Решение № 696 от 02.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 696 гр. София, 02.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава П. Генова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело № 20261100500448 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Д. Д. К. срещу Решение № 22887/12.12.2025 г. по гр.д. №27826/2025 г. по описа на Софийски районен съд в частта, в която молбата й за защита по реда на Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН) е отхвърлена и е отказано издаване на заповед за съдебна защита в нейна полза. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Отправено е искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друго решение, с което молбата й за защита да бъде уважена, да бъде издадена заповед за съдебна защита срещу К. И. К., с която да му бъде наложена забрана да я приближава, да осъществява контакт с нея, включително чрез социални мрежи, електронна поща, интернет приложения други, а с оглед изхода от спора да не й бъдат възлагани разноски за първоинстанционното производство.

В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН въззиваемата страна К. И. К. е подал отговор, с който оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Желае оставяне в сила нa първоинстанционното решение и присъждане на разноските за въззивната съдебна инстанция.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от молител в първоинстанционното производство, притежаващ правен интерес от обжалването, насочена е срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

1

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Д. Д. К., действаща в лично качество и като процесуален субституент на непълнолетната си дъщеря С.А.С., родена на 17.03.2010 г., и пълнолетния си син С.Г.Г., за защита спрямо нея и децата й от психическо домашно насилие, извършено от К. И. К. от 30.04.2025 г. до „към средата на месец юни“ по отношение на въззивника, на 06.05.2025 г. спрямо детето С. и в периода от 30.04.2025 г. до „към средата на месец юни“ по отношение на С.Г.Г., описани в сезиращата молба, нейно уточнение от 19.05.2025 г., от 02.06.2025 г. и от 04.09.2025 г.

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие.

С Решение № 22887/12.12.2025 г. по гр.д. № 27826/2025 г. по описа на СРС, е отхвърлена молба с вх. № 170372 от 15.05.2025 г., уточнена с молби вх. № 171972 от 16.05.2025 г., вх. № 173689 от 19.05.2025 г., вх. № 190534 от 02.06.2025 г. и вх. № 292845 от 04.09.2025 г., по чл. 8, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДН от Д. Д. К., с която се иска издаване на заповед за защита по реда на ЗЗДН в нейна полза и на детето й С.А.С. срещу К. И. К. по повод твърдени актове на домашно насилие, осъществени в периода от 30.04.2025 г. до средата на месец юни 2025 г. в гр. София, и е отказно издаване на заповед за защита. Със съдебното решение Д. Д. К. е осъдена да заплати по сметка на СРС сумата от 25 лева за държавна такса, а в полза на К. И. К. – сумата от 1 400 лева, представляваща сторени по делото разноски.

Не е спорно в производството (с оглед изложеното в писмената защита пред първоинстанционния съд и отговора на въззивната жалба относно заведеното производство за прекратяване на брака на страните), а и при служебна справка по гр.д. № 31222/2025 г. по описа на СРС се установява, че страните са били в сключен граждански брак, прекратен с влязло в законна сила на 19.01.2026 г. решение по цитираното гражданско дело. Поради това въззиваемият попада в обхвата на лицата по чл.3, т.1 ЗЗДН и срещу него въззивникът може да търси защита по реда на този закон.

Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивният срок по чл.10, ал.1 ЗЗДН, съгласно началния момент на твърдените актове на домашно насилие, посочен в уточнителна молба от 04.09.2025 г. Сезиращата молба е депозирана от Д. Д. К., в лично качество и като процесуален субституент на децата си С.А.С. и С.Г.Г., поради което е налице валидно сезиране на СРС от процесуално легитимирана страна.

Първоинстанционното решение е влизало в сила по отношение на детето С.. Същото не третира твърдените актове на домашно насилие по отношение на С.Г.Г., но искане за допълването му не е направено.

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства, намира първоинстанционното решение в обжалваната част за правилно като крайни изводи, а наведени във въззивната жалба доводи в обратната насока - за неоснователни.

Със сезиращата молба е представена декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН, която е негодно доказателствено средство за установяване на твърдените актове на домашно насилие на 10.05.2025 г., доколкото в нея отсъства посочване на място, начин на отправяне на заканите 2 и конкретното им съдържание. Декларацията не обхваща твърдените актове на психическо насилие чрез заплахи, отправени в периода от 30.04.2025 г. до 09.05.2025 г. и в периода от 11.05.2025 г. до „към средата на месец юни“.

Съдържанието на отправените по твърдения от въззиваемия закани в сезиращата молба и в представената с нея декларация не е идентично – в молбата по чл.9, ал.1 ЗЗДН се посочва, че цялото семейство на молителя е било заплашено и със слагане на наркотични вещества с автомобилите на сина й С.Г.Г. и на бившия й съпруг А.С., а в декларацията подобни не се излагат, но се твърди отправяне от К. К. на заплахи със заливане с киселина на 10.05.2025 г., без да се посочва адресата. В уточнителната молба от 19.05.2025 г. се твърди, че въззиваемият се заканил да изпрати хора, които да бият С.Г.Г., каквито твърдения отсъстват в сезиращата молба и представената с нея декларация. Констатира се разлика в началния момент на твърдените актове на насилие в сезиращата молба и в поредицата уточнителни молби.

По делото не се установява автентичността на съдържанието на електронната кореспонденция чрез мобилно приложение, възпроизведена в представените с молба на Д. Д.

К. от 16.05.2025 г. разпечатки на хартиен носител, както и кога и между кои лица е водена.

Съдържанието на комуникацията се различава от твърденията в сезиращата молба, нейните уточнения в молби от 19.05.2025 г. и от 04.09.2025 г. и декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН.

Приетата от въззивния съд служебна бележка от Асоциация „Деметра“ касае период, предхождащ повече от година твърдените в производството актове на домашно насилие и същата не е от естество да спомогне за изясняване на релевантни за производството факти и обстоятелства. Същото се отнася до изпратеното от Софийска районна прокуратура до Д.

Д. К. уведомително писмо по реда на чл.75, ал.2 НПК, което дори не съдържа данни за инкриминираната дата и не позволява установяване на връзка с твърдените в настоящето производство актове на психическо насилие.

По делото не са ангажирани годни доказателства за установяване на твърдените в сезиращата молба и нейно уточнение от 19.05.2025 г., от 02.06.2025 г. и от 04.09.2025 г. актове на психическо домашно насилие, упражнено от К. И. К. по отношение на Д. Д. К..

При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни правни норми.

Предвид изложеното, обжалваното решение на районния съд е правилно и законосъобразно в обжалваната част и следва да се остави в сила в тази си част.

С оглед изхода от спора на въззивника разноски не се следват, но същата е задължена за държавна такса в размер на 6,39 евро (12,50 лева) за въззивната жалба.

Въззиваемият е претендирал присъждане на сторените в производството разноски, но своевременно не е ангажирал доказателства за сторени такива.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

3

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 22887/12.12.2025 г. по гр.д. № 27826/2025 г. по описа на Софийския районен съд в обжалваната част.

ОСЪЖДА Д. Д. К., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийския градски съд държавна такса в размер на 6,39 евро (12,50 лева).

ОСЪЖДА Д. Д. К., ЕГН **********, да заплати на К. И. К., ЕГН **********, сторените пред въззивния съд разноски в размер на 720 евро (1 408,20 лева).

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4