Решение № 353 от 20.10.2026, Окръжен съд - Русе
- Съд
- Окръжен съд - Русе
- Дело
- Въззивно гражданско дело 721/2026
- Вид
- Решение № 353
- Подписан
- 20.10.2026
- Състав
- Аглика Гавраилова, Палма Тараланска, Виржиния Караджова
Цитирани разпоредби
- чл. 127, ал. 1, т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 и ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 76, ал. 1, изр. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 76, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 353 гр. Русе, 20.10.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Аглика Гавраилова
Членове:
Палма Тараланска
Виржиния Караджова при участието на секретаря Билген Байдинова като разгледа докладваното от Палма Тараланска Въззивно гражданско дело № 20264500500721 по описа за 2026 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „АГРО ФИНАНС - Н“ ЕООД, ЕИК 201548681, срещу Решение № 595/27.04.2026 г., постановено по гр. д. № 160/2026 г. по описа на Районен съд – Русе, V граждански състав, с което по предявените от „БУЛАГРО“ АД искове по чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че въззивникът дължи на въззиваемото дружество сумата 18 629 лв. – неплатена главница по фактури № 9000011376/31.08.2024 г. и № **********/31.03.2024 г., ведно със законната лихва от 22.10.2025 г. до окончателното плащане, сумата 3 507,88 лв - договорна лихва за забава за периода 01.01.2025 г. - 30.09.2025 г., и сумата 2 596,46 лв. - договорна лихва за забава за периода 01.01.2024 г. - 30.06.2024 г., както и са присъдени разноски.
Въззивникът оспорва решението като неправилно, като поддържа, че процесните доставки не попадат в приложното поле на Договор за стоков кредит № 1976/06.03.2023 г., оспорва дължимостта и размера на главницата и договорните лихви и се позовава на извършените плащания с изрично посочено основание по конкретна фактура.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК „БУЛАГРО“ АД е депозирало отговор, 1 с който оспорва жалбата и иска потвърждаване на решението. Поддържа, че договорът има рамков характер, че процесните доставки попадат в приложното му поле и че осчетоводяването на фактурите и ползването на данъчен кредит представляват признание на задълженията. По отношение на плащанията се позовава на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част.
В настоящият случай съдебният състав намира обжалваното решение в частта относно уважените претенции за сумата 3 507,88 лв договорна лихва за забава за периода 01.01.2025 г. - 30.09.2025 г. и сумата 2 596,46 лв. - договорна лихва за забава за периода 01.01.2024 г. - 30.06.2024 г. за недопустимо. Съображенията за товаа са следните:
Производството е по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което предмет на установителния иск може да бъде вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, индивидуализирано по основание и размер в заявлението по чл.
410 ГПК, което условие в случая не е налице. Искът по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното производство. Затова между заявлението за издаване на заповед и исковата молба трябва да има идентичност по основание и размер на вземането. Когато вземането произтича от множество отделни фактури, не е достатъчно в заявлението да се посочи само една обща сума. Според трайната практика на ВКС заявителят трябва да изложи обстоятелствата така, че длъжникът да може да разбере: от какво правоотношение произтича вземането; кои са отделните вземания; какъв е размерът им; кога са станали изискуеми; за кои периоди и върху кои главници се претендира лихва. Това следва от изискването за изложение на обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, приложимо и към заповедното производство според трайната съдебна практика. В този смисъл са:
Определение № 744 от 28.10.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 731/2010 г., II т. о., ТК,; Определение № 850 от 19.12.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 526/2012 г., I т. о., ТК; Определение № 442 от 12.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 430/2008 г., II т. о., ТК; Определение № 471 от 30.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 405/2010 г., II 2 т. о., ТК и др.
Съгласно разясненията по т. 2б от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС точната индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя редовността на заявлението, като липсващите обстоятелства, индивидуализиращи вземането, не могат да бъдат извличани от приложените към заявлението документи.
В конкретния случай в заявлението вземането от 3 507,88 лв. е посочено общо като сума за мораторна лихва за периода 01.01.2025 г. 30.09.2025 г., като в допълнителните изявления са изброени девет финансови известия. Не е посочено обаче върху кое конкретно главно вземане или върху кои главни вземания е начислена сумата, какъв е размерът на лихвоносната главница и каква част от общата сума произтича от всяко отделно главно вземане.
По отношение на сумата 2 596,46 лв. в заявлението са посочени фактури № 9000009090 и № 9000009080, но отново е въведено едно общо акцесорно вземане, без да е посочено каква част от него се отнася до всяка от двете самостоятелни главници, върху какъв размер на всяка главница е начислена лихвата и за какъв конкретен период е формирано всяко от акцесорните вземания. Самото заявление съдържа единствено общите размери и периоди на двете мораторни претенции.
Тази липсваща индивидуализация не може да бъде заместена чрез финансовите известия или чрез заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Доказателствата служат за установяване на надлежно въведени факти, но не могат да формират предмета на търсената съдебна защита.
Експертизата е доказателствено средство, а не средство за формиране вместо ищеца на основанието и предмета на иска. Ищецът е този, който определя предмета на делото чрез обстоятелствената част и петитума като съдът и вещото лице не могат да извеждат вместо него кои точно фактури са предмет на иска и как точно е формирана лихвата /чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК /, каквото в случая е сторено в първоинстанционното производство като именно вещото лице в хода на делото е разпределило общата сума по фактури и е изчислило лихва по тях.
Не на последно място следва да се отчете и трайна и последователна съдебната практика по въпроса за това, че при множество 3 фактури обичайно става дума за отделни вземания, които трябва да бъдат индивидуализирани още в заповедното производство, а ако това не е направено, а после се „добавят“ фактурите в иска по чл. 422 ГПК, обикновено е налице проблем с идентичността между заявлението и иска, в който смисъл, т.е. ако фактурите не са били част от фактическата индивидуализация в заявлението, те не могат по-късно да заместят липсващото основание. В този смисъл са: Определение № 633 от 4.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2015 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов, Определение № 515 от 25.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 3111/2017 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Анна Баева.
Даването на указания във въззивното производство за посочване върху кои конкретни главници, за какви периоди и в какъв размер са възникнали отделните лихвени вземания не би представлявало отстраняване на обикновена нередовност на исковата молба, а би довело до последващо индивидуализиране на вземанията, за които вече е издадена заповед за изпълнение. Поради това решението в частта относно сумите 3 507,88 лв. и 2 596,46 лв. следва да бъде обезсилено, а производството по исковете – прекратено.
По отношение на заявената претенция за установяване дължимост на вземането за сумата от 18 629 лв,, представляваща неплатена главница по фактури № 9000011376/31.08.2024 г. и № **********/31.03.2024 г., ведно със законната лихва от 22.10.2025 г. до окончателното плащане, настоящият съдебен състав намира същата за допустима, като въззивната жалба е частично основателна.
Между страните не се спори, а и от събраните доказателства се установява, че са съществували трайни търговски отношения по доставка на селскостопански стоки. Въззивният съд споделя извода на първата инстанция, че Договор за стоков кредит № 1976/06.03.2023 г. има характер на рамково споразумение, уреждащо общите условия на бъдещите доставки. Съгласно чл.
1.3 от него при липса на отделна спецификация купувачът изразява съгласие с условията на конкретната доставка чрез подписване на посочените в договора документи. Представени са двустранно подписани приемо-предавателни протоколи, фактурите са осчетоводени от ответното дружество и по тях е упражнено право на данъчен кредит. Поради това възражението, че само поради липсата на отделни спецификации процесните доставки стоят извън 4 рамките на договорното правоотношение, е неоснователно.
Спорът относно размера на непогасената главница обаче не е разрешен правилно от районния съд.
По делото са представени платежни нареждания за плащания от ответника на 30.09.2024 г. - 10 000 лв., 01.10.2024 г.- 5 000 лв., 16.12.2024 г. - 3 000 лв., 12.09.2025 г. - 5 000 лв., 19.09.2025 г. - 2 500 лв. и 23.10.2025 г. - 1 799 лв., като във всички е посочено основание „Частично по фактура **********/31.03.2024 г.“. От приетото и неоспорено заключение на съдебноикономическата експертиза се установява, че след всички извършени плащания непогасеният остатък по счетоводните данни е 16 829,92 лв., докато по счетоводството на ищеца същият е отразен като 5 000 лв. по фактура № ********** и 11 830 лв. по фактура № 9000011376. Разликата в начина на счетоводно отнасяне произтича от пренасочването от ищеца на плащане от 5 000 лв., направено с посочено от длъжника основание по фактура № **********, към фактура № 9000011376. За разрешаването на настоящия спор обаче не е необходимо да се установява по коя от двете фактури следва да се води остатъкът от общата главница. Същественото е, че заявлението по чл.
410 ГПК е подадено на 22.10.2025 г., а последното плащане от 1 799 лв. е извършено на 23.10.2025 г., т.е. след издаването на заповедта за изпълнение.
Следователно към момента на подаване на заявлението претендираната главница от 18 629 лв. не е била погасена с това плащане, като самото плащане представлява новонастъпил след подаване на заявлението погасителен факт, което съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, което правило намира приложение и в производството по чл.
422 ГПК спрямо плащанията, извършени след подаването на заявлението. Ето защо плащането от 1 799 лв. следва да бъде отчетено като настъпил в хода на производството погасителен факт.
В тази връзка въззивният съд не споделя в пълнота и разбирането на първата инстанция относно приложението на ТР № 3/27.03.2019 г. по тълк. д.
№ 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Тълкувателното решение разграничава две хипотези. Когато длъжникът има няколко самостоятелни главни задължения, той може по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да заяви кое от тях погасява. Отделен е въпросът за 5 поредността, по която частичното изпълнение се отнася към разноски, лихви и главница в рамките на съответното парично задължение – хипотеза на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Поради това не може принципно да се приеме, както се поддържа и в отговора на въззивната жалба, че посоченото от длъжника основание за плащането винаги е ирелевантно. В конкретния случай обаче спорът за счетоводното отнасяне на отделните плащания между двете фактури не променя общия размер на непогасената главница по тях. Самият ищец е предявил едно общо вземане за главница от 18 629 лв. по двете фактури, а не два самостоятелни осъдителни иска за отделно определени суми. След извършеното на 23.10.2025 г. плащане от 1 799 лв. непогасената главница възлиза на 16 830 лв. (8 605,04 евро). Следователно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено за главницата до 16 830 лв., а за разликата от 1 799 лв. до 18 629 лв. – отменено и искът отхвърлен поради настъпило след подаване на заявлението плащане.
По отношение на законната лихва върху погасените 1 799 лв същата следва да бъде дължима само за периода 22.10.2025 г. - 23.10.2025 г. и само върху остатъка от 16 830 лв. за целия претендиран период от 22.10.2025 г. до окончателното изплащане.
С оглед изход на спора следва да бъдат разпределени между страните и сторените в производството разноски. Съдът намира за неоснователно е възражението на въззиваемата страна, че непредставянето от ответника на списък по чл. 80 ГПК го лишава от възможността да оспорва правилността на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Разпечатката съдържа 39 от 68 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3177ff11-b806-4996-92e9-fa4fc6896af8