Определение № 456 от 26.06.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 456 гр. Шумен, 26.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Теодора Енч. Димитрова

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20243600500248 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по частна жалба вх. № 1918/14.05.2024г. депозирана от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „.......“ № 25, ет. 2, офис 4, представлявано от изп. директор Ю.Х.Ю., действаща чрез юрисконсулт И.Н.Н. срещу разпореждане № 437/02.05.2024 г. по ч.гр.д. № 20243610100263 по описа за 2024 година на РС – Велики Преслав, с което изцяло е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Г. И. В. с ЕГН **********, от гр. ......, обл.

Шумен, ул. ...... № 33.

Жалбоподателят твърди, че постановеният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен и моли съда да го отмени, като се произнесе по съществото на спора.

Излага, че заповедният съд погрешно е счел, че договорът за допълнителни услуги заобикаля закона и е отхвърлил заявлението изцяло. Сочи, че атакуваният съдебен акт е в противоречие с разпоредбите на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД във вр. чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, съгласно които наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В процесния случай договорът за кредит, от който са възникнали задълженията за главница, договорна лихва и лихва за забава, можел да продължи действието си без договора за допълнителни услуги, поради което заповедният съд е следвало да отхвърли претенцията за допълнителни услуги и да присъди всички останали заявени суми.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.

1

След като се запозна с доказателствата по делото, съдът намира частната жалба за неоснователна, поради следните съображения: Ч.гр.д. № 20243610100263 по описа за 2024 година на РС – Велики Преслав е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК ...... със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „.......“ № 25, ет. 2, офис 4, представлявано от изп. директор Ю.Х.Ю., действаща чрез юрисконсулт И.Н.Н., с което се иска издаване на заповед за изпълнение срещу Г. И. В. с ЕГН **********, от гр. ......, обл.

Шумен, ул. ...... № 33 за сумите, както следва: 110.07 лева - главница; 404.74 лева – сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода 25.05.2020 г. – 25.11.2020 г.; 38.12 лева – лихва за забава по договор за заем, дължима от 26.10.2020г. до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда, до окончателното плащане, както и разноски в размер на 25.00 лева заплатена държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение. Посочено е, че вземането произтича от задължения по договор за заем Microcredit № 9002 – 00012845 от 23.12.2019г. и Договор за допълнителни услуги към договора за заем, сключени между длъжника Г. И. В. с ЕГН ********** и „Микро Кредит“ АД, както и, че то е прехвърлено изцяло на заявителя по силата на Приложение № 1 от 10.09.2020г. към рамков договор за прехвърляне на вземанията от 16.01.2015г., сключен между „Микро Кредит“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, сега „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.

С обжалваното пред настоящата инстанция разпореждане първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло заявлението за претендираните с него суми, тъй като е приел, че в договора за заем не е посочен дължимият с всички разходи по кредита ГПР, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, поради което същият е недействителен и, на осн. чл. 23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Посочил е, че длъжникът е заплащал до 26.10.2020г. редовно вноските си, както по кредита, така и по договора за допълнителни услуги и предвид, че не дължи суми за допълнителни услуги, е приел, че към 26.10.2020г. той е погасил изцяло задълженията си за главница и възнаградителена лихва. По отношение на недължимостта на сумите за допълнителни услуги е посочил, че с отделен договор за допълнителни услуги е уговорено заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 639.02 лева, което съгласно погасителния план следва да бъде заплащано по 57.82 лева месечно за целия срок на договора за потребителски кредит - 11 месеца, при предоставена в заем сума в размер на 700 .00 лева, с годишен лихвен процент 40.48 %, платима също на 11 месечни вноски от по 77.23 лева всяка. Приел е, че така договореното възнаграждение за предоставен пакет от допълнителни услуги се явява прекомерно, тъй като е повече от половината от предоставената в заем сума и не отговаря на изискванията на закона. Посочил е, че така уговорените в договора допълнителни услуги по същество не представляват допълнителни услуги, а имат характер на действия свързани с управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява заплащането на такси и е приел, че чрез сключването на такъв договор за допълнителни услуги се цели единствено заобикаляне на 2 закона, поради което и на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК, същият се явява нищожен. Изложил е, че независимо, че договореното възнаграждение по договора за допълнителни услуги е в отделен договор, същият не може да съществува без договора за кредит и е част от него и не може да се разглежда отделно, както и, че възнаграждението по предоставените допълнителни услуги е следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР, което в случая не е сторено и в процесния договор за кредит не била отразена общата действителна сума, дължима от потребителя.

Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на районния съд.

Съгласно разпоредбата на чл.411 от ГПК, за да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението трябва да е редовно от външна страна и да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи на закона или добрите нрави, да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност за това; длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на Република България и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Република България съгласно чл.411, ал. 2 от ГПК. Съобразно чл.411, ал.2, т.1 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3 на чл.411, ал.2 /нова - ДВ бр. 100/2019 г. / заповедният съд е задължен да следи за наличието на неравноправни клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилага и чл. 143-148 от ЗЗП. В чл.143, ал.2 от ЗЗП са посочени 20 хипотези, при наличието на една от които би могло да се приеме, че е налице неравноправна клауза. С даденото задължително тълкуване на закона с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК се приема, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите към горното решение е прието, че: "С новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019/ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. По отношение на останалите сделки, задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната балансираност. Когато нищожността произтича от формата или 3 съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок.„. Според дадените разяснения с ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд извършва служебна проверка за правилното приложение на императивни правни норми.

Нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, както и нормите на ЗПК, касаещи формата, действителността на договора за кредит, и последиците от установяване на недействителността му, са именно от такъв характер - императивни. Съобразно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Видно от представения договор за заем и приложения към него, в случая в ГПР не са включени всички разходи по кредита, а при включването им, действителният им размер, значително надвишава допустимия от закона. Според представения договор за допълнителни услуги към договора заем, за предоставен пакет допълнителни услуги заемополучателят е следвало да плаща допълнително вноска от 57.82 лева месечно. Както правилно е приел първоинстанционният съд, тази клауза, освен, че е нищожна, като противоречаща на закона /чл.10а, ал.2 ЗПК/, води и до увеличаване годишния процент на разходите, тъй като дължимата съобразно нея такса не е включена в размера на ГПР, посочен в договора за заем. По този начин кредитополучателят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора, поставящ го в неравноправно положение спрямо насрещната страна. Или в случая, процесният договор за кредит е изготвен в несъответствие на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК /да е сключен по ясен и разбираем начин/, съответно на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и е изцяло недействителен, поради което, съобразно чл. 23 от ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита, тъй като при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит– погасителният план няма действие между страните /в горния смисъл Решение №50056/29.05.2023г. на ВКС по т.д.№2024/2022г. І т.о., Р №50174/26.10.2022г. на ВКС по гр.д.№3855/2021г. ІV г.о., и др./.

Въз основа на изложеното и признатата нищожност на клаузите за възнаграждение за закупени пакети от допълнителни услуги, правилно заповедният съд е приел, че платеното по тях до подаване на заявлението следва да бъде отнесено към непогасените главница и възнаградителна лихва и е достигнал до обоснован извод, че тъй като те се явяват изцяло изплатени, то длъжникът е погасил напълно задълженията си по договора за кредит, поради което искането на заявителя досежно тях е неоснователно и следва да се отхвърли.