Решение № 184 от 20.09.2021, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. Смолян , 17.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на седми септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Дафинка Т. Чакърова

Мария Ан. Славчева

Крум Б. Гечев при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева като разгледа докладваното от Мария Ан. Славчева Въззивно гражданско дело № 20215400500270 по описа за 2021 година

Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба вх.№

1073/29.06.2021г. от „Креди йес“,ЕООД,ЕИК 200688545,представлявано от управителя Владислав Инджов, депозирана чрез пълномощника адв. Н. Ш., срещу Решение № 51 /0285.05.2021г., постановено по гр.дело № 42/2021г.по описа на Маданския районен съд, с което е осъдено „КРЕДИ ЙЕС“ ООД- гр.

Хасково, ул. Лозарска № 11 да заплати на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД на В. Д. Л., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Р., ул.В. Л. № 6, вх.Б, ап.14, сумата от 1 300 лв. (хиляда и триста лева), получени при начална липса на основание като плащания за неустойка (935,70 лв.) и за възнаградителна лихва (364,30 лв.) по договор за паричен заем № 682416 от 11.05.2020 г. към искане № 132539, сключен между тях, ведно със законната лихва върху главницата от 1 300 лв., считано от подаване на исковата молба на 03.02.2021 г. до окончателното им изплащане, както и направените по делото разноски в размер общо на 252 лв. (двеста петдесет и два лева).

Присъдено е на основание чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ЗАдв. на адвокат М. М. Ор. възнаграждение в размер на 321 лв. (триста двадесет и един лева) за осъщественото от нея безплатно процесуално представителство на В.Л..

Недоволен от така постановения съдебен акт е останал ответникът. Във 1 въззивната жалба се поддържа оплакване за неправилност, поради незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Поддържа също така, че при постановяване на обжалваното решение съдът не е обсъдил в цялост доказателствения материал по делото. Изразено е несъгласие с приетото от районен съд относно изискванията за обезпечение, които дружеството прилага при сключване на договори за заем. Излага оплаквания,че ищцата е знаела с предоставения й СЕФ предварително, още ПРЕДИ сключването на процесния договор за заем какви изисквания има ответното дружество при евентуално сключване на договора за заем и какви са последствията от непредоставяне на обезпечение. Развито е и оплакване, че допълнение към основателността на изложените оплаквания е и несъобразяване съда с представения и приет като доказателство стандартен европейски формуляр(СЕФ),Общи условия и декларация. Направено е оплакване,че предвидената в чл.8 от договора за заем неустойка не е общ разход по кредита,като се позовава на Решение №1/09.02.2021година по КАНД Перник и предлага изготвената експертиза по делото да не се взема предвид при решаването му.

На следващо място се поддържа оплакване за незаконосъобразност и необоснованост на решението в обжалваната част относно приетото, че клаузата на чл.8 от процесния договор за заем,предвиждаща неустойка за неизпълнение задълженията на потребителя за обезпечаване на заема представлява допълнително възнаграждение на кредитора, като се твърди,че на потребителя е предоставена в пълен обем точно и ясно преддоговорна информация,изискуема по чл.10 ЗПК,дадена и изрично посочена в договора за заем и чл.8 ал.4 от Общите условия,както и възможност за връщане заема без да дължи обезщетение и неустойка, ищцата не се е възползвала от правото на отказ от договора. Твърди също,че посочването на разсрочено плащане неустойката в погасителния план не е прикрито получаване на възнаградителна лихва. Моли съдът да отмени обжалваното решение и отхвърли като неоснователен и недоказан предявеният иск.Претендира направените разноски пред двете инстанции .

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от В. Д. Л., депозиран чрез адв. М. Ор., с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа се за установено от писмените доказателства по делото, че на 11.05.2020 година в град Смолян между страните е сключен Договор за паричен заем № 682416 към искане № 132539, по силата на който заемодателят „Креди Йес" ООД е предоставил на В.Л. заем в размер на 2 000,00 лева, при параметри, посочени в чл.З от договора. Относно писмените доказателства, приложени към писмения отговор на ответното дружество и приети от съда предлага съдът да обърне внимание на документа, озаглавен „молба за заем № 132539", описан като „доказателство № 1". Този документ е съставен на 11.05.2020 година и предхожда сключването на договора за заем и елементите – размер 2000,00 лева и брой вноски: 18x263,00 лева, са 2 фиксирани, преди да бъде сключен договора,т.е още преди да бъде подписан договора, неустойката по чл.8 от договора е начислена и се е дължала.

Излага довод, че поддържа становището в исковата молба за нищожността на клаузата на чл.8 от Договор 4 за паричен заем № 682416 към искане № 132539 на основание чл.26 ЗЗД, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП във вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП. В договора за кредит е записано, че ГПР е в размер на 47,993%, но при изчисляването му не е взета предвид неустойката в размер на 2042,87 лева, която дори надвишава размера на отпуснатия кредит. Моли съдът да потвърди атакуваното Решение № 51/28.05.2021г., постановено по гражданско дело № 42/2021г. по описа на PC Мадан като правилно и законосъобразно. Претендира на основание чл.38 ал.2 във вр. чл.38 ал.1 т.2 от ЗА съдът да определи и присъди на процесуалния представител на въззиваемия адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в минимален размер.

В съдебно заседание жалбоподателят

КРЕДИ ЙЕС редовно и своевременно призован не се явява и се представлява от адв.Н. Ш., която поддържа изцяло депозираната въззивна жалба.

Въззиваемият В.Л. редовно и своевременно призована не се явява и се представлява от адв.М. Орм.,която поддържа становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При произнасяне по спора, въззивният съд съобрази следното:

От фактическа страна при разглеждане на делото от районен съд е установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение и е сключен договор за паричен заем № 682416/11.05.2020 г., по силата който В.Л. получава в заем от Кредит йес сумата от 2 000 лв., които да върне в срок от 18 месеца, ведно с възнаградителна лихва, чийто размер по договора е 3,330 % месечно, като месечната погасителна вноска е сума в размер на 149,50 лв., ГПР - 47,993 % и обща сума за плащане по договора е 2 691,13 лв.

Съгласно чл.8 от договора заемателят декларира, че му е известно и се счита уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл.6 от договора в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ и кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 2 042,87 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план към договора.

Съгласно чл.6 от процесния договор договорът за заем е обезпечен с 3 гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от ОУ-две физически лица, всяко от които да има нетен осигурителен доход от 1 000 лв., работи по безсрочен трудов договор, не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, няма неплатени осигуровки за последните две години; няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „редовен“ както по активни, така и по погасени задължения и с още едно от посочените обезпечения, по избор на заемателя - ипотека върху недвижим имот съгл.чл.10, ал.2, т.3 от ОУ; залог върху движимо имущество съгл.чл.10, ал.2, т.2 от ОУ; банкова гаранция съгл.чл.10, ал.2, т.4 от ОУ или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Видно приложеното копие от погасителния план на л.15, всяка от 18те месечни погасителни вноски е с включена разсрочена неустойка по чл.8 от договора - 263 лв. Съгласно удостоверение № 214/ЦО/06.04.2021 г. от ответното дружество на 13.11.2020 г., дата на предсрочно погасяване на задълженията са постъпили погасителни плащания в полза на ответника в общ размер на 3 300,01 лв.

От неоспореното от страните и прието от съда заключение по съдебносчетоводната експертиза се установява, че кредитът е издължен предсрочно от ищцата на 13.11.2020 г. , с общо е внесена сумата от 3 300,01 лв., от които 2 000 лв. главница, 364,30 лв. лихва и 935,71 лв. неустойка. Годишният процент на разходите, изчислен при главница от 2 000 лв., месечна лихва от 3 ,33 %, 18 анюитетни месечни вноски по 149,50 лвв., неустойка от 2 42,87 лв., разсрочена на 18 вноски по 113,50 лв. е 257,74 %. Общата дължима сума е 4 734 лв., от 7 които 2 042,87 лв. такси, 691,13 лв. лихва и 2 000 лв. главница.

С атакуваното решение е прието, че клаузата по чл.8 във вр. с чл.6 от договора във вр. с чл.10 от ОУ е нищожна, тъй като всъщност не е уговорена неустойка, а прикрита възнаградителна лихва за заемодателя-ответник.

Прието е също така, че не е предвидено заплащането на неустойка, ако кредитополучателят не изпълни свое текущо задължение за плащане на съответна вноска на падежа, а заплащане на неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение - предоставянето на обезпечение чрез поръчителство от две физически лица, които да отговорят на едновременно пет изключително трудно изпълними условия, плюс още едно от другите обезпечения – ипотека върху недвижим имот, залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, в много кратък срок – до 3 дни след подписването на договора.

Прието е също така, че акцесорното задължение е за да е невъзможно неговото изпълнение от заемателя и да се придаде вид, че на кредитора се дължи неустойка за реална вреда, каквато би могла да е вредата от неизпълнение на задължение за погасяване на съответната вноска, а не от непредоставяне на обезпечение. Клаузата е и в пряко противоречие и с целта на Директива 2008/48, тъй като на практика „прехвърля риска от неизпълнение задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до 4 допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е., опасността от свръх задлъжнялост се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след представянето му да се отпусне кредитът, което би съответствало на изискванията на директивата.“

Според проверявания съд плащането на сумата за неустойка е разсрочено във времето на погасителни вноски, като дори за този вариант е изготвен погасителен план, с което се обосновава извода,че заемодателят е напълно наясно, че заемателят няма да е в състояние да даде горните обезпечения в тридневния срок след сключване на договора, тъй като те са предвидени, за да прикрият получаването на много по-висока от записаната в договора възнаградителна лихва. Прието е още,че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, защото излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции.

Прието е също така, че след като сумата по тази клауза представлява в действителност допълнителна възнаградителна лихва за заемодателя, договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1 т.9 и т.10 ЗПК, защото всъщност не съдържа лихвения процент по кредита и годишния процент на разходите по кредита – записаните в договора въобще не отговарят на истинските такива. Реалният годишен процент на разходите по кредита възлиза на 257,74 %, а не на 47,993 %. При направеното от съда допълнително изчисление посредством калкулатор.Бг е констатирано,че при главница от 2 000 лв. и плащане на 18 месечни вноски от по 263 лв. всяка, размерът на годишния лихвен процент по кредита е всъщност 134,48 %, като ГПР е със същата величина – 257,74 %,поради което е направен извод, че неустойката не представлява разход, който потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит по смисъла на т.1 от ал.3 на чл.19 ЗПК, защото по естеството си е възнаградителна лихва, ето защо сумата за нея следва да бъде включена при изчисляване на ГПР и реалният размер на ГПР от 257,74 % противоречи на чл.19, ал.4 ЗПК, защото надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.