Решение № 3467 от 09.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3467 гр. Пловдив, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330103496 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. В. В. против „Кредит Йес“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски паричен заем № **/**г., сключен между страните, е недействителен, а при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не целият договор е недействителен, то клаузата на чл. 8 от договора е нищожна на основание чл.

26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.

В исковата молба се излагат съображения, че на **г. между страните бил сключен договор за паричен заем № **/**г., по силата на който на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 5000 лева, при месечен лихвен процент от 3,4 % и ГПР в размер на 49,148 %. В чл. 6 от договора било предвидено, че договорът следва да бъде обезпечен с ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга в полза на търговеца. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 8 от договора, ищецът дължал неустойка в размер на 3653,33 лева – разсрочено. От правна страна се посочва, че уговорената неустойка представлявала скрито възнаграждение, която следвало да бъде взета при формиране на лихвения процент. С оглед 1 изложеното се възразява, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото посоченият в същия ГПР не съответствал на действителния такъв. При условията на евентуалност, ако съдът не приеме, че целият договор е недействителен, се възразява, че клаузата на чл. 8 от договора, предвиждаща неустойка за непредставяне на обезпечение е нищожна поради противоречие със закона, добрите нрави и липса на предмет.

Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Йес“ ООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявената искова претенция. Признава се, че на **г. между страните е сключен договор за паричен заем за сумата в размер на 5000 лева, която следвало да бъде върната в срок от 17 месеца при месечен лихвен процент от 3,4 % и ГПР от 49,148 %. Ищецът не изпълнил задължението си за представяне на обезпечение, поради което му била начислена неустойка, посочена в погасителен план, с който същият се запознал. От правна страна се посочва, че в договора е посочена ГПР, който отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В същия не следвало да бъде включвана неустойката по чл. 8 от договора, доколкото същата била индивидуално уговорена, като същата била последица от неизпълнение на договора. Посочената клауза не противоречала на добрите нрави, доколкото неустойката не излизала извън присъщите й функции. Отделно от изложеното, ищецът разполагал с 14-дневен срок след сключване на договора, в който можел да се откаже от същия.

С молба вх. № 38082/02.04.2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, ответникът посочва, че между страните било договорено разсрочено заплащане на задължението по договора

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между “Креди Йес” ООД и К. В. В. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № **от **г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 5000 лева, която следвало да бъде върната на седемнадесет месечни погасителни вноски в срок до 10.08.2024 г. Отразеният 2 в договора фиксиран годишен лихвен процент е 3,400 % месечно, а годишният процент на разходите е 49,148 %.

Съобразно чл. 6 от Договора, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на изискванията на общите условия към договора и с едно от следните обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемодателя. При неизпълнение на посоченото задължение в тридневен срок от сключване на договора, съобразно чл. 8 от същия, се дължала неустойка в размер на 3653,33 лева – разсрочено.

По делото е представено и допълнително споразумение по договора от **г., от което следва, че страните са се споразумели остатъка от сумата по договора в размер на 3044,90 лева да бъде заплащана разсрочено в срок до 25.01.2025 г.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между “Креди Йес” ООД като заемодател и К. В. В. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 5000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за 3 недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 3044,90 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури гарант/и, отговарящ/и на изискванията на общите условия към договора и с едно от следните обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемодателя. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури кумулативно гарант и алтернативно – недвижим имот, върху който да бъде учредена ипотека, имущество, предмет на особено залог, банкова гаранция за цялата сума по договора и ценна книга в полза на ответното дружество. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове 4 разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,148 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на 5 предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем № 738183 от 10.03.2023 г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Доказателства за извършени такива не са представени, доколкото ищецът е освободен от заплащане на държавна такса в производството.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. С. М., като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 61/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 6