Решение № 523 от 30.04.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 523 гр. София, 30.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златина Рубиева

Членове:

Иванка Иванова

Петя Алексиева при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело № 20231000502830 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.

С Решение № 1932 от 18.04.2023 г., постановено по гр.д. № 8254/2022 г., Софийски градски съд, първо гражданско отделение, 18 състав е прекратил като недопустимо производството по иска, предявен от М. М. С. срещу Софийски районен съд, с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от взетата мярка за неотклонение “задържане под стража“ по НОХД № 9804/2020г. по описа на СРС, 13-ти състав, която впоследствие е била отменена, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.04.2022г. до окончателното изплащане на сумата.

С решението съдът е осъдил Прокуратурата на Република България, да заплати на М. М. С. на основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ, сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от взетата мярка за неотклонение “задържане под стража“ по НОХД № 9804/2020г. по описа на СРС, 13-ти състав, която впоследствие е била отменена, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.04.2022 г. до окончателното 1 изплащане на сумата, като е отхвърлил като неоснователен иска за разликата му до пълния предявен размер от 30000 лева.

Ищецът М. М. С. и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 05.05.2023 г., а въззивната жалба е подадена на 12.05.2023 г.) обжалва така постановеното решение в частта, с която искът му срещу Прокуратурата на Република България е отхвърлен за сумата от 29700 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 300 лв. до пълния претендиран размер от 30 000 лв., както и в частта, с която производството по делото е прекратено спрямо ответника Софийски районен съд, съобразно уточнената въззивната жалба с молба вх.№ 28445/12.12.2023 г.

Въззивната жалба е подадена лично. Въззивникът е освободен на основание чл.83, ал.2 от ГПК от внасяне на държавна такса.

С оглед на горното въззивната жалба е редовна.

Поддържа се, че така определеното от съда обезщетение е твърде ниско.

В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор само от въззиваемата страна - ответник в първоинстанционното производство Софийски районен съд чрез пълномощник Т. Д. надлежно упълномощена с пълномощно приложено на л.21 от първоинстанционното дело.

Счита въззивната жалба за неоснователна и моли съда да бъде оставена без уважение и потвърдено решението. Счита, че решението в частта, с която производството срещу този ответник е прекратено, е влязло в сила поради необжалването му от ищеца.

Ответникът Прокуратурата на Република България не е подал отговор на въззивната жалба.

Предмет на настоящото производство е и частна въззивна жалба вх.№ 79163/30.08.2023 г. на ищеца М. С., подадена в срока по чл.248, ал.1 от ГПК (препис от определението е връчен редовно на ищеца на 25.08.2023 г., а частната въззивна жалба е подадена на 01.09.2023 г. ) срещу Определение № 8303/07.07.2023 г., с което съдът е оставил без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските.

В срока за отговор, не са постъпили такива от ответниците по тази жалба.

С оглед така очертания предмет на спора пред настоящата въззивна 2 инстанция Решение № 1932 от 18.04.2023 г., постановено по гр.д. № 8254/2022 г., Софийски градски съд, първо гражданско отделение, 18 състав в частта, с която ответникът Прокуратурата на РБ е осъден да заплати на ищеца обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в размер на 300 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от взетата мярка за неотклонение “задържане под стража“ по НОХД № 9804/2020 г. по описа на СРС, 13-ти състав, която впоследствие е била отменена, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.04.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, е влязло в сила на 20.05.2023 г. като необжалвано.

В открито съдебно заседание въззивникът-ищец поддържа въззивната си жалба по съображения изложени в писмена защита представена по делото.

В открито съдебно заседание въззиваемите ответници, редовно призовани, не изпращат представители. Ответникът СРС оспорва въззивната жалба по съображения изложени в писмени бележки, представени по делото.

Прокуратурата на РБ не изразява становище по съществото на спора.

Представителят на контролиращата страна в съдебно заседание оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение.

Намира присъденото обезщетение от 300 лв. за справедливо.

Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

Софийски градски съд е бил сезиран с пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ предявени от М. М. С. против Прокуратурата на Република България и Софийски районен съд за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди от наложената му мярка за неотклонение „Задържане под стража“, отменена с Определение № 843/22 г. по в.ч.н.д.№ 1446/2022 г. по описа на СГС, в размер на сумата от по 30 000 лв. за всеки ответник, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 27.04.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни факти и обстоятелства:

3

На първо място и по отношение на жалбата в частта, с която производството и спрямо ответника Софийски районен съд е прекратено като недопустимо.

