Решение № 1248 от 16.10.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1248 гр. Пазарджик, 16.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА при участието на секретаря Мирослава Савова като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело № 20255220102557 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове от А. К. С., против “Файненшъл България” ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване за нищожни на Договор за предоставяне на гаранция № 4859395/26.07.2023г., Договор за предоставяне на гаранция № 4884608/24.08.2023г. и Договор за предоставяне на гаранция № 5020858/26.01.2024г. поради противоречие със закона, евентуално противоречие с добрите нрави, евентуално при липса на основание.

Ищецът твърди, че е сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД три договора за паричен заем: 1./ Договор за паричен заем № 4859395/26.07.2023г. за сумата от 1000 лева, платима на 12 месечни вноски; 2./ Договор за паричен заем № 4884608/24.08.2023г. за сумата от 600 лева, платима на 5 месечни вноски и 3./ Договор за паричен заем № 5020858/26.01.2024 г. за сумата от 900 лева, платима на 9 месечни вноски.

Съгласно чл. 4 от договора, следвало да предостави едно от следните обезпечения: 1/ две физически лица поръчители, отговарящи на поставените от кредитора ограничителни условия; 2/ банкова гаранция или 3/ одобрено от заемодателя дружество поръчител.

На същата дата сключил с „Файненшъл България“ ЕООД три договора за предоставяне на гаранция, съответно Договор за предоставяне на гаранция № 4859395/26.07.2023г., Договор за предоставяне на гаранция № 4884608/24.08.2023г. и Договор за предоставяне на гаранция № 5020858/26.01.2024г. По силата договорите се задължил да заплаща възнаграждение предоставеното поръчителство на свързано с кредитора лице 1 по всеки един от договорите за кредит, разсрочено на вноските по договора за паричен заем.

Твърди, че задължително условие за отпускане на кредита се явявало договорното условие да се сключи договор за предоставяне на гаранция с третото лице Файненшъл България.

Счита, че договорите за потребителски кредит са нищожни, като сключени при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК да се посочи кои компоненти формират размера на ГПР и че в него следвало да се включи възнаграждението за предоставяне на поръчителство, което не било сторено. По този начин, като потребител, бил подведен относно действителния му размер.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. е чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, на което основание клаузата за ГПР била неравноправна. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Договорът за предоставяне на гаранция обезпечавал изпълнението на задълженията по основния договор, на което основание той бил пряко свързан с договора за кредит. Сключването му съставлявало задължително условие за предоставянето на заемната сума. Според договорите за кредит, кредиторът поставил като условие за отпускане на кредитен ресурс алтернативното предоставяне на три вида обезпечения, като за първите две от тях изискванията били практически неизпълними, което създавало предпоставки за учредяване на третият вид обезпечение от страна на одобрено от заемодателя дружество гарант. Препятстващите изпълнението условия за учредяването на първите два вида лично и реално обезпечения имали за последица задължаването на потребителя да сключи договор за гаранция с ответника.

Чрез уговорката „Файненшъл България“ ЕООД да обезпечава изпълнението на задълженията на кредитополучателите на кредитните услуги на „Изи Асет Мениджмънт“ АД се заобикаляли императивните изисквания за посочване на действителния размер на ГПР, поради което клаузата за ГПР била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Невключването на този разход в договора при изчисляването на ГПР противоречало на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и обуславяло недействителност на договорите на основание чл. 22 от ЗПК.

Излага, че поради нищожността кредитната сделка не е произвела правен ефект акцесорната сделка за учредяване от страна на ответника на лично обезпечение.

Твърди, че догорите за гаранция са нищожни и на собствено основание.

2

Сключването на сделка между основния длъжник и третото лице гарант била лишена от правно основание. Типичната и непосредствена цел на страните по договор за предоставяне на поръчителство била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя от трето лице, което да отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД с цялото си имущество, т.е. към имуществото на основния длъжник, върху което може да се насочи принудително изпълнение, да се добави още един имуществен комплекс. Когато длъжникът учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала целта на договора за поръчителство и същият бил лишен от своето основание.

Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. По договорите за поръчителство, сключени между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по-драстично.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Според чл. 8, параграф 1 от Директива 2008/48, преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва извършване на справка в съответната база данни. Задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48. С оглед на което, клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика, такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

С оглед на гореизложеното се иска от съда да се произнесе с решение, с което да прогласи за нищожни на Договор за предоставяне на гаранция № 4859395/26.07.2023г., Договор за предоставяне на гаранция № 4884608/24.08.2023г. и Договор за предоставяне на гаранция № 5020858/26.01.2024г.

Претендират разноски.

В срока 131 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД оспорва допустимостта и основателността на иска.

Намира, че исковата молба е нередовна, тъй като не е представен 3 документ за внесена държавна такса по формулираните претенции и настоява да бъде оставена без движение до внасяне на определената от съда държавна такса.

Поддържа, че в обстоятелствената част на исковата молба не се съдържали каквито и да е твърдения за пороци на договорите за предоставяне на гаранция поради противоречие с добрите нрави, в съответствие с формулирания петитум. Не се сочело в какво точно се изразява противоречието с добрите нрави. Липсата на каквато и да било обосновка в исковата молба, не давала възможност на ответника да организира защитата си по същество.

Изследването на твърденията на ищцовата страна за недействителност на договорите за паричен заем и произнасянето по тях предполагало участието на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като типична страна в процеса, против когото иск не бил предявен. „Файненшъл България“ ЕООД не бил страна по договорите за паричен кредит. Обстоятелството, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил собственик на капитала на дружеството-ответник не правело „Файненшъл България“ ЕООД процесуален субституент на „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Задължението на съда да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, съгласно Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г., постановено по т.д. № 1/2020 г., се отнасяло само до правната сделка или клаузата, от която произтичали правоотношенията, които са предмет на иска. Правоотношенията между ищеца и дружеството-ответник били породени от сключените между двете лица договори за предоставяне на гаранция, а не от договорите за паричен заем, които ищецът е сключил с трето лице.

При наличието на основанията, визирани в чл. 22 ЗПК, недействителността на договора за паричен заем следвало да бъде обявена, за да се породят последиците, свързани с нея. В настоящото производство, този въпрос не подлежал на разглеждане, тъй като не бил предявен иск със съответния предмет и страни. В случай, че ищецът не желаел да привлече „Изи Асет Мениджмънт“ АД като ответник, съдът следвало да разгледа само исковете за установяване на нищожност на договорите за предоставяне на гаранция поради противоречие с добрите нрави.

С оглед на гореизложеното, настоява исковата молба да бъде оставена без движение с указания към ищеца за отстраняване на нередовностите, а в случай че не бъдат отстраните в определения от съда срок, делото да бъде прекратено.

Оспорва основателността на иска.

Оспорва твърденията за недействителност на договорите за предоставяне на гаранция. Същите били съобразени с изискванията на закона, сключени били валидно - между лице, което било вписано в Регистъра на БНБ 4 за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който било вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма.

Търговското дружество гарант било вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в качеството си на търговец следвало да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични задължения на Потребителя, възникнали съгласно договорите за паричен заем.

Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договорите за паричен заем, сключени с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за заем или разваляне на договора поради неизпълнението), сама е потърсила услугите на Дружеството да поръчителства за изпълнение на задълженията й по договорите за заем.

Твърдението, че договорите за предоставяне на гаранция били сключени в противоречие на добрите нрави било неоснователно и поради това че в българското действащо право, в отношенията между правните субекти действал принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки бил свободен да встъпва в договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. В този смисъл процесните договори били действителни.

Оспорва твърдението за нееквивалентност на насрещните престации, тъй като с договорите за предоставяне на гаранция ответникът поемал задължение, което изпълнявал сключвайки Рамковия договор за поръчителство. Дружеството, задължавайки се да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който бил много над уговореното възнаграждение по договора), не получавало нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в срок задълженията към заемателя, последният ще ангажира отговорността на поръчителя. От своя страна поръчителството се простирало върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите можело да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а в полза на поръчителя, чиято отговорност можела да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение.