Решение № 2775 от 30.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2775 гр. София, 30.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20221100506635 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 08.03.2022г., постановено по гр.д. № 47319/2021г. на СРС, ГО, 153 състав, са уважени обективно кумулативно съединените искове, предявени от “С. 7” ЕООД срещу “Ф.Ф.” АД, както следва: искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договор № 7003111 от 12.08.2016г. и на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договор № 7008038 от 14.08.2016г. за дължимост на такса ангажимент, поради нееквивалентност на престациите и противоречие с добрите нрави и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на платената без основание сума в общ размер от 11 678, 41 лева.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника “Ф.Ф.” АД, в която са изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Жалбоподателят счита, че изложените в решението мотиви са бланкетни и почиват на субективна преценка, а не на обективно изследване на фактическата и правна страна на 1 спора. Изложени са доводи, че търговците имат свободата сами да определят начина на водене на бизнес, като възнагражденията, които получават, са пряко свързани със същността на самия бизнес, в чията сфера развиват дейност. Освен това съдът няма възможност да прецени какви разходи понася определен търговец, докато осъществява своята дейност. Обръща внимание на обстоятелството, че съдът е изследвал законови разпоредби, които се отнасят до физически лица-потребители, а не до търговци, каквито са страните по процесните договори. Поддържа, че търговецът, преди сключване на договор във връзка с дейността си, следва да положи найголямата дължима грижа – тази на добрия търговец, която изисква при необходимост да се ползват специални знания с оглед преценка на параметрите по договорите за кредит. Законът не предвиждал такава висока степен на закрила при търговиците, каквато се дава на физическите лицапотребители, именно поради обстоятелството, че се касае за професионалисти. Оспорените клаузи от сключените два договора за кредит били формулирани ясно, недвусмислено и коректно. Счита, че формираната съдебна практика относно клаузите за неустойка не могат да се приложат в настоящия случай, тъй като се касае до търговското възнаграждение, представляващо цената на услугата. А търговската цена се определяла от свободата на договаряне и от чисто субективната преценка на търговеца за неговия търговски интерес. На следващо място, развити са съображения, че възнаграждението, което кредитополучателят дължи на кредитодателя е съществен елемент от договора за кредит, поради което ако същото е уговорено ясно и разбираемо, няма нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на добрите нрави. Аргументира становище, че нито ищецът, нито съдът са посочили в какво точно се изразява твърдяното противоречие с добрите нрави. Дори и да се приеме, че това е установената нееквивалентност на престациите, то това не е достатъчно за да се формира извод, че сделката или конкретната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Необходимо било да се установи, че нееквивалентността на престациите е толкова съществена, че едната от тях е практически нулева. Освен това прогласяването на нищожността на процесните клаузи има за краен ефект превръщането на договора за кредит в безвъзмезден, което противоречи на разпоредбата на чл.

294, ал. 1 от ТЗ и на търговската практика. По тези съображения е направено 2 искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

Насрещната страна в производството “С. 7” ЕООД оспорва въззивната жалба като неоснователна.

Релевират се съображения, че първоинстанционното решение е правилно, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и правилата за разпределение на доказателствената тежест, като съдът е съобразил приложимите за спора материалноправни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на решението.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. По доводите за неговата неправилност съдът приема следното:

Между страните по делото на етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че на 12.08.2016г. е сключен договор за бизнес линия № 7003111, по силата на който ответникът, в качеството на кредитодател, е предоставил на “С. 7” ЕООД, в качеството на кредитополучател, паричен заем под формата на кредитна линия в максимален размер до 2 500 лева, който може да се усвоява на части. Предоставеният заем е бил усвоен до максималния размер. Кредитополучателят е поел задължение в чл. 3, ал. 1, т.

1 от договора да заплаща такса ангажимент за ползване на кредита в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването на кредита, но не по-малко от 30 лева. Таксата се начислява на всеки първи ден от всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница към този ден. Уговорена е минимална погасителна вноска в размер на таксата по т. 1, както и падежни дати за връщане на кредита, както следва: първа вноска до 26.08.2016г. и всяка следваща е дължима на 14-тия ден, след падежа на предишната. Срокът на договора е определен на две години, считано от 3 датата на подписването му.

На 14.08.2018г. между страните бил сключен договор за бизнес линия с № 7008038, по силата на който ответникът, в качеството на кредитодател, е предоставил на “С. 7” ЕООД, в качеството на кредитополучател, паричен заем под формата на кредитна линия в максимален размер до 2 400 лева, който може да се усвоява на части. Предоставеният заем е бил усвоен до максималния размер. Кредитополучателят е поел задължение в чл. 3, ал. 1, т.

1 от договора да заплаща такса ангажимент за ползване на кредита в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването на кредита, но не по-малко от 30 лева. Таксата се начислява на всеки първи ден от всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница към този ден. Уговорена е минимална погасителна вноска в размер на таксата по т. 1, както и падежни дати за връщане на кредита, както следва: първа вноска до 28.08.2018г. и всяка следваща е дължима на 14-тия ден, след падежа на предишната. Срокът на договора е определен на две години, считано от датата на подписването му.

В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, което следва да се кредитира като пълно и обективно.

От същото се установява, че усвоената сума по договора за кредит от 12.08.2016г. е в размер на 2 500 лева, а по договора за кредит от 14.08.2018г. усвоената от кредитополучателя сума е в размер на 2 400 лева. Сумата по първия договор е била усвоена на три части – на 12.08.2016г. в размер на 1 000 лева; на 09.09.2016г. в размер на 1 000 лева и на 15.11.2016г. в размер на 500 лева. Сумата по договора от 14.08.2018г. била усвоена на три части: на 14.08.2018г. в размер на 2 400 лева, която е била погасена на 05.04.2019г. На 09.09.2019г. е била усвоена сума в размер на 500 лева; на 11.10.2019г. – сума в размер на 1 500 лева и на 25.03.2020г. – сума в размер на 142 лева. Посочено е, че с анекс от 25.03.2020г. към договор за бизнес линия от 14.08.2018г. отпуснатата сума е увеличена в размер на 2 542 лева. От заключението се установява още, че начислената по чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за кредит от 12.08.2016г. такса ангажимент е в размер на 7 453, 88 лева, която е била заплатена от кредитополучателя в полза на ответното дружество.

Начислената по чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за кредит от 14.08.2018г. такса ангажимент е в размер на 5 572, 40 лева, от която ищецът е заплатил сума в размер на 4 224, 53 лева.

4

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД:

Настоящият съдебен състав счита, че уговорената в чл. 3, ал. 1, т. 1, изр.

1-во от процесните договори за бизнес линия “такса ангажимент” по своята същност представлява