В тази част решението на първоинстанционния съд има характер на определение и подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчване на препис от решението, който срок е спазен от жалбоподателя, доколкото препис от обжалвания съдебен акт му е връчен на 05.05.2023 г., а въззивната жалба е подадена на 12.05.2023 г. В указания му от въззивния съд срок, въззивникът е уточнил че обжалва решението и в тази му част.

Жалбата обаче е неоснователна.

Въззивният съд изцяло споделя мотивите на първостепенния съд, които почиват изцяло на задължителната за съда съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 5/2013 от 15.06.2015 г., т.д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че: „Съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от задържане под стража като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание.“ Когато задържането под стража е постановено от първата съдебна инстанция, но не е отговаряло на изискванията на вътрешното право /НПК/, както е и в конкретния случай, именно съдът като въззивна инстанция е органът, който е установил с обвързваща сила незаконността и я е отстранил като е коригирал практиката си. По този начин са взети и мерки за отстраняване причините за допуснатото нарушение на закона в изпълнение целите на ЗОДОВ и стандартите на Конвенцията. Правно действие поражда само влезлият в сила съдебен акт, поради което съдът като субект в наказателния процес, който е освободил незаконно задържаното лице не трябва да представлява държавата в този случай.

Както е прието с Тълкувателното решение, не участието на ответника Софийски районен съд, респ. участието само на един правозащитен орган да представлява държавата, не би могло по никакъв начин да наруши принципа за пълно обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от твърдяното от ищеца увреждане.

По така изложените съображения, решението с характер на определение и в частта, с която производството по делото спрямо ответника Софийски районен съд е прекратено като недопустимо, следва да бъде потвърдено като 4 правилно и законосъобразно, постановено в пълно съответствие със задължителната съдебна практика.

По отношение на въззивната жалба спрямо ответника Прокуратурата на Република България.

С оглед на обстоятелството, че решението на първоинстанционния съд за присъденото обезщетение в размер на 300 лв. е влязло в сила, то между тези две страни ищецът и ответникът Прокуратурата на Република България и със силата на пресъдено нещо са установени правопораждащите факти на деликтния състав по чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ, съответно установено е незаконно приложена мярка "задържане под стража" спрямо ищеца, която е била отменена, както и че в пряка причинна връзка от това за ищеца са настъпили неимуществени вреди.

Спорът между страните е само досежно размера на присъденото обезщетение.

С обжалваното решение първостепенният съд е приел, че сумата от 300 лв. е едно справедливо обзщетение.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна-ищецът в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Както бе посочено по-горе искът е доказан в своето основание и не подлежи на преразглеждане от настоящата инстанция, с оглед формираната СПН.

По размера на предявения иск:

Съгласно ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички 5 обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства.

Съобразно утвърдената практика на ВКС, в понятието "неимуществени вреди" се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само отрицателно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време.

Държавата дължи обезщетение и за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно приложени мерки "задържане под стража".

При иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са на първо място времето, за което е била приложена незаконната мярка „Задържане под стража“. Обезщетението се определя глобално – за всички неимуществени вреди от нарушеното човешко право на свобода и сигурност, понесени от пострадалото лице.

В конкретния случай следва да се посочи, че тази мярка не е била приложена спрямо ищеца, т.е. същият не е бил задържан. Както той сам сочи в исковата си молба, укрил се е, за да не бъде задържан. На следващо място периодът през който е действала тази мярка е твърде кратък от 06.04.2022 г. до 21.04.2022 г., когато е отменена, т.е. 15 дни.

В хода на делото ищецът не е провел успешно доказване на твърденията си за претърпени неимуществени вреди със съдържание и интензитет, оправдаващи от гледна точка на справедливостта присъждането на обезщетение в претендирания по-висок размер от 30 000 лв., като въпреки дадените му от съда указания, включително правилно разпределена доказателствена тежест и указания, че не сочи доказателства за търпените неимуществени вреди, ищецът не е предприел необходимите процесуални действия и не е ангажирал доказателства.

Не е налице и твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение, извършено от първостепенният съд, изразяващо се в недопускане на поисканата от ищеца съдебно-психологична експертиза. Твърдените в 6 исковата молба неимуществени вреди-силен страх, стрес, уплаха от възможността ищецът да бъде задържан, което от своя страна довело до принудителното му укриване, не изискват специални знания и съответно не се установят с експертиза, а със свидетели, които ищецът не е довел в насроченото открито съдебно заседание, за което съдът му е дал възможност.