Решение № 110 от 07.05.2019, Районен съд - Свиленград

Р

Е Ш Е Н И Е гр. Свиленград, 07.05.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РС

Свиленград, граждански състав, в публично заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА при участието на секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 742 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.

2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Ж.Р.М., че дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД следните суми: 651,81 лв. – главница по договор за паричен заем № 1990525/14.01.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, 217,75 лв. – договорна лихва за периода 17.02.2014 г. – 05.05.2014 г., 45 лв. – такса разходи, и 357,52 лв. – законна лихва за забава за периода 18.02.2014 г. – 02.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК– 03.07.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед № 214/04.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 463/2018 г. по описа на РС Свиленград.

Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД твърди, че на 14.01.2014 г. между третото неучастващо лице „Изи Асет Мениджмънт” АД – в качеството на заемодател, и ответника – в качеството на заемател, бил сключен договор за паричен заем № 1990525. По силата на този договор „Изи Асет Мениджмънт” АД предоставило на заемателя паричен заем в размер на 800 лв., който следвало да се погаси посредством 16 равни седмични вноски в размер на 72,51 лв. всяка в срок до 05.05.2014 г. Посочил е, че след усвояване на заема длъжникът погасил част от задълженията си, както следва: 142,41 лв. – договорна лихва, и 148,19 лв. – главница. Останали непогасени следните суми: 651,81 лв. – главница, и 217,75 лв.– договорна лихва. В договора за паричен заем било уговорено, че при забава на плащането на погасителна вноска с повече от 30 дни заемателят дължал на заемодателя такса за разходи за събиране на просроченото вземане в размер на 9 лв. Таксата се начислявала за всеки следващ 30-дневен период, през който имало забава при заплащане на погасителна вноска, като не можела да надвишава 45 лв. Поради това на ответника била начислена такса разходи в размер на 45 лв. Също така се претендира и лихва за забава от 18.02.2014 г. до 02.07.2018 г. в размер на 357,52 лв. Поддържа, че на основание сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.09.2014 г. между него и третото неучастващо лице „Изи Асет Мениджмънт” АД задължението на ответника, произтичащо от горепосочения договор за паричен заем, било изкупено от него. Твърди, че бил изрично упълномощен от цедента да уведоми длъжника за извършената цесия, поради което изпратил писма до адреса на ответника, които били върнати като неполучени. Излага съображения, че ако към исковата молба било приложено уведомление за извършената цесия, то се смятало, че с получаването му длъжникът е надлежно уведомен. Дори ако исковата молба била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, намира, че обстоятелството дали е връчено уведомление за извършената цесия е ирелевантно, ако е безспорно доказано съществуването на вземането. Твърди, че пристъпил към принудително събиране на вземанията си по договора чрез подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до РС Свиленград. Образувано било ч. гр. д. № 463/2018 г. по описа на РС Свиленград, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Тъй като издадената заповед за изпълнение била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, ищецът в съответствие с указанията на съда предявил иск за съществуване на вземането си.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от особения представител на ответника – адв. И.Б., с който излага съображения за неоснователност на исковата претенция. Възразява, че вземанията били погасени по давност. Поради това моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Видно от приложеното ч. гр. д. № 463/2018 г. по описа на РС Свиленград в полза на ищеца е издадена Заповед № 214 от 04.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 651,81 лв. – главница, дължима по договор за паричен заем № 1990525 от 14.01.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, 217,75 лв. – договорна лихва за периода 17.02.2014 г. – 05.05.2014 г., 45 лв. – такса разходи, 357,52 лв. – лихва за забава за периода 18.02.2014 г. – 02.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.07.2018 г. до изплащане на вземането. Тъй като заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си.

В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок ищецът е депозирал настоящата искова молба.

От представения договор за паричен заем № 1990525/14.01.2014 г. се установява, че третото лице „Изи Асет Мениджмънт” АД, в качеството му на заемодател, е предоставил на ответницата Ж.Р.М., в качеството ѝ на заемател, паричен заем в размер на 800 лв. В договора е посочено, че заемателят следва да върне сумата в срок до 05.05.2014 г. на 16 седмични вноски, всяка от които в размер на 72,51 лв. или общо 1160,16 лв. Годишният лихвен процент е в размер на 144,71 %, а годишният процент на разходите – в размер на 1078,50 %.

Според

Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. продавачът „Изи Асет Мениджмънт” АД се е задължил да прехвърля на ищеца ликвидни и изискуеми негови вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени с физически лица, които не изпълнявали задълженията си. Уговорено е, че вземанията ще се индивидуализират в Приложение № 1, което ще представлява неразделна част от договора. Видно от препис-извлечение от Приложение № 1/01.09.2014 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания продавачът е прехвърлил на ищеца вземането си към ответницата по договор за кредит № 1990525/14.01.2014 г., като към този момент неиздължената сума възлизала на 941,72 лв., ведно с начислената лихва за просрочие в размер на 27,16 лв. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД продавачът е потвърдил прехвърлянето на вземането.

С изрично пълномощно от 09.09.2015 г. цедентът „Изи Асет Мениджмънт” АД изрично е упълномощил ищеца да уведомява от негово име всички длъжници за прехвърлянето на вземанията съгласно сключения рамков договор от 16.11.2010 г. В тази връзка са представени изпратени от ищеца две уведомления до посочените от ответницата в договора за паричен заем два адреса в гр. Свиленград, които са върнати в цялост, като пощенският оператор е удостоверил, че получателят е в чужбина.

От приетото като компетентно изготвено заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че остатъкът на задължението на ответницата по договора за паричен заем е в общ размер на 914,56 лв., от които 651,81 лв. – главница, 217,75 лв. – договорна лихва, и 45 лв. – такса разходи. Вещото лице е посочило, че дължимата лихва за забава за периода 18.02.2014 г. – 02.07.2018 г. възлизала на 281,34 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В разглеждания случай възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните юридически факти: 1) наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата на което заемодателят-цедент се е задължил да отпусне на заемателя заем в твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва и 2) заемателят да е получил паричната сума, предмет на договора за заем. Също така следва да се установи наличието на валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят-цедент е прехвърлил на ищеца именно това вземане с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, както и че длъжникът е уведомен за извършената цесия. Всички тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца-цесионер.

Тъй като съдът следи служебно за недействителност на договора поради противоречие със закона, намира, че сключеният между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника договор е недействителен, доколкото не са спазени изискванията на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съдът, като се запозна със съдържанието на процесния договор, намира, че не отговаря на горепосоченото изискване на закона. В тази връзка единствено е посочено, че връщането на кредита следва да се осъществи на 16 погасителни вноски в размер на 72,51 лв. всяка, изброени са падежните дати на всяка една от вноските за периода 20.01.2014 г. – 05.05.2014 г., както и е отбелязан общият размер на всички плащания – 1160,16 лв. При подписване на договора на заемателя не е предоставен погасителен план, от който да се установява каква част от погасителната вноска се разпределя за погасяване на главница и каква за възнаградителна лихва. По тези съображения съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.

1, т. 11 ЗПК.

Независимо от изложеното по-горе, съдът счита и че клаузите, уреждащи годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, се явяват нищожни. В случая ГПР е в размер на 1078,50 %, а ГЛП – в размер на 144,71 %. Няма спор по това, че страните по един договор по смисъла на чл. 9 ЗЗД могат свободно да определят неговите условия, но свободната им воля е ограничена както от повелителните разпоредби на закона, така и от добрите нрави. Според нормите на чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., но неприложими към конкретния договор за потребителски кредит, сключен преди приемането на тези императивни законови разпоредби, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, като клаузи в договор, надвишаващи този размер, се считат за нищожни. В този смисъл към датата на сключване на процесния договор липсва ограничение по закон за определяне на размерите на възнаградителната лихва, поради което единственото ограничение остават добрите нрави. Действително липсва легална дефиниция на това понятие, но същите представляват утвърдени житейски правила, свързани със справедливостта и нормалното развитие на обществените отношения. Пренесено към конкретния случай, това означава, че при преценката за размера на възнаградителната лихва по потребителския кредит водеща роля следва да има справедливостта и недопускането на неоснователно обогатяване, още повече, че едната страна по договора е потребител, който принципно е по-слаб икономически в сравнение с търговеца и за когото националното и европейско законодателство са предвидили по-засилена защита. Според трайната съдебна практика максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава повече от три пъти законната лихва. Точно практиката на ВКС възприема като мерило за установяване на съответствието на уговорката за заплащане на възнаградителна лихва с добрите нрави законната лихва за просрочени задължения, чийто размер се определя от държавата. Същевременно ОЛП на БНБ за процесния период месечно е бил между 0,02 % и 0,05 %, а законната лихва – между 10,02 % и 10,05 %, при което положение разликата между ГЛП по договора и нормативно установената законна лихва е повече от четиринадесет пъти.

Предвид всичко изложено съдът намира, че в случая липсва еквивалентност на престациите, поради което тези клаузи се явява недействителни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.