Решение № 4247 от 27.06.2018, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

27.06.2018г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия ХРИСТИНА Н.при секретаря Антоанета

Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 12947 по описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 85241 от 06.04.2017г. по гр.д. № 11688/2016г. Софийски районен съд, 42 състав признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Р.Т.З., ЕГН **********, че С.С.Н., ЕГН **********, не е собственик на недвижими имоти – ½ идеална част от земя – имот с идентификатор ***, с граници имоти ***, ***, ***,

*** и ***, на къща с площ от 32 кв. м – имот с идентификатор ***, и на сграда – гараж с площ от 23 кв. м с идентификатор ***. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 150 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.С.Н., който го обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. Предявеният иск бил недопустим, тъй като ищцата не обосновала правен интерес от същия. Нотариалният акт по обстоятелствена проверка на праводателката на ответника, както и нотариалния акт на ответника Сотиров по никакъв начин не засягали правата в съсобствеността на ищцата. Съобразно Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, при липса на правен интерес производството се прекратява. Ищцата не предявявала иск за собственост или други вещни права. От изложеното не можело да се обоснове извод, че тя предявява претенции към частта от собствеността на ответника или по-рано – на неговата праводателка Г.Г..

Никъде в исковата молба ищцата не твърдяла да е собственик или съсобственик. В случая нямало отричане или осуетяване на право на ищцата от страна на ответника. В приложените по делото писмени доказателства тя признавала собствеността на Г.Г.върху две сгради и ½ идеална част от мястото, което декларирала пред данъчните органи. Ако имало отричане или осуетяване на право на ищцата, то било не от страна на ответника, а от самата ищца. Ако тя заведе дело за делба, следвало да покани всички наследници както на наследодателя Г., така и на преживялата му съпругаБ.и тогава щяло да е видно, че нейната квота ще бъде по-малко от половината, каквото било настоящото положение. По делото нямало заявено самостоятелно право върху целия имот, нямало и конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект, което било видно от приетата декларация по ЗМДТ. Това доказателство изобщо не било обсъдено от СРС, което опорочавало решението му. Евентуално поддържа, че атакуваното решение е неправилно. Искът бил неоснователен, тъй като дори към снабдяване на Г.Г.с констативен нотариален акт да не били изтекли 10 години от смъртта на наследодателя Г., до завеждане на иска били изтекли повече от 10 години, а ответникът имал право да присъедини своето владение към владението на дарителката Г.Г.. Ответникът бил добросъвестен приобретател и владеел имота на правно основание. Нотариалният акт за дарение се ползвал с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК и фактите, установени в него, били абсолютно доказателство че са се случили така, както са изявени от участниците в нотариалното производство пред нотариуса. Оспорването му се извършвало по реда на чл. 193 ГПК, а такова оспорване не било проведено – арг. ТР № 11/2013г., ОСГК. А ако такова било проведено, евентуално претендира ответникът да е станал собственик на основание придобивна давност. Чл. 69 ЗС установявал оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато бъде доказано, че я държи за другиго. Ищцата не претендирала, че някога е владяла частта на Г.Г., а след това на ответника. Презумпцията относно намерението за своене на вещта следвало да се обори от лицето, което оспорва осъществяваното владение, а в случая това не било сторено, поради което искът бил неоснователен. Ответникът владеел без някой да е имал досега претенции към неговото владение. Уважаването на претенцията на ищцата по чл. 76 ЗН също било неправилно. Съдебната практика била категорична, че ако наследството съставлява и се изчерпва само с една вещ, актът на разпореждане на сънаследника с идеална част, която съответства на наследствения му дял, съставлява акт на разпореждане с наследството, което е получил. Чл. 76 ЗН нямал приложение за актове на разпореждане с наследството като съвкупност от права и задължения. Съгласно възприетото с Тълкувателно решение № 1/2004г. на ОСГК на ВКС, актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ (права върху вещи) е относително недействителен. Разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица. Трети лица, които не са страни по сделката или сънаследници, не могат да се позовават на тази недействителност. Легитимирани да се позоват в делбеното производство или по иск за собственост на тази относителна недействителност са само съделители - сънаследници, неразпоредили дела си. В делбения процес сънаследниците, които не са извършили разпоредителна сделка със сънаследствената вещ, следва да заявят правото си до приключване устните състезания в първата фаза. Влязлото в сила решение по чл. 282, ал. 1 ГПК разрешава спора относно материално легитимираните титуляри в спорната съсобственост и преклудира непредявеното от тях основание по чл. 76 ЗН След като недействителността по чл. 76 ЗН е относителна, не можело да се търси начална нищожност, при която може да бъде санирана сделката на основание чл. 26 и чл. 27 ЗЗД, пояснявала т. 1 на същото ТР. С нотариалния акт за дарение били прехвърлени реални обекти –две сгради. В дворното място била създадена хоризонтална етажна собственост, същото било изгубило самостоятелния си статут и представлявало обща част, което било самостоятелно основание за недопустимост и неоснователност на иска. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли иска. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Съображения излага в писмена защита от 02.05.2018г.

Въззиваемата страна Р.Т.З. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. В проведеното в настоящата инстанция открито съдебно заседание прави искане въззивният съд да съобрази заявеното от ищцата искане за отмяна на констативния нотариален акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, като последица от предявения иск, а не самостоятелен иск.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

С исковата молба ищцата твърди, че е наследник по закон на Н. П.Г., починал на 23.02.2004г. След смъртта си същият оставил за наследници съпругаБ.Г.а, Г.Ц.Г.(дъщеря на сестра Е.П.Т.) и ищцата, като дъщеря на другата сестра на наследодателя – Т.П.Н..Б.Г.а починала на 24.11.2004г. и оставила за наследници много лица – низходящи на нейни братя и сестри. Към датата на смъртта си Н. Г. бил собственик по силата на нотариален акт за дарение № 103/03.07.1965г., том ХVІІ, д. № 2958/1965г. на дворно място, което по действащата кадастрална карта и регистри на с. М., Столична община, одобрени със заповед № РД-18-15/23.01.2012г. на изпълнителния директор на АГКК представлява ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор ***, с площ от 827 кв. м, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, *** и ***. Н. Г. бил собственик по наследство, давност и построяване и на четири къщи в дворното място, по ККР представляващи сгради с идентификатори ***, ***, *** и ***. При извършена проверка ищцата установила, че сънаследникът й Г.Г.се снабдил с констативен нотариален акт № 177/04.07.2013г., том ІІІ, рег. № 22309, д. № 533/2013г. по описа на нотариус с рег. № 274 на НК, за собственост върху недвижим имот, придобит на основание наследство и давностно владение, както следва: ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор ***, заедно с построената в имота сграда с идентификатор ***. със застроена площ от 23 кв. м, с предназначение хангар, депо, гараж, и сграда с идентификатор ***, със застроена площ от 32 кв. м, с предназначение жилищна сграда – еднофамилна. Впоследствие, с нотариален акт № 77/07.11.2013г., т. VІ, рег. № 37672, д. № 1006/2013г. по описа на нотариус с рег. № 274 на НК, Г.Г.дарила имотите, описани в констативния нотариален акт, на ответника Н.. Ищцата поддържа, че праводателката на ответника не е могла да се легитимира като собственик на посочените имоти, тъй като не е демонстрирала промяна на държането във владение по отношение на идеалните части на останалите съсобственици, тъй като към снабдяването й с констативния нотариален акт не е изминал период, по-дълъг от 10 години, и тъй като в нарушение на чл. 76 ЗН се разпоредила със сънаследствен имот, без да има извършена делба, което правело сделката за дарение на имотите недействителна.

Поради това ответникът не бил станал собственик на дарените му имоти. Въпреки това последният изпратил на ищцата нотариална покана, с която претендирал от ищцата да му предаде владението (ключовете) на имота и да му заплаща обезщетение. Искала е от съда да постанови решение, с което да признае за установено между страните, че ответникът не е собственик на описаните в нотариален акт № 77/07.11.2013г., т. VІ, рег. № 37672, д. № 1006/2013г. по описа на нотариус с рег. № 274 на НК имоти.

Ответникът С.С.Н. с писмения отговор на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК чрез назначен му от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, е оспорил предявените искове с възражения за недопустимост, позовавайки се на ТР № 8/2013г., евентуално – за неоснователност. От представените доказателства било видно, че Г.Г.е владяла две от четирите сгради в имота в продължение на минимум 9 години и 4 месеца, като не било ясно дали не ги е владяла още преди смъртта на нейния наследодател Н. Г.. Последният било възможно да е разпределил тези две сгради като наследство на племенницата си Г.Г., а другите две сгради – в полза на ищцата. Договорът за дарение не бил недействителен по смисъла на чл. 76 ЗН, а правото на собственост на праводателката на ответника било установено с констативен нотариален акт, който не бил оборен по надлежния ред и имал обвързващо действие спрямо всички. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.

С молба от 22.12.2016г. ответникът, вече чрез упълномощен от него адвокат, е оспорил исковете с доводи, поддържани и във въззивната жалба.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:

От фактическа страна: Видно от приетите удостоверения за наследници (л. 8 – 9 и л. 114 от делото на СРС), Н. П.Г. е починал на 23.02.2004г. и е оставил за наследнициБ.Н.Г.а, съпруга, Е.П.Т., сестра, и Р.Т.З. – дъщеря на починалата преди Н. Г. негова сестра Т.П.Н..

СъпругатаБ.Н.е починала на 24.11.2004г. и е оставила за наследници описаните в удостоверение за наследници от 22.01.2014г. (л. 10 – 16) лица – низходящи на нейни шест братя и сестри.