Решение № 1213 от 16.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1213 гр. Пловдив, 16.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330115438 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Г. Г. , с ЕГН **********, против „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД ЕИК 175074752, с която е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожност на Договор за кредит № ***

Ищцата сочи, че е страна по Договор за потребителски кредит № ***, като оспорва целия договор, като нищожен, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване нормите на чл.11, т.10 от ЗПК. Сочи се, че съгласно договора, ищцата е следвало да върне заемната сума в размер на 5000 лв. при ГПР 48,48 %, ГЛП 40.45 % и при срок на кредита от 36 месеца. Посочва се, че е постигната договореност за заплащане на пакет допълнителни услуги Фаст и Флекс в размер на 5600, както и възнаградителна лихва, като общият размер на подлежащата на връщане сума бил 14307.21 лв. Твърди се, че действително приложими ГПР по договора е различен от посочения в него 48.48%, което водело до неравноправност на уговорката за ГПР и нищожност на клаузата за ГПР, което влечало нищожност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Уговореното възнаграждение за пакета допълнителни услуги било разход по кредита, който следвало да бъде включен в изчисляването на ГПР, като невключването му нарушавало изисванията на чл. 19, ал.1 и ал.2 ЗПК.

Уговорката представлявала по същество скрита възнаградителна лихва, която следвало да бъде включена в ГПР.

С оглед изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора за кредит моли искът да се уважи. Поради изложеното се предявява 1 исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД. Не се оспорва сключването на процесния договор, като се оспорва наличието на сочените основания за недействителност на договора и клаузата, уреждаща „пакет допълнителни услуги“, като са изложени подробни съображения в тази насока. Твърди се, че договорът е сключен при спазване на императивните изисквания на ЗПК. Счита, че допълнителните услуги не следва да се включват в ГПР и не оспорва, че размерът на възнаграждението за допълнителни услуги не е включен в ГПР, а единствено договорното възнаграждение. Оспорва неточното посочване на ГПР да представлява основание за недействителност на целия договор, като сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 6 ЗПК в случай, че се установи по – висок размер на ГПР от законоустановения, то това би довело до недължимост на сумите, надвишаващи този размер. Оспорва договореният лихвен процент да противоречи на добрите нрави. Оспорва да е налице неравноправност. Оспорва клаузите за допълнителни услуги да противоречат на чл. 10а, ал.1 и ал. 2 ЗПК. Моли искът да се отхвърли. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение № 483 от 11.01.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, със заемна сума от 5000 лева при ГПР 48,48 %, ГЛП 41.45 % и при срок на кредита от 36 месеца, както и че в ГПР не е включен размерът на уговореното възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 5600 лева.

Не е спорно, че кредитът е усвоен от ищцата. Видно от представения Договор за потребителски кредит № *** /л.32,33/ на ищцатае предоставен пакет от допълнителни услуги – „Флекси“ и „Факс“, с които услуги кредотиполучателят Г. дължала допълнително възнаграждение на кредитора в размер на 2000 лева и съответно 3600 лева, което се заплащало, видно от представения погасителен план, заедно с вноските по кредита, като общата вноска била в размер на 397.43 лева, като така общото задължение по кредита възлизало на 14307.21 лева.

Във връзка с направеното искане за обявяване договор за потребителски кредит за недействителен следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В процесния случай, твърденията за 2 недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т.

9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за закупуване на допълнителен пакет услуги. В тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора. Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР /прието за безспорно между страните/ като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за заплащане на възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за допълнителни услуги на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за закупения пакет от допълнителни услуги. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 3

ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включено дължимото възнаграждение за закупен пакет услуги. Дори напротив, явно е, че при прибавянето на сумата по същия ще се получи съвсем различна стойност на общия разход по кредита. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Несъответното в случая е че заемната сума по договора за кредит възлиза на 5000 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е близо три пъти поголяма – 14307.21 лева. С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и предявения главен иск следва да се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищеца. Същият е освободен заплащането на такива.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. Р. Р.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи съдът счита следното:

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително 4 когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Разпечатката съдържа 27 от 39 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3175b31d-f856-45c5-a7e5-4d89cbb59bac