Решение № 5459 от 26.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5459 гр. София, 26.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Георги Стоев при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20221100500717 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20204170/28.10.2021г., постановено по гр. д. № 48579/20г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 118 състав, са отхвърлени, поради настъпила погасителна давност, предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, от „Д.К.“ АДСИЦ, ЕИК ****, срещу П. Ц. Г., ЕГН **********. П ървоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, вх. № 25170170/29.11.2021г., подадена от ищеца, с която обжалва решение изцяло. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.

Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постави акт, с който да се уважат предявените искове. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

1

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство са притезанията на ищеца, породени от сключения с И.Р., неучастващо в процеса лице, Договор за потребителски кредит № FL49287/24.06.2005 г.

Ищецът се легитимира като кредитор на вземането след като същото му е било прехвърлено, чрез договор за цесия № 002/05.09.2008 г. от първоначалния титуляр на притезанието. Ответникът е подписал Споразумение с кредитора на 15.11.2016 г., по силата на което встъпва в дълга, като солидарен длъжник, поради което исковите претенции са насочени срещу него.

С оглед въведените във въззивната жалба оплаквания, спорен между страните е единствено въпросът свързан с правната квалификация на сключеното споразумение, т.е. дали същото има характера на спогодба по смисъла на чл. 365 ГПК, с което задължението се новира, съответно дали след сключването му е започнал да тече нов давностен срок.

Въз основа на сключеното споразумение П. Г. встъпва в дълга на И.Р., като се съгласява да погасява остатъка от задължението на равни месечни вноски. Налице е хипотезата на чл. 101, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като ответникът, въз основа на постиганото съгласие с ищеца, придобива качеството солидарен длъжник по вече съществуващото задължение, породено от договора за потребителски кредит. Следователно след този момент кредиторът има възможност да претендира от новия съдлъжник пълно изпълнение на вече съществуващото задължение.

Страните с процесното споразумение за встъпване в дълг са уговорили и отлагателно условие по смисъла на чл. 25, ал. 1, пр. 1 ЗЗД при сбъдването на което е предвидено, че ще настъпи опрощаване на дълга, аргумент от чл. 108 ЗЗД. Длъжникът се е съгласил в срока между 10.12.2016 г. до 10.05.2018 г. да погаси сумата от 3 661,40 лева на равни месечни вноски в размер на 203 лева, при първоначална вноска от 210,40 лева. Ако е 2 налице пълно и точно изпълнение от страна на длъжника, т.е. при сбъдване на условието, кредиторът ще счита претенциите си за напълно удовлетворени, т.е. ще настъпи опрощаване на дълга в размер на 40% от общата сума, аргумент от чл.. 5.1. вр. чл. 5.6 от споразумението. Предвидено е, че при неизпълнение на уговорено, т.е. при несбъдване на условието, няма да настъпи редукцията на задължението в размер на 40% от общата сума, уговорена в чл. 5.1 от споразумението.

При отлагателните условия правното действие на една сделка се оказва в зависимост от осъществяването на бъдещото несигурно събитие по начин, че последното е предпоставка за това действие. В случая за да настъпи ефекта на сделката, която е едностранното волеизявление на кредитора за опрощаването на дълга по смисъла чл. 108 ЗЗД, следва да се осъществи едно бъдеще и несигурно събитие, а именно плащане на уговорена сума в предвидения от страните срок. Следователно настоящето споразумение няма характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД.

Съгласно нормата на чл. 20 ЗЗД съдът следва да тълкува договорите, съгласно действителното съдържание на двете насрещни и покриващи се по съдържание волеизявления на страните, преди да се произнесе относно съществуването на облигационната връзка и/или нейното съдържание и квалификация. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите, практиката и добросъвестността. Съдът кумулативно преценява обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Недопустимо е по тълкувателен път да бъде изменено поето с договора задължение или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли, тъй като това би представлявало изменение на договора, което по силата на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД е правомощие единствено на страните по него. В този смисъл е и трайната практика на ВКС - Решение № 56 от 9.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1726/2020 г., IV г. о.; Решение № 50035 от 15.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5039/2021 г., IV г. о.; Решение № 50180 от 24.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3362/2020 г., IV г. о.

Спорното право се индивидуализира с 1) основанието, въз основа на което се претендира да е възникнало, т.е. правопораждащия фактически състав; 2) съдържанието на правото; 3) субектите по спорното правоотношение; 4) индивидуализация на обекта на спорното правоотношение. Съдът самостоятелно следва да квалифицира твърдяното материално право с оглед изложените твърдения в исковата молба, като не е обвързан от правните доводи на ищеца относно приложимата правна норма – в този смисъл виж Определение № 451 от 2.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 754/2021 г., IV г. о.; Решение № 406 от 14.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1585/2013 г., IV г. о.; Решение № 198 от 11.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 126/2015 г., I т. о.;

Спогодбата по смисъла на чл. 365 ЗЗД, представлява договор, т.е. две насрещни и 3 покриващи се по съдържание волеизявления, с който страните прекратяван един съществуваш правен спор или избягват пораждането на един бъдещ такъв, като си правят взаимни отстъпки. В посоченото споразумение няма характера на спогодба тъй като не са уговорени взаимни отстъпки, а по своята правна характеристика представлява два договора – 1) договор за встъпване в дълг, сключен с кредитора, - чл. 101, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и 2) едностранна сделка за опрощаване на дълга в размер на 40% от общата сума - чл. 108 ЗЗД, действието на която е поставено в зависимост от сбъдването на отлагателно условие по смисъла на чл. 25, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Тъй като едностранната редукция на задължението, както е наричана от ищеца, представляваща опрощаване на дълг, е поставена в зависимост от сбъдването на отлагателно условие, а не е породила своето действие със сключването на споразумението, то не може да се квалифицира като спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, което според ищеца ще доведе до новиране на задължението по смисъла на чл. 107 ЗЗД. За да е налице обективна новация, за какво се излагат правни доводи, но без твърдения в исковата молба и въззивната жалба, следва да са налице две двустранни волеизявления, с които страните изрично да предвидят прекратяване на едно старо задължение, като на негово място уговорят възникването на нова облигационна връзка.

Към момента на сключването на договора - 15.11.2016 г за встъпване в дълг задължението вече е било погасено по давност– последната погасителна вноска е станала изискуема на 24.06.2010 г., следователно към датата на исковата молба – 07.10.2020 г., задължението е погасено по давност, т.е. кредиторът не може по реда на принудителното изпълнение да удовлетвори вземането си. Със сключването на процесното споразумение не може да се прекъсне погасителната давност, тъй като същата вече е била изтекла спрямо всички погасителни вноски.

Настоящият състав следва да реши спора по вътрешно убеждение съобразно събрания доказателствен материал и изложените от страните правни доводи.

Съдът приема, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Първоинстанционният съд правилно е съобразил, че цялото задължение е погасено по давност.

Давността като институт на правото представлява санкция за кредитора, който бездействия, т.е. не предприема действия във връзка с събирането на едно валидно възникнало и изискуемо задължение. При неизпълнение на длъжника за плащане на определена вноска по кредита, кредиторът има право да поиска издаването на заповед за изпълнение за просрочената вноска, т.е. изискуемостта, съответно темпоралното неизпълнение, обуславят правото на кредитора да събере вземането си по принудителен ред.

Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок за вземания, породени от облигационни съглашения, започва да тече изискуемостта им или от възникването им, ако е уговорено, че изискуемостта настъпва след покана – ал. 2, чл. 114 ЗЗД. При предварително уговорен срок за изпълнение длъжникът изпада в забава, ако не погаси точно дължимата вноска в срок, аргумент от чл. 84, ал. 1 ЗЗД, поради което от този момент кредиторът може да претендира 4 мораторна лихва върху непогасената и изискуема вноска, аргумент от чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Следователно след като обективното право предвижда санкция за длъжника и едновременно предоставя възможност на кредиторът да предприеме съответните действия, с които да прекъсне погасителна давност, като инициира действия за принудително събиране на изискуемите вземания, то няма основание да се счита, че не е налице бездействие, което следва да бъде санкционирано. Обратното би било вярно, ако кредиторът е лишен от възможност да търси по принудителен ред изпълнение на съответните изискуеми вноски, преди цялото задължение да стане изискуемо.

Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по своята правна същност е преклузивен, т.е. с изтичането му се прекратява и самото субективно право, поради което обуславя допустимостта на процеса, съответно съдът служебно следи дали не е изтекъл преди предявяването на иска. С изтичането на предвидения давностен срок се погасява единствено правото на принудително изпълнение, което по своята правна същност е публично процесуално право, т.е. възможността кредитора да удовлетвори претенция по принудителен ред, но самото субективно право, предмет на делото, продължава да същество, като се трансформира в естествено право. Поради което съдът не следи служебно за давностните срокове, аргумент от чл. 120 ЗЗД, като изтичането им се свързва единственно с неоснователност на претенцията.