Решение № 135 от 02.12.2024, Районен съд - Раднево

РЕШЕНИЕ

№ 135 гр. Раднево, 02.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Асен Цветанов при участието на секретаря Росица Д. Динева като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело № 20245520100678 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на М. Н. М., действащ чрез пълномощника адв. Г. от АК-Ловеч, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която се предявяват искове с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 29.08.2023 г. е сключил с първото ответно дружество договор за потребителски кредит № 4888592/29.08.2023 г., с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 800 лв., а ищецът се задължил да върне на ответника сумата от 895,86 лв., при срок на кредита от 6 месеца, ОЛП от 40 % и ГПР от 49,01 %.

Твърди, че съгласно чл. 4 от договора за кредит следва в 3-дневен срок от сключването му да предостави обезпечение от три възможни варианта, един от които е сключване на договор с трето лице поръчител, одобрено от кредитодателя. Твърди, че едновременно с договора за кредит сключил и договор за предоставяне на гаранция с втория ответник, за което било уговорено възнаграждение от 568,14 лв. или 94,64 лв. месечно с всяка вноска.

Твърди, че общото задължение по договорите било в размер на 1464 лв.

Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсва посочен ГПР, с ясна методика как се 1 формира, както и на основание чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК – заобикаляне на разпоредбата чрез уговаряне на възнаграждение за поръчителство и без посочване на същото в ГПР, а двете дружества били свързани лица. Твърди, че разпоредбата на чл. 4 от договора за кредит е нищожна поради накърняване на добрите нрави, нееквивалентност на престациите. Твърди, че договора за поръчителство също е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради нарушаване на принципа на добросъвестност, справедливост и липса на еквивалентност на престациите, за което развива съображения. Поради това иска от съда да постанови решение, с което да установи недействителност на договора за кредит поради заобикаляне на максималния ГПР и липса на посочен ГПР с ясни параметри, както и нищожност на договора за поръчителство поради противоречие с добрите нрави, а при условията на евентуалност признаване за нищожна на клаузата на чл. 4 от договора за кредит на основание противоречие с добрите нрави.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, действащо чрез юрисконсулт К., в който взема становище за неоснователност на исковете. Развива съображения, че чл. 4 от договора за кредит предвижда обезпечения, които не следва да се калкулират в ГПР.

Развива съображения за оборване на твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит и на договора за поръчителство.

Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като неоснователни.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от „Файненшъл България“ ЕООД, в който взема становище за неоснователност на исковете.

Развива съображения, че чл. 4 от договора за кредит предвижда обезпечения, които не нарушават добрите нрави. Развива съображения за оборване на твърденията на ищеца за недействителност на договора за кредит и на договора за поръчителство. Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като неоснователни. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С протоколно определение от 05.11.2024 г. е обявен за окончателен проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е обявил за признати и ненуждаещи се от доказване 2 обстоятелствата, че на 29.08.2023 г. ищецът е сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за потребителски кредит № 4888592/29.08.2023 г., с който ответникът се задължил да му даде кредит в размер на 800 лв., а ищецът се задължил да върне на ответника сумата от 895,86 лв., при срок на кредита от 6 месеца, ОЛП от 40 % и ГПР от 49,01 %; съгласно чл. 4 от договора за кредит ищецът М. Н. М. е следвало в 3-дневен срок от сключването му да предостави обезпечение от три възможни варианта, един от които е сключване на договор с трето лице поръчител, одобрено от кредитодателя; едновременно с договора за кредит ищецът М. Н. М. е сключил и договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД, за което било уговорено възнаграждение от 568,14 лв. или 94,64 лв. месечно с всяка вноска.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът е разпределил доказателствената тежест като е възложил на ищеца да докаже по исковете с правно основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД твърденията си за недействителност на договора за кредит поради противоречие с императивни правила на ЗПК и на клаузата на чл. 4 от същия договор поради противоречие с добрите нрави и на договора за поръчителство поради противоречие с добрите нрави.

Ответниците следва да докажат насрещните си твърдения за валидност на клаузите от договора за кредит и договора за поръчителство, чрез доказване на твърдените в отговора факти за това.

С оглед установените безспорни факти е видно, че ответникът е получил в заем сумата от 800 лв. От приетия договор за потребителски кредит № 4888592/29.08.2023 г. /л.6-8/ е видно, че ищецът се е задължил да върне заема на 6 вноски /виж чл. 2.4 от договора/ по погасителен план /л.10-11/ и при падеж на първа вноска 28.09.2023 г. и краен срок 25.02.2024 г. Уговорен е фиксиран лихвен процент в размер на 40 % /чл.2.5 от договора/. В чл. 2.8 на договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 49,01%.

В чл. 4 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство /гарант/, включително от одобрено от кредитодателя дружество. В изпълнение на тази клауза е сключен договор за предоставяне на гаранция № 4888592/29.08.2023 г. /същия номер и дата като договора за кредит, на л.8-10/, същият е сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и 3 ищеца М. Н. М. за обезпечаване на задълженията по договора за кредит, като гарантът се е задължил да обезпечи изпълнение на задълженията по кредита, за което е договорена такса, в размер на 568,14 лв., разсрочена със същите падежи като месечните вноски по кредита – 6 броя, всяка в размер на 94,69 лв., дата на първо плащане 28.09.2023 г., краен срок – 25.02.2024 г., посочено в погасителния план към договора за кредит /виж на л.10, гърба/. От това е видно, че възнаграждението по договора за поръчителство е на стойност около 70% на отпуснатия кредит от 800 лв.

Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР в нулев размер. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин 4 да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, включително и разходите, които ще бъдат направени във връзка с обезпечението на кредита. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен лихва в размер на 95,86 лв. /сбор от лихвата по погасителния план и разлика между сумата по чл.2.7 и чл. 2 от договора/, при лихвен процент от 40%, не става ясно как е формиран ГПР от 49,01 %. Това се равнява на липса на посочен ГПР.

Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР, което възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи потребителя във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е въведено изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл.

22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.

Следва да се отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че ако в ГПР беше включено и възнаграждението за поръчителство /което е в размер повече от половината от стойността на кредита или в процентно отношение към 70%/, то размерът му неминуемо би надхвърлил максимално определения праг на ГПР от 50% - посочен в договора ГПР от 49,01% с прибавени около 70% се явява стойност от около 120%. Подобни такси и възнаграждения за получен потребителски кредит противоречи не само на българските закони, в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр.

5 ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24 ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Следва да се добави също, че в случая става въпрос за кредит, по който се иска задължително обезпечение от кредитополучателя съгласно чл. 4 от договора, което съгласно трайната съдебна практика при уговорен максимален размер на ГПК, прави договора за недействителен съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД като заобикалящ добрите нрави.