Решение № 22 от 07.01.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. Пловдив, 07.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Елена З. Калпачка при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело № 20215300502752 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на „Фератум България“ ЕООД, чрез адв. д-р В.П., срещу решение № 1376/31.07.2021 г. по гр.дело № 2387 по описа на РС Пловдив за 2021 г.

С обжалваното решение Районен съд Пловдив признава за установено в отношенията между „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, гр. София, от една страна и Н. П. ХР., от град Пловдив, от друга, че е нищожна клаузата за обезпечение по чл. 5 от договора между тях за потребителски кредит № 677727/28.10.2018 г., като неравноправна по смисъла на чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП и като нарушаваща императивните разпоредби на чл. 10 ал. 2, чл. 10а ал.

4 и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК. Със същото осъжда „Фератум България” ЕООД да заплати на Н. П. ХР. направените разноски по делото за държавна такса в размер на 52 лева и внесен депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 130 лева, както и възнаграждение на адвокат Е.Г. И., за осъществено на ищеца Н. П. ХР. безплатно процесуално представителство по 1 делото, в размер на 321 лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Недоволен от постановеното решение жалбоподателя го обжалва изцяло, като счита постановения съдебен акт неправилен, поради нарушение на материалния закон и необоснован. Твърди, че неправилно съдът е приел, че възнаграждението на гаранта следва да бъде включено в ГПР, тъй като не представлява общи разходи по кредита, както и, че „единият договор става част от съдържанието на другия“, само защото едното правоотношение е акцесорно. Твърди, че този извод на съда е погрешен, както, защото двете правоотношения са самостоятелни, така и, защото страните по тях са различни. Твърди също, че оспорената с иска разпоредба на чл. 5 от Договора за кредит не създава никакво имуществено задължение на заемателя, поради което и извода за противоречие с чл. 19 от ЗПК е погрешен. Обосновава възражения, че цитираната разпоредба само декларира, че задълженията на заемателя са обезпечени с персонално обезпечение, дадено в рамките на друго облигационно правоотношение. Моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове, като неоснователни.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от Н.Х., чрез адв. И., с която счита постановения съдебен за правилен, законосъобразен и постановен съгласно материалния и процесуален закон и трайно установената съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК за задължението на съда служебно да провери наличие на неравноправни клаузи в договорите, уговорени във вреда на потребителите. Излага подробни съображения защо следва възнаграждението на гаранта да се включи в общата сума, дължима от потребителя, както и, че сключване на договора за гаранция е условие за сключване на договора за кредит, като неизпълнението му влече и неизпълнение на договора за кредит. Излага съображения за недействителност на клаузата и договора за кредит. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец в първоинстанционното производство, останал недоволен от постановеното решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

2

Окръжен съд Пловдив, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Така предявения иск съдът не намира за лишен от правен интерес, доколкото в конкретния случай се твърди, че ищецът е страна по договор за потребителски кредит, по който е налице нищожност на клаузата, с която се уговаря задължение за предоставяне на обезпечение по договора, от което длъжника би се освободил, при прогласяването на клаузата за нищожна, поради което има интерес да внесе яснота в отношенията си с кредитодателя.

По отношение на правилността на решението, с оглед оплакванията във въззивната жалба, намира следното:

Производството по делото е образувано по предявен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, във вр. с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП и чл. 10 ал. 2, чл. 10а ал. 4 и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК, за прогласяване за нищожна клаузата за обезпечение по чл. 5 от договор за кредит № 677727/ 28.10.2018 г., като неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 9 от ЗЗП и като нарушаваща императивните разпоредби на чл. 10, ал. 2, чл.

10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК.

Не се оспорва установената от районен съд фактическа обстановка по делото, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № 677727/28.10.2018 г., след предоставяне на необходимата преддоговорна информация, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева, като връщането на сумата било уговорено на 12 вноски, с краен падеж 23.10.2019 г., при фиксиран годишен лихвен процент по заема- 23 %, ГПР- 49, 11% и общ размер на всички плащания 2 460 лева. Не е спорно и е установено по делото от представените писмени доказателства, че като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“, срещу възнаграждение от 1 540 лева, платима разсрочено с месечните вноски по 3 договора за кредит. От неоспореното заключение на ССЕ се установява, че в размера на ГПР се включва единствено възнаградителната лихва, без каквито и да е други разходи, като при включване на таксата гарант, ГПР ще се увеличи с 65 % или така той би станал в размер на 114,11 %.

При така установеното по делото настоящата инстанция споделя извода на районния съд за основателност на претенцията, доколкото се касае до потребителски договор, който е сключен в нарушение на изискванията на чл.

22 от ЗПК и ЗЗП, тъй като в договорът не е посочено ясно и разбираемо как е формиран ГПР по кредита, какви разходи са включени в него, като същият е посочен само като цифрова величина, освен това при така посочения размер на ГПК в същия не са включени всички разходи, които са пряко свързани със сключване на договора, като по този начин потребителят е бил заблуден за действителната цена на услугата, с посочване на по-ниска стойност на разходите и е заобиколена забраната за максималния законоустановен праг на ГПК, като на основание чл. 272 ГПК, въззивният състав препраща към мотивите, изложени от РС Пловдив в този част. Независимо от това и във връзка с направените възражения във въззивната жалба, е необходимо да се добави и следното:

Съдът е длъжен и служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в договорите с потребител, съгласно установеното съдебно начало в гражданския процес, прокламирано в чл. 7 от ГПК, установената практика на СЕС и ВКС. Доколкото договорът е за потребителски кредит, с оглед неговия предмет и страни, приложимата правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

Договорът формално отговаря на тези изисквания, доколкото в същия е посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя – 2460,00 лв. Така посочените размери в договора не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по 4 кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

В конкретния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице - поръчител, различно от кредитодателя, по друг договор, но е пряко свързано с договора за кредит, и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. В съдържанието на процесния договор за кредит не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не са включени общите разходи за потребителя, в т. ч. и възнаграждението за гаранта, което е пряко свързано с кредита. В случая е договорено да се заплаща възнаграждение за предоставеното обезпечение (гаранция) в размер на 1540 лв, заедно с всички останали задължения по същия, което реално оскъпява договора за кредит със сума в пъти по-голяма от уговорената лихва за ползване на заетата сума в размер на 460 лв. При сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция, за което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон е нищожна. И тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК, а като акцесорен и договора за гаранция, като с процесната разпоредба на чл. 5 от договора за кредит се създава задължението за предоставяне на обезпечение, чрез предоставяне на гаранция от юридическо лице, предложено от 5 кредитодателя, което предпоставя допълнителни разходи за потребителя, непосочени в договора.

Съгласно чл. 145 от ЗЗП неравноправната клауза в договор се преценява, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани със сключване на договора, към датата на сключването и всички клаузи, не само на договора, а и на друг договор, от който той зависи. А съгласно легалната дефиниция в закона неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, каквото при процесния договор, в конкретната разпоредба, с оглед посочените по-горе обстоятелства, се установява.

Предвид гореизложеното въззивната жалба се явява неоснователна, а постановеното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция на пълномощника на въззиваемия се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 321 лв., за осъщественото безплатно представителство пред настоящата инстанция, на осн. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, платимо от жалбоподателя.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.