Определение № 2359 от 03.09.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2359 гр. Пловдив, 03.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на трети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Цвета Б. Борисова като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно частно гражданско дело № 20245300502121 по описа за 2024 година

Производството е по реда на 274, ал.1, т.2, вр. чл.248, ал.3 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от Еднолично адвокатско дружество“Д. М.“, в качеството му на пълномощник на ищеца по гр.д.№ 8662/2023г. на ПдРС, VІ гр.с., Д. И. Д., против определение № 8034/01.07.2024г., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл.248 от ГПК, за изменение на постановеното решение № 2209/17.05.2024г. в частта относно разноските, като присъденото на пълномощника адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА бъде завишено от 360 лева на 1440 лева. В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като не била приложена правилно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и по- конкретно тъй като не било определено възнаграждение за всеки един от трите предявени искове поне в минималния размер по наредбата.

От въззиваемата страна „Вива кредит“ООД не е подаден отговор на частната жалба.

ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

Производството по гр.д.№ 8662/2023г. на ПдРС, VІ гр.с. е образувано по искова молба от Д. Д. против „Вива кредит“ООД, с която са предявени кумулативно съединени искове за признаване за установено, че клаузата, с която се начислява такса за експресно разглеждане и клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение и двете по Договор за потребителски кредит № *** от 14.05.2021г., сключен между страните, са нищожни на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави, сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, както и на осн. чл.21 ал.1, вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК и чл. 22 ЗПК, както и иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 411,23 лева / съобразно с допуснато в о.з. на 18.04.2024г. увеличение на иска/, недължимо платена по Договор за потребителски кредит 1

№ *** от 14.05.2021 год., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. С постановеното по първоинстанционното дело решение № 2209/17.05.2024г. всички искове са уважени изцяло, като „Вива кредит”АД са осъдени да заплатят на пълномощника на жалбоподателя адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 360 лева, с включен ДДС.

В мотивите към Определение № 533 от 30.10.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1649/2017г., I т.о., ТК е записано следното: „Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определя съобразно материалния интерес на всеки от исковете поотделно, а не от аритметичния сбор на всички претенции“. В същия смисъл са и Определение № 366/18.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2443/16 г. на ВКС, ГК, IV г. о., Определение № 95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. № 868/17 г. на ВКС, ГК, III г. о. , Определение № 292/13.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2096/17 г. на ВКС, ГК, IV г. о., в хипотеза на обективно съединяване на искове материалният интерес съвпада със сбора от цената на отделните искове“. В цитираната съдебна практика се приема също така, че правилото на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно да се определя адв.възнаграждение за всеки предявени иск поотделно, е приложима, когато са предявени различни по вид и основание искове, но не и, както е в настоящия случай, когато исковете произтичат от едно и също правоотношение и са с едно и също основание- недължимост на извършени плащания поради нищожност на клаузи по договора за потребителски кредит като такива, противоречащи на добрите нрави.

Действително, налице е и по- различна практика на ВКС, като така например в Определение № 64 от 14.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2695/2021 г., II т. о. се сочи следното:

„Определенията, на които се позовава частният касатор /имат се предвид цитираните погоре определения/, не могат да бъдат преценени като релевантни за настоящия спор и не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Този извод произтича от обстоятелството, че предмет на разрешените с тези актове спорове са разноските, направени при действието на редакцията на чл.2 на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от ДВ, бр. 84 от 25.10.2016 г., т. е. преди създаването на новата ал. 5, с която изрично е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно“. Новата ал.5 на чл.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, е обнародвана още през 2016г. / Д.в., бр.84/25.10.2016г./, като същата не дава основание да се счита за загубила значение съдебната практика, определяща материалния интерес по чл.7, ал.2 от наредбата като сбор от цените на произтичащите от едно и също основание искове.

Освен гореизложеното, следва да се има предвид, че Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, по която се определя размерът на адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, е предмет на разглеждане по Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16. В т.1 от това решение е записано следното:“Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат- под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката- да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от 2 минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Следователно СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т.е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне. В конкретния случай следва да се приеме, че правилото на чл.2, ал.5 от наредбата е неприложимо, но като се има предвид, че спорът по делото не е с особено ниска правна и фактическа сложност, а сборът от материалния интерес по трите обективно съединени иска е в размер от 553,19 лева, минималното адв.възнаграждение по чл.7, ал.2, т.1 от наредбата в размер от 400 лева не е прекомерно. Ето защо, частната жалба ще следва да бъде уважена до размер от 480 лева, с включен ДДС / за регистрацията на адв.Д. М. по ЗДДС е налице документ на л.63 по първоинстанционното дело/, като бъде оставена без уважение за разликата до пълния претендиран размер на адв.възнаграждение от 1440 лева.

Предвид гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 8034/01.07.2024г. по гр.д.№ 8662/2023г. на ПдРС, VІ гр.с., с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя Еднолично адвокатско дружество“Д. М.“ по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по горепосоченото дело решение № 2209/17.05.2024г. в частта относно разноските, по отношение на сумата от 120 лева, явяваща се разлика между дължимото на жалбоподателя адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер от 480 лева и присъденото възнаграждение в размер от 360 лева, като вместо това

ОСЪЖДА „Вива кредит” АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Джавархарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 73Г, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ:

177492004, със служебен адрес: гр. София, жк.Манастирски ливади, бл. 112, вх. А, ет. 2, оф.

11, ул. „Йоаким Груев“ № 41, освен присъдената с решение № 2209/17.05.2024г. сума от 360 лева, с включен ДДС, представляващо адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, още 120 лева- адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от Еднолично адвокатско дружество“Д. М.“ частна жалба против определение № 8034/01.07.2024г. по гр.д.№ 8662/2023г. на ПдРС, VІ гр.с. в останалата й част, а именно по отношение на разликата между пълния претендиран размер на адв.възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА от 1440 лева и присъдените 480 лева.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3