде самостоятелно формирана. Поради това, съдът е приел за доказано основанието на предявения главен иск за нищожност на договора на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, поради липса на съгласие от страна на арендодателя и е уважил същия като основателен. Предвид уважаването на главния иск, СрРС не е разгледал предявените в условията на евентуалност иск за нищожност по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД и за недействителност по чл.40 ЗЗД Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт.

След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.