Решение № 2820 от 20.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2820 гр. Пловдив, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20235330113624 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Х. И. З., ЕГН **********, с адрес в с. Ц., ул. „Д. Г. М.“ № ** против „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адре на управление в гр. София ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П.,с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК за признаване за установено спрямо ответното дружество, че .клаузата на чл. 8 от Договор за кредит от **** г. предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 498,55 лева е нищожна, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т.

10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от **** г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 400 лева, при фиксиран лихвен процент – 40.05 % и годишен процент на разходите – 47.79 %.

Съгласно договора, същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на предвидените в чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора условия. В случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, същият дължал неустойка в размер на 498.55 лева, платима разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка.

Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащане за неустойка.

Твърди, че чрез предвиждане на неустойка при непредоставяне на обезпечение кредиторът си осигурява допълнителна печалба, заобикаляйки изискванията, регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че преценката за действителност на клаузата за неустойка и за нейния обоснован размер следва да се извърши с оглед претърпените вреди от неизпълнението и при спазване критериите, заложени в т. 3 от ТР 1/2009 г. ОСТК на 1

ВКС. Счита, че в настоящия случай неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция, доколкото нейният размер бил 100 % от заетата сума, не кореспондирал с последиците от неизпълнението на договорното задължение и се кумулирал към погасителните вноски. По този начин вземането за неустойка представлявало скрито оскъпяване на кредита, което създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и било в противоречие с принципа за спазване на добрите нрави.

Поддържа, че договорените между страните условия за предоставяне на обезпечение били неизпълними, с което се целяло получаване на допълнителна печалба в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навежда доводи, че неустойката е уговорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като в добросъвестните отношения интересът на кредитора бил да получи обезпечение преди сключването на договора, а не след сключването му, както било в настоящия случай. Така уговорена клаузата за неустойка била в пряко противоречие и с целта на Директива 2008/48. С нея рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника се прехвърлял върху самия длъжник, което водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Счита, че процесната неустойка представлява добавка към възнаградителната лихва на дружеството – заемодател.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 498.55 лева, обективирана в чл. 8 от договора за потребителски кредит от 31.05.2019 г., сключен между страните, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, т. 9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира и присъждане на направените разноски В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва твърденията на ищеца, че клаузата за неустойка, предвидена в сключения между страните договор е нищожна.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, ищецът декларирал, че е запознат с ОУ на ответника и Стандартния европейски формуляр, предоставени му при подписване на договора. В тази връзка, възразява, че още преди сключване на договора ищецът е бил запознат с обезпеченията, които ще следва да предостави на кредитора. Дължимият размер на неустойката при непредоставяне на обезпечение бил посочен в договора, който отговарял на изискванията на чл. 11 ЗПК. Счита, че при сключване на договора, потребителят е могъл да прецени икономическите последици, които ще възникнат за него. Размерът на неустойката не бил прекомерен с оглед главницата по договора.

Сочи, че обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск, с оглед обстоятелството, че същото му предоставя възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка – гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. При вземане на решение за сключване на договора, като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът е приел да поеме финансовия риск да сключи договора с клиента при условие, че същият предостави надлежно обезпечение.

Неизпълнението на задължението водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя, каквото било налице в случая. Поради тази причина, при сключване на договора, страните се съгласили да бъде предвидена клауза за неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.

В случай, че ищецът изначално бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, навежда доводи, че същият е договарял недобросъвестно в 2 нарушение на чл. 12 о т ЗЗД. Ако предоставеният срок бил недостатъчен, потребителят следвало да уведоми кредитора и да отправи искане за удължаване на срока или да предложи друго заместващо обезпечение, но това не било сторено.

Възразява, че клаузата за неустойка не е прикрита договорна лихва, като излага съображения в тази насока. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. В случай, че такова било предоставено, то потребителят нямало да дължи заплащане на неустойка.

Поддържа, че с клаузата за неустойка не се цели заобикаляне на императивни правила, предвидени в ЗПК, поради което същата не била нищожна.

Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за паричен заем № **** към искане № **** от **** г. се установява, че на ищеца е отпусната в заем сумата от 400 лева, при фиксиран лихвен процент – 40.05 % и годишен процент на разходите – 47.79 %.

Няма спор също относно факта, че в разпоредбата на чл. 8 от Договора е предвидено задължение за обезпечаването му с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на предвидените в договора условия. В случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, същият дълж неустойка в размер на 498.55 лева, платима разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира вноската за неустойка.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем от **** г. и искане към него.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена от в. л. Д. С. се установява, че с предвидената в чл. 8 от процесния договор за заем неустойка, кредита се оскъпява със 124,637%.

Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза като компетентно извършено, отговарящо пълно и ясно на поставения въпрос и неоспорено от страните.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата от 400 лева и съществуването на клауза за неустойка в размер на 498,55 лева при неизпълнение от страна на ищеца на вмененото му с договора задължение за предоставяне на обезпечение по същия.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на 3 договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В разпоредбата на чл. 8 от договора е предвидено задължение за кредитополучателя в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитора като обезпечение физическо лице поръчител, което да отговарят на изброените в клаузата условия. При неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 498,55 лева, която е включена във всяка погасителна вноска по заема.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 от ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.

Нещо повече, в случая предвидената неустойка надхвърля размера на отпуснатия заем и същата оскъпява кредита със 124,637%, видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

По гореизложените съображения предявеният иск катодоказан по основание и размер ще се уважи.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, в тежест на ответника следва да се възложи заплащането на направените от ищеца разноски, които се констатираха от съда в размер на общо 200 лева, от които- заплатена държавна такса в размер на 50 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 150 лева.