Определение № 22999 от 27.10.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 22999 гр. София, 27.10.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Въззивно частно гражданско дело № 20261100510776 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 - 278 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Профи кредит България“ ЕООД срещу определение № 31376 от 28.08.2026 г., постановено по гр. д. № 3576/2026 г. по описа на СРС, 82 състав, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение № 12276/22.06.2026 г. в частта за разноските.

Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, тъй като първоинстанционният съд е следвало да съобрази, че в случая не е следвало да бъде въобще присъждано адвокатско възнаграждание по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в полза на адв. Д.Г., евентуално се твърди, че определеното с решението адвокатско възнаграждение в полза на адв. Д.Г. по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата от 352.79 евро не отговаря на действителната фактическа и правна и сложност, съответно следва да бъде намалено до 50 евро. Ето защо моли за отмяна на обжалвания акт и постановяване на определение, с което да не се възлагат разноски в тежест на ответника, евентуално – да бъде намален размерът на адвокатското възнаграждение, дължимо на адв. Г..

Препис от частната жалба е връчен на ответната страна по нея, като в законоустановения срок е подаден отговор, в който са изложени доводи за неоснователност на жалбата и законосъобразност на обжалваното определение.

Софийският градски съд, като взе предвид наведените от страните доводи, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е подадена срещу определение от категорията на обжалваемите, от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима.

Първоинстанционното производство по гр.д. 3576/2026 г. по описа на СРС, 82 състав, 1 е приключило с решение № 12276/22.06.2026 г., с което са уважени предявените от И.И.А. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД искове, като на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК е обявен за недействителен Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40029020849, сключен между И.И.А., ЕГН ********** и „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, и „Профи Кредит България“ ЕООД е осъдено да заплати на И.И.А. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 124,94 евро, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40029020849, ведно със законната лихва от 10.02.2026 г. до окончателното плащане. С решението ответникът е осъден да заплати на осъществилия безплатна правна помощ на ищеца адвокат Г. адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, в размер на 352.79 евро (690 лева).

С молба от 08.07.2026 г. ответникът е поискал изменение на решението в частта за разноските, като е изложил доводи за недължимост на адвокатското възнаграждение, евентуално за несъответствие на определеното адвокатско възнаграждение с действителната правна и фактическа сложност на делото.

Препис от тази молба е връчен на насрещната страна, която в законоустановения срок е изразила становище за неоснователност на искането.

С обжалвания в настоящото производство акт съдът е оставил без уважение искането на „Профи Кредит България“ ЕООД.

На първо място следва да се посочи, че доводите на жалбоподателя за недължимост на разноските в полза на ищеца са неоснователни. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца държавни такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.

Отговорността за разноски е процесуална последица от изхода на делото и се определя при наличие на предвидените в закона предпоставки. При уважаване на иска страната има право на възстановяване на направените и доказани разноски, доколкото не е налице законово основание за тяхното ограничаване. Съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства лица и техните представители са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Забраната за злоупотреба с процесуални права намира приложение и в производството по определяне на разноските, когато конкретното процесуално поведение на страната обосновава извод за недобросъвестно упражняване на предоставено от закона право. В случая такива обстоятелства не са установени по делото, доколкото жалбоподателят е предявил пред СРС искова молба, с която е предявил два обективно съединени иска в защита на свой легитимен интерес и не може да се приеме, че с това е налице нарушение на чл. 3 ГПК. Ето защо настоящият състав намира, че правилно районният съд е присъдил разноски в полза на представляващия ищеца адвокат съобразно изхода от спора.

Що се отнася до определения от СРС размер на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът намира следното:

След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е 2 обвързан императивно с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 2 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“.

Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Съгласно горепосоченото решение С-438/22 г. на СЕС, и съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 553/2024 г. на ВКС, III г. о., определение 1183 от 14.03.2024 г. по ч. гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, III г. о., определение №350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 4888 от 29.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3551/2024 г. на ВКС, I гр. о., определение № 1059 от 07.03.2024 г. по гр. д. № 982/2023 г. на ВКС, ІV гр. о., определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на ВКС, І т. о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, І т. о., и мн. др., при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимални размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Националният съд следва да остави неприложена тази национална правна уредба, която противоречи на норма от правото на ЕС, конкретно на чл. 101 ДФЕС. Размерът на разноските за адвокатско възнаграждение 3 следва да бъде определен от съда в тези случаи при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката.

В контекста на изложеното при определянето на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, първоинстанционният съд се е ръководил от размера на възнагражденията, посочени в Наредба № 1/2004 г. При преценката си за действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът обаче не е съобразил факта, че в производството не са събирани други доказателствени средства освен писмените доказателства, представени към исковата молба, като единствените процесуални действия, извършени от адв. Г. се изразяват в подаване на исковата молба и молба от 04.06.2026 г., непосредствено преди провеждане на откритото съдебно заседание по делото, както и че производството по делото е приключило в едно открито заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил.

Производството не се отличава със сложност нито от фактическа, нито от правна страна, като спорът е разгледан и приключил в кратък период от време, а правните въпроси, които поставя, са от категорията на тези, по които е формирана трайна съдебна практика относно приложението на ЗПК и последиците от недействителността на договор за потребителски кредит. Наред с това следва да се посочи, че в случая предмет на разглеждане пред СРС са били два иска – установителен за нищожност по чл. 22 ЗПК на сключения между страните договор за потребителски кредит и осъдителен за връщане на платеното в изпълнение на същия, надвишаващо чистата стойност, но тези искове са свързани, тъй като основателността на установителния иск за нищожност на договора за кредит предпоставя по необходимост основателност на осъдителния иск.

Съобразявайки предмета и материалния интерес на делото, обема на извършената адвокатска работа, проведеното едно единствено съдебно заседание, в което пълномощникът на ищеца не е участвал, както и липсата на фактическа и правна сложност, настоящият състав приема, че присъденото от районния съд адвокатско възнаграждение от 352.79 евро надхвърля разумния размер на възнаграждението, който съответства на действително извършената работа и на сложността на конкретното производство. С оглед на тези обстоятелства настоящият състав приема, че размерът от 200 евро с ДДС представлява справедливо и съразмерно възмездяване на действително извършената адвокатска работа и съответства на характера, обема и сложността на конкретното производство. При тези обстоятелства дължимото като разноски адвокатско възнаграждение следва да бъде определено на 200 евро с ДДС.

С оглед изложеното, обжалваният съдебен акт на СРС, с който е оставена без уважение молбата на ответника с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на решението на първоинстанционния съд в частта за разноските, следва да бъде отменено, като вместо него следва да се постанови друго, с което присъдените в полза на адв. Г. с първоинстанционното решение разноски за адвокатско възнаграждение се намалят до размера от 200 евро с ДДС.

Воден от горното, съдът

4

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 31376 от 28.08.2026 г., постановено по гр. д. № 3576/2026 г. по описа на СРС, 82 състав, с което е оставена без уважение молбата на „Профи кредит България“ ЕООД за изменение по реда на чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение № 12276/22.06.2026 г. в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА: