Решение № 5127 от 12.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5127 гр. София, 12.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20221100512945 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20046010/04.07.2022 г., по гр.д. № 3082/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 67 състав, е частично уважен предявения от „И.-т.“ ЕООД, ЕИК ****, срещу Ю.

А. К., ЕГН **********, осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата от 80 748,25 лева, представляваща платена на отпаднало основание сума по сключен между страните договор-спогодба от 19.10.2018 г., който впоследствие е развален, ведно със законната лихва считано от 30.09.2019 г. до окончателното погасяване на притезанието, като отхвърля иска за разликата до предявения размер от 90 941,06 лева. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ответника, с която обжалва първоинстанционното решение в осъдителната част. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.

Излага правни доводи, че не са налице предпоставките за разваляне на процесното двустранно правоотношение, доколкото клаузите на чл. 1.4 и чл. 1.5 от договора по своята правна същност представляват отказ от право на иск от страна на работника. Въз основа на което счита, че посочените клаузи от договора са недействителни, следователно не е налице виновно неизпълнение на облигационно задължение, произтичащо от процесния договор и 1 обуславящо възникването на потестативното право на разваляне, надлежното упражняване на което обуславя основателността на притезанието за връщане на даденото без основание.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора.

Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

В рамките на преклузивния срок е постъпила насрещна въззивна жалба от ищеца с която обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителната част, т.е. за разликата над уважения размер от 80 748,25 лева до пълния предявен размер от 90 941,06 лева. Ищецът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната от него част, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон.

Предмет на въззивното производство е материалноправния спор в неговата цялост.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на определени страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, .пр. 3 ЗЗД вр. чл. 88, ал. 1 ЗЗД за сумата от 90 941,06 лева, престирана на ответника при отпаднало основание, вследствие на упражнено потестативно право за разваляне на двустранния договор/спогодба от 19.10.2018 г.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) наличие на валидно възникнало облигационно правоотношение; 2) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно 2 получаване на някакво благо; 3) отпадане с обратна сила на правното основание за имуществената транзакция.

Съгласно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва да докаже фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни последици. Следователно ищецът следва да установи в условията на пълно и главно доказване твърдения от него правопораждащ фактически състав, въз основа на който е възникнало процесното притезание. Тъй като ищецът претендира последиците от развалянето на двустранен договор, поради виновно неизпълнение, следва да докаже пълно и главно 1) предпоставките за възникването на потестативното право на разваляне, а именно 1.1) изправност на кредитора, т.е. изпълнение на своите насрещни облигационни задължения; 1.2) виновно неизпълнение от страна на длъжника, 1.3) по един действителен двустранен договор, както и 2) надлежно упражняване на валидно възникналото потестативно право на разваляне. Допуснатото изменение на иска съдържа в себе си волеизявление за разваляне на процесната спогодба поради твърдяно виновно неизпълнение на длъжника.

Спорен между страните е въпроса свързан с правния извод за наличието на виновно неизпълнение на облигационно задължение, породено от сключената на 19.10.2018 г. спогодба, което да обуслови възникването на потестативното право на ищеца да развали с обратно действие и извънсъдебно двустранния договор. Което от своя страна би обусловило основателността на претенцията за връщане на дадената сума, поради отпаднало основание за имуществената транзакция.

От събрания доказателствен материал настоящият състав приема за установено, че трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено едностранно на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 1 КТ. Със спогодба от 19.10.2018 г., ищецът и ответникът са уредили своите правоотношения, породени от прекратяването на трудовия договор.

Съгласно чл. 1.1 от спогодбата „И.-т.“ ЕООД се задължил незабавно да заплати на Ю. А. К. сумата в брутен размер на 101 928,08 лева. Три месеца след прекратяване на трудовото правоотношение дължи последващо плащане от 36 480 евро, след приспадане на обществено и здравно осигуряване и данък върху доходите. Тези платежи включват всички дължими възнаграждения, бонуси, обезщетения, подлежащи на възстановяване суми или други такива, свързани със съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение.

С подписване на споразумението и срещу плащането на сумите по спогодбата ответницата се е отказала от парични претенции спрямо дружеството работодател, както и от правото си да оспорва законността на заповедта за прекратяване на ТПО, да претендира възстановяване на работа и обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ; неотменимо и безусловно се е отказала и опростила всякакви други претенции спрямо работодателя, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение (чл.1.3 и чл.1.4 от спогодбата). Клаузата на чл. 1.5 от спогодбата е със санкционен характер. Според съдържанието й предприемането от страна на ответницата на каквито и да било действия по оспорване, включително и по съдебен ред, на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на спогодбата и уредени по окончателен начин, съгласно т.1, платените от работодателя суми по т.1.1 са 3 недължими и няма да бъдат платени или ако са заплатени-ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях.

Не е спорен между страните факта, но и от събрания доказателствен материал се установява, че няколко месеца след прекратяване на правоотношението, ответницата инициира исково производство пред съд в гр. Римини, Република Италия, срещу работодателя за установяване симулативност на трудовото им правоотношение. В т.1.5 от спогодбата между страните е предвидено, че в случай на предприемане на каквито и да било действия по оспорване/в това число по съдебен ред/ на който и да е аспект на взаимоотношенията между страните, съществували до датата на тази спогодба и уредени по окончателен начин, платените от работодателя суми са недължими и ще подлежат на незабавно възстановяване. Според работодателя тази клауза е нарушена посредством предявения от служителката иск за симулативност на трудовите правоотношения. Поради което счита, че е налице виновно неизпълнение, което от своята страна е елемент от правопораждащия правото на разваляне фактически състав.

Съгласно нормата на чл. 8, ал. 4 КТ недействителен е отказът от трудови права.

Разпоредбата на чл. 1.5. от споразумението предвижда именно предварителен отказ да се оспорва съществуването/действителността на трудовото правоотношение, които са трудови права/чл.357 от КТ/ и могат да бъдат упражнени единствено пред съд. Отказът от процесуално право може да се осъществи само във висящ съдебен процес, а предварителният отказ от субективни права е недействителен, доколкото е недопустим предварителен отказ от право на иск, тъй като по смисъла на чл.233 от ГПК отказът от иск е действие на разпореждане с правото при вече висящ процес, но не и преди това.

Въпреки, че правото на иск (правото да оспори законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение) е възникнало преди сключването на спогодбата, т.е. формално не се касае за бъдещи права, то отказът от това право е недействителен, доколкото попада под категорията „трудови права“, арг. чл. 357 КТ вр. чл. 8, ал. 4 КТ. Разпоредбите, касаещи правото на работника или служителя да оспори по съдебен ред съществуването на трудовото правоотношение или неговото прекратяване са уредени с императивни правни норми и страните по трудовото правоотношение не могат да ги дерогират със споразумения помежду си. Работодателят няма право да налага забрана на служителите си след прекратяване на трудовото правоотношение да оспорват пред съд съществуването или прекратяването на трудовото правоотношение.

Въз основа на изложеното настоящият състав приема, че клаузата на т.1.5 от спогодбата е недействителна поради противоречие с нормата на чл. 8, ал. 4 от КТ. В този смисъл са мотивите на Решение № 50070 от 4.4.2023 г. по гр. д. № 2256/2022 г. по описа на ВКС, IV, г.о. Следователно работодателят не може да се позове на неизпълнението на недействителната клауза, за да развали спогодбата, поради което искът за връщане на заплатените въз основа на тази спогодба суми е неоснователен. В този смисъл виж Решение № 52/20.06.2023 г., по гр.д. № 3724/2022 г. по описа на ВКС, III, г.о.

Целта на спогодбата е да се уредят отношенията между страните, свързани с 4 прекратяване на трудовия договор, а недействителната клауза на т. 1.5 се замества от повелителните правила на закона, аргумент от чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, т.е. от правото на служителя да защити трудовите си права пред съд. Затова в останалите части спогодбата е действителна и служителката има право да задържи получената сума. Не е налице втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, при която трябва да се преценява дали сделката би била сключена и без недействителните й части.

Предвид изложеното ищецът не установи в условията на пълно и главно доказване осъществяването на фактите, включени в правопораждащия твърдяното притезание фактически състав, поради което искът следва да бъде отхвърлен, респективни първоинстанционното решение отменено като неправилно.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на ищеца. Ответникът във въззивното производство е представляван от адвокат, с който имат сключен договор на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, т.е. безплатна правна помощ поради материално затруднение на страната, като претендира сумата от 7 925 лева. Ищецът е направил възражение за прекомерност, което е допустимо и основателно. Настоящият състав счита, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да бъде 3 250 лева, тъй като е съобразен в най-пълна степен с материалния интерес на делото, фактическата и правна сложност на спора, както и броя на съдебните заседания. Следва да се отбележи, че съдът не е обвързан от посочените в НМРАВ минимални размери на адвокатските хонорари.