Решение № 4514 от 10.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4514 гр. София, 10.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20231100500694 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 13553/25.11.2022 г., постановено по гр. д. № 22431/22 г. по описа на Софийски районен съд, 46 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от "Топлофикация София" ЕАД, ЕИК 831609046, срещу А. С. С., ЕГН **********, положителни установителни искове с правна квалификация чл. 150 от ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 2031.40 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от м.10.2018 г. до м.04.2020г., ведно със законната лихва от 09.12.2021 г. до изплащане на вземането, и 334.34 лева - мораторна лихва за забава от 15.09.2019г. до 02.12.2021г., както и суми за извършена услуга дялово разпределение в размер на 26.74 лева - главница за периода от м. 01.2019г. до м. 04.2020г., ведно със законната лихва от 30.11.2021 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. дело №70487/2021г г. на СРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдения размер от 2031.40лв. – главница за ТЕ до пълния предявен размер от 2255.99 лв. и за периода от м.05.2018 г. до месец 09.2018 г., за разликата над присъдения размер от 334.34 лева до пълния предявен размер от 375.63 лева мораторна лихва за забава от 15.09.2019 г. до 02.12.2021г., претенцията за законна лихва върху неоснователния размер на главницата, както и иска за 5.42 лева - мораторна лихва върху сумите за извършена услуга дялово разпределение за периода от 03.03.2019г. до 02.12.2021г. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

1

Производството е образувано по въззивна жалба на ответника, с която обжалва решението в частта, с която са уважени предявените искове. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство в който се излагат съображения за правилност на съдебното решение, поради което моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението в необжалваната част е влязло в сила, поради което не подлежи на контрол от въззивната инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страни по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 150, ал.1 ЗЕ вр. чл.200 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на цената на доставената топлинна енергия за процесния период.

Правопораждащият притезанието на ищеца, фактически състав включва следните елементи: 1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия с ответника, притежаващ качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 150 ЗЕ; 2 ) точно и пълно изпълнение на договорното задължение, т.е. продавачът да е доставил на купувача топлинна енергия в твърдяното количество и в рамките на процесния период; 3) неизпълнение на насрещното задължение за плащане на цената за доставената топлинна енергия.

В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по 2 договор за продажба между него и ответниците, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдените количества и за ответниците е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер; както и че ответника е собственик на процесния топлоснабден имот.

В тежест на ответника е да установи в условията на пълно и главно доказване е да установи фактите, че е погасил процесното вземане.

По възражението за погасяване по давност на спорното материално право - в тежест на ищеца е да докаже, че от настъпване на изискуемостта на вземанията са налице обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността.

По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД В тежест на ищеца е да установи в условията на пълно и главно доказване факта на изпадането в забава на ответника, т.е. от кой момент е настъпила изискуемостта на съответното притезание за главница, както и размера на мораторната лихва за забава за процесния период.

Съгласно нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ материално легитимирано да отговарят за заплащане на цената за доставената топлинна енергия са собствениците или вещните ползватели по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗС на самостоятелни обекти в сграда, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение и монтирали средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си. При осъществяването на посочения правопораждащ фактически състав клиентите са длъжни да заплатят цената на доставената и употребена топлинна енергия, съгласно условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. В мотивите на т. 1 от ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС се прие, че присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

След съвкупен анализ на събрания доказателствен материал настоящият състав приема за установено, че ответникът притежава право на собственост върху процесния недвижим имот. По делото липсват преки доказателства относно правнорелеватния факт, но 3 веригата от косвени доказателства безпротиворечиво води до направения от съда извод, че ответникът е собственик на процесния имот. По делото са приети като писмени доказателства следните документи – 1) Удостоверение за наследници на С. Василев С.; 2) списък на живущите в апартаменти в процесната сграда; 3) Протокол от 26.04.2001 г. от проведеното общо събрание между собствениците на самостоятелни обекти в сграда, находяща се в гр.София, ж.к. „*********, ведно с приложения към него списък на конкретните собственици участвали при вземането на решението за сключването на договор с „Бруната България“ ООД; 4) формуляр за отчет на уредите от 24.06.2020г., подписан лично от ответника; 5 ) както и представената от СО декларация по чл. 14 ЗМДТ.

Настоящия състав приема, че положения подпис от А. С. върху приложения списък на собствениците на самостоятелни обекти към Протокола от 16.05.2001 г., удостоверяващ проведеното общо събрание, както и подписа под изготвения формуляр за отчет на уредите от 24.06.2020г, включително подадена жалба до ищеца, в която се признава неизгодни за ответника факти, представляват в своята съвкупност извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, а именно за принадлежността на правото на собственост към патримониума на наследодателя. Извънсъдебното признание на страните на неизгодни за тях факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед на всички обстоятелства по делото. Съгласно практиката на Върховния касационен съд доказаното в процеса извънсъдебно признание на факт има същата стойност както и направеното пред съда признание на факт по реда на чл. 175 ГПК. Виж Решение по т.д. № 2675/2013 г. на ВКС, I т.о; Решение № 122/09.11.2015 г. по т.д. 1946/2014 г. II т.о., на ВКС; Решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г., ІV г.о на ВКС. Поради което след съвкупен анализ на целия доказателствен материал съдът приема, че ответникът е обективирал извънсъдебно признание на обстоятелството, че притежава процесното право на собственост, което признание при преценката му с останалите косвени доказателства води до извода, че С. С. е притежавал правото на собственост върху процесния обект, което е преминало по силата на универсално наследствено правоприемство в патримониума на ответника А. С., съгласно приетото по делото удостоверение за наследници.

Съгласно дадените указания в Тълкувателно решение 3/2011/18.05.2012 г., ОСГТК на ВКС вземанията за доставената топлина енергия имат периодичен характер и се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, аргумент от чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.

Налице е един правопораждащ факт, от който възникват повтарящи се задължения за определена парична сума, при предварително определени падежи и при определен или определяем размер на престацията. Следователно налице са самостоятелни задължения, поради което изискуемостта, забавата и давността за всяко едно от тях настъпва отделно.

Първоинстанционният съд приложил правилно института на погасителната давност, като на основание чл. 162 ГПК е определил размера на дължимите престации.

Относно иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за топлинна енергия.

Основателността на този иск предполага наличие на главен дълг и забава в 4 погасяването му, т.е. неизпълнение на уговорения падеж. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ, одобрени с решение ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 10.07.2016 г. и приложими за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по издадената фактурата по реда на чл. 32, ал. 3 ОУ, в 45-дневен срок след изтичане на периода за който се отнасят, аргумент от чл. 33, ал. 2 от ОУ. Съгласно чл. 33, ал. 5 от ОУ при неизпълнение в срок на задълженията клиентите заплащат на продавача обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до момента на заплащането на дължимата сума за топлинна енергия. Процесният период е след влизане в сила на Общите условия от 2016 г., поради което оплакванията на въззивниците следва са неоснователни, доколкото се позовават на правилата приложими при действието на чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ- 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР.