Решение № 1325 от 21.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1325 гр. Пловдив, 21.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330113339 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Й. А. В. с ЕГН:

********** чрез ***. Н. против „Вива Кредит“ АД с ЕИК: 207343548, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК за признаване за нищожна на клаузата по чл. 4, ал. 2 от сключен между страните договор за паричен заем с № **** от **** год., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 838.80 лева при непредставяне на обезпечение, както и предявени насрещни обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 79, ал.1, вр. чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за заплащане от Й. А. В. с ЕГН: ********** на Вива кредит АД следните суми: сумата от 1956.44 лева, дължима главница по договор за паричен заем с № **** от **** год и сумата от 425.92 лева, представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода 16.12.2023 год. до датата на обявяване на предсрочната изискуемост с депозирания насрещен иск - 20.09.2024 год., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 20.09.2024 г. до окончателното погасяване.

В исковата молба се твърди, че на **** год между страните бил сключен 1 договор за паричен заем № ****, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2050 лева, при месечен лихвен процент в размер на 40,32 % и при ГПР в размер на 50,04 %. Посочва се, че съгласно чл. 4 от договора, от ищеца следвало да бъде представено обезпечение, а именно: един или повече, които да отговарят на множество изисквания. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 4, ал.2 от договора била предвидена клауза за заплащане на неустойка в размер на 838.80 лева. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане за неустойка. Изтъква се, че чрез посочената клауза се заобикаляли изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се целяла допълнителна печалба извън договорената възнаградителна лихва.

Според ищеца, клаузата за заплащане на неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Твърди се, че неустойката представлявала близо 50 % от заетата сума и водела до скрито оскъпяване на кредита.

По изложените съображения моли за уважаване на предявения иск.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на искова молба Против Й. В. са предявени, обективно съединени насрещни искове с насрещна искова молба, депозирана в срока по чл. 211, вр. чл.131 ГПК – на 20.09.2024 год., , с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл.

240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, с които се иска да се осъди ответника В. да заплати на ищцовото дружество сумата в размер на 2428.70 лева, от които 1956.44 лева – дължима главница по Договор за паричен заем № **** от **** год. и сумата в размер на 425.92 лева, представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода 16.12.2023 год. до 20.09.2024 год., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 20.09.2024 г. до окончателното погасяване.

В насрещната искова молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № **** от **** год. с предмет сумата от 2050 лева, която следвало да бъде върната на 30 равни двуседмични вноски, всяка от които в размер на 86.19 лева, включваща главница и договорна лихва, при фиксиран лихвен процент от 40,32 % и ГПР – 50,04 %, с общ размер на плащанията – 2585.70 лева. Твърди, че в конкретния случай такса експресно 2 разглеждане не била начислена, клаузата не произвела действие, поради което общата дължима сума по договора възлизала именно на 2585.70, включваща главница и договорна лихва. Твърди се, че ответникът е изпълнил частично задълженията си по договора, като до момента да депозиране насрещния иск бил заплатил сумата от общо 157 лева, от които 93.56 главница и 63.44 лева договорна лихва за периода18.11.2023 год. до 15.12.2023год. На основание чл.

8, ал.3 от процесния договор обявява вземането си за предсрочно изискуемо и моли предявената претенция да бъде считана за уведомление за обявяване на всички дължими суми по договора за предсрочно изискуеми. Предвид горното претендира от ответника по насрещния иск заплащането на незаплратената сума за главница в размер на 1956.44 лева и сумата от 425.92 лева, представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода 16.12.2023 год. до датата на обявяване на предсрочната изискуемост с депозирания насрещен иск - 20.09.2024 год., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск – 20.09.2024 г. до окончателното погасяване.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба, със становище за неоснователност на насрещните искове. Излагат се съображения за нищожност на договора за паричен заем поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща неустойка и такса за експресно разглеждане на документи се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. В тази връзка, клаузата за ГПР била нищожна като противоречаща на добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Счита, че нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителните норми на закона, поради което целият договор бил недействителен. Поради невключването на сумите за неустойка и за такса експресно разглеждане в ГПР, последният не съответствал на действително прилагания между страните, тъй като реално прилаганият лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от възнагражденията. Поддържа, че договорът е недействителен на основание чл.

3

22 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва и други разходи.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на насрещните искове, като счита, че до момента на преустановяване на плащанията от ответницата, кредиторът е надвземал неправомерно такса експресно разглеждане на документи в размер на 1257.90 лева и договорна лихва в размер на 472.26 лева. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 1139/27.01.2025 год. /л.41-43/ съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 17.11.2023 год. между страните е подписан договор за паричен заем № ****, със заемна сума от 2050 лева, усвоена от В., при ГЛП 40.32% и ГПР 50.04%.

Видно от приобщения по делото Договор за паричен заем № **** от *** год. /л.4-7/ задължението по него следва да се погаси на 30 месечни вноски в размер на 128.12 лева. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора за паричен заем, в тридневен срок от усвояването на сумата по договора, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) физическо лицепоръчител, което да отговаря кумулативно на следните изисквания: да е навършило 21- годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус “период на просрочие от 0 до 30 дни”; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2) банкова гаранция с бенефициер- заемодателят, за цялото задължение по договора за кредит, със срок на валидност от 30 дни след падежа за плащане по договора. При неизпълнение на посоченото задължение за предоставяне на обезпечение, на основание чл. 4, ал. 2 от договора за кредит, длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер от 838.80 лв., плащането на която е изначално разсрочено в погасителния план.

В хода на производството е изготвена съдебно счетоводна експертиза /л.63-66/, вещото лице по която заключава, че извършените плащания от 4 заемателя В. по процесния договор за паричен заем са в размер на 157 лева, като дължима остава сумата от общо 2428.70 лева. Вещото лице заключава още, че в ГПР по договора за заем е включено като разход договорната лихва.

При така очертаната фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Вива Кредит" АД като заемодател и Й. А. В., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 838.80 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора за паричен заем, при непредставяне в определения тридневен срок от страна на потребителя, на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер от 838.80 лева. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури едно или две физически лица- поръчители (които следва да отговарят на множество, кумулативно поставени условия, посочени във фактическата част от настоящото изложение) или обезпечение под формата на банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал.1 и ал.2 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество 5

„неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузите на чл. 4, ал.1 и ал.2 от Договора за кредит възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране в размер на 2050 лева. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора (обстоятелство, което се установява от заключението по допусната съдебно счетоводна експертиза).

Съобразно изложеното, то явен е стремежът на кредитора да заобиколи по този начин нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Разпечатката съдържа 32 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/315933bd-8336-4f9a-8ffd-350baf454f00