Определение № 341 от 05.05.2025, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 341 гр. М., 05.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – М. в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Тушева

Членове:

Елизабета Кралева

Албена Миронова като разгледа докладваното от Елизабета Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20251600500208 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК във вр. чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „А.“ ЕАД с ЕИК *** представлявано от Изпълнителния директор З.Б. чрез юрисконсулт И.Н. против Разпореждане №1097 от 05.03.2025 г., по ч. гр. д. № 542/2025 г. по описа на РС - М., с което е отхвърлено искането на жалбоподателя в частта за издаване на заповед за изпълнение срещу Н. П. С. в частта за сумата 42.96лева- договорна лихва.

В частната жалба се сочи, че неправилно заповедният съд е приел, че са нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

Разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК изисква да се посочат не всички разходи част от ГПР, а допусканията, използвани при изчисляване на ГПР .

Посочва се, че в случаят касае сключен между страните договор за потребителски кредит, при който възнаградителната лихва е цена, която се заплаща на кредитора за ползването на предоставените парични средства. В тази връзка се твърди, че страните по договора са свободни да уговорят размера на лихвата, като в случая размерът й не се отразява на ГПР по такъв начин, че той да надхвърля допустимия съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК размер.

Наред с това се сочи, че съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП не могат да бъдат проверявани за неравноправност уговорките между страните, които касаят основния предмет на договора (главница и възнаградителна лихва), когато те са ясни и разбираеми. Иска се от съда да отмени атакуваното разпореждане като неправилно и да постанови уважаване изцяло на заявлението по чл.410 от ГПК.

Въззивният съд, като провери правилността на обжалвания съдебен акт във връзка с оплакванията в частната жалба, приема следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, поради което е процесуално допустима, но по същество е неоснователна.

Производството по ч. гр. д. №542/2025 г. по описа на РС - М. се е 1 развило по заявление на „А.“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Н. П. С. за присъждане на сумите:

379,98 лева - главница,

42,96 лева - договорна лихва върху вземането за главница за периода 22.05.2024 г. до 22.11.2024 г.

389,96лева - пакет за услуги за периода от 22.05.2024 г. до 22.11.2024 г.

37,18лева - лихва за забава

С обжалваното разпореждане заявлението е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, подадено от „А.“ ЕАД, в частта относно сумата от 42,96 лева - договорна лихва, дължима за периода от 22.05.2024 г. до 22.11.2024г. и 389,76 лева - сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги за периода от 22.05.2024 г. до 22.11.2024 г.

За да постанови обжалвания акт, заповедният съд е изследвал представения договор за потребителски кредит за наличие на неравноправни клаузи и е установил, че уговорената в договора възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като същата е прекомерно висока.

Посочено е още, че макар определения в договора ГПР формално не надвишава петкратния размер на законната лихва, същият е значително близко до определения в закона максимален размер, което създава обоснована вероятност искането да се основава на неравноправни клаузи.Приел е също така, че Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

От съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Несъмнено е, че получаване на кредита е обусловено от заплащането на допълнителни услуги към заема, Пакет „Конфорт“ като са посочени в 6 пункта, за които не са налице никакви доказателства да са осъществени и са разпределени на месечни вноски, които са включени като задължение за връщане.

Следва да се подчертае, че при разрешен кредит от 600.00 лв., за срок от 11 месеца дължимата сума е 728,09ЛЕВА и сумата от 612,48лева лв. по пакет комфорт, която не е включена в погасителния план. Това обстоятелство налага извода, че процесната сума по допълнителна услуга има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в ГПР. Доколкото, съгласно гореизложеното, тази сума представлява сигурно възнаграждение за кредитора, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за 2 заем, то посочването на ГПР без включване на това възнаграждение, цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При това положение посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - непосочване на ГПР и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК

Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд като допълва и следните свои мотиви:

Претендираното вземане произтича от договор за потребителски кредит, като по отношение на този вид кредит законодателят в чл.11, ал.1 от ЗПК е уредил необходимото съдържание на договора. В точка 10 от цитираната разпоредба е предвидено, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК е пояснено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

От систематичното тълкуване на цитираните разпоредби следва, че ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В посочената величина следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая обаче, кредиторът се е задоволил единствено с посочване в договора като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР досежно това кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 48,90 %, поради което следва да се приеме, че не е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Нейната цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От изложеното следва, че е нарушено и изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК договорът да бъде сключен по ясен и разбираем за потребителя начин.

Неспазването на цитираните разпоредби е предпоставка да се приеме, че на основание чл.22 от ЗПК сключеният договор е недействителен. Следователно, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита (чл.23 от ЗПК).

Видно от гореизложеното, заповедният съд правилно е постановил обжалваното разпореждане, с което е отхвърлил искането за издаване на 3 заповед за изпълнение на парично задължение по отношение на договор за допълнителни услуги,възнаградителната лихва и лихвата за забава. Пълното съвпадение в изводите на двете инстанции налага жалбата да бъде оставена без уважение.

На основание горното, Окръжен съд -М.

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане№ 1097 от 05.03.2025 г., по ч. гр. д.

№ 542/2025 г. по описа на РС - М., с което е отхвърлено искането на жалбоподателя А.“ ЕАД с ЕИК *** представлявано от Изпълнителния директор З.Б. чрез юрисконсулт И.Н. в частта за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Н. П. С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. М., община М., обл. М., ул. „А.“ № *, ет.*, ап.**, за следните суми: 42,96 лева - договорна лихва, дължима за периода от 22.05.2024 г. до 22.11.2024г. КАТО ПРАВИЛНО.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4