Решение № 360 от 05.11.2024, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 360 гр. Смолян, 05.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Гергана Кузманова при участието на секретаря Веселина Младенова като разгледа докладваното от Гергана Кузманова Гражданско дело № 20245440100269 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Д. Н. С. против „*“ ЕАД, в която се твърди от ищеца, че На 03.11.2023 година е сключила Договор за потребителски кредит № * с ответното дружество, по силата на който кредиторът „*" ЕАД, ЕИК * й предоставил потребителски кредит в размер на 600,00 (шестстотин) лева. Параметрите на отпуснатия заем са следните: Размер на кредита: 600,00 лева; Срок на договора за кредит 05.11.2028г.;

Годишен лихвен процент: 47,82%; ГПР: 59,54%; Размер на вноската по кредита. 64,45 лева;

Обща сума дължима от потребителя: 3866,73 лева.

Твърди, че отношенията на страните попадат под правната регламентация на Закона за потреоителския кредит (в сила от 23.07.2014 г. и намиращ приложение към процесния договор), в това число и относно недействителността на договора. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно оято той е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под фермата на заем, разсрочено плащане и всяка друта подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предос гавяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през цедия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, догозорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед съдържанието гл представения договор за потребителски кредит не се установява на кредитополучателя да е отпуснат кредит в размер на 1462,20 лв., както е записано на последния ред на стр.1 от процесния договор. Напротив, предоставената сума е в размер на 600 лв., а разликата от 862,20 лв. се състои от начислени застрахователни премии по застраховка Bank Живот Агент. Тази сума обаче не е част от главницата - заетата сума, а е разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В тази връзка тя може да се претендира въз основа на договора за кредит, доколкото е начислена съгласно клаузи от същия, но не като главница, а като такси и премии, съгласно основанието, за което се дължи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорите за потребителски кредити задължително следва да съдържат лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и 1 процедурите за промяна на лихвения процент. В настоящия случай това правило формално е спазено, доколкото в Договор за потребителски кредит № * от 03.11.2023г. е посочен ГЛП в размер на 47,82%. Предвид съдържанието на договора обаче, не е ясно този лихвен процент върху коя сума се начислява. На договора е отразено като размер на кредита първо 600,00 лв., а след това - общ размер на кредита от 1462,20лв., но не е конкретизирано от кредитодателя върху коя от двете суми се начислява възнаградителната лихва. В случая потребителят е заставен да тълкува волята на байката, за да прецени какъв е размерът на дължимото от него възнаграждение за кредитора под формата на договорна лихва. ) При това положение реално приложимия лихвен процент остава неясно, неточно и не по разбираем начин посочен в договора за кредит, което препятства потребителя ефективно и обосновано да прецени какви биха били икономически последици за него във връзка с конкретното кредитно правоотношение.

Изложеното обосновава извода за нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК. В договора липсва и ясно разписана методика и начин на формиране на ГПР. Не е посочено каква сума е взета предвид за главница по кредита, дали сумите за застрахователни премии в общ размер от 862,20 лв. са приети за разходи по кредита, каквито реално представляват. Предвид това не може да се провери и дали вписания в договора процент на разходите на годишна база — 59,54 %, е действително приложимия такъв в отношенията между страните. Последното обосновава извод за нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Н а основание чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. В договора за кредит е записано, че ГПР е 59,54%, като при отпусната заемна сума в размер на 600,00 лева за срок от 60 месеца кредитополучателят дължи връщане на 3866,73лв. При това положение, ГПР не е 59,54%, както е записано в договора, а поне два пъти повече, тъй като при изчисляването му не е взета предвид сумата от 862,20 лева за застрахователна премия, която освен това е прибавена към главницата от 600,00 лева и върху нея също е начислявана лихва. Действителният ГПР надхвърля прага, посочен в чл.19 ал.4 от ЗПК, което нарушение е самостоятелно основание за обявяване на договора за кредит за недействителен.

Описаната допълнителна услуга по финансиране на заплащането на дължимата застрахователна премия от "Ти БиАй Банк" ЕАД, сама по себе си представлява договор за потребителски кредит, а с уговарянето дължимото възнаграждение за застрахователната премия да се разсрочи и да се включи в размера на погасителните вноски, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с която е въведено ограничение в размера на годишния процент на разходите (ГПР). По тази причина процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тьй като посоченият в договора лихвен процент и ГПР не отговаря на реално прилагания между страните, което води до недействителността на договора съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни.

В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК.

Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който фактически не е реално прилагания в отношенията между страните, предстазлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на доворните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.

2

ЗЗП. Недопустимо е, след като застрахователната премия представлява разход по кредита по смисъла на параграфи.! от ДР на ЗПК, да се иска връщането й като част от главницата Освен това договорът за потребителски кредит е изготвен на шрифт по-малък от 12, което е нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗПК, съгласно която договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт — не по- малък от 12, в два екземпляра — по един за всяка от страните по договора. Договорът за застраховка също е изготвен на шрифт по-малък от размер 12. Във връзка с отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по гр.д.№174/2020 г. на Окръжен съд Разград е образувано дело С535/2020, по което е дал становище, че Член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на С^ъвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и разме р шрифт — не по-малък от 12. Или в цитираното решение съдът на Европейския съюз е приел, че има оовързаност между договора за потребителски кредит и договора за застраховка във връзка с него, поради което и договорът за застраховка следва да отговаря на условията на ЗПК. Не на последно място е налице нищожност на клаузата по чл. 9, т. 1 от процесния договор, определяща лихвения процент по договора в размер на 41,08%, поради противоречието й с добрите нрави. В решение № 453/03.08.2016г. по гр,д.№ 1742/2015г. на IV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на чл.9 ЗЗД. Приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК не представлява законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определения от МС процент на законна лихва противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на ГПР. /Така Определение № 527/09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022 г., III ГО/. Ограничението по чд. 19, ал. 4 ЗПК е въведено не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, включени в ГПР, като по този начин се Цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид. С оглед преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, следва да се съобрази размера на законната лихва към момента на сключване на договора, без обаче тя да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва. В тази насока е налице съдебна практика, според която максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, и двукратния размер на законната лихва при обезпечени кредити / Към момента на сключване на договора на 03.11.2023 г. основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е бил 3,79 %, поради което стойността, която е имала законната лихва към момента на сключването на договора е 13,79%. Като се вземе предвид срока на сключване на договора от 60 месеца, съотношението между възнаградителната лихва и законната лихва към датата на сключване на договора, начинът на разпределение на вноските за главница и лихва, размерът на предоставената сума по договора - 600 лева и размерът на дължимата договорна лихва за срока на договора – 2404,53 лева се установява, че уговорената клауза за договорна дихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципите на справедливост и добросъвестност в облигационните отношения и създава условия за неоснователно обогатяване на ищеца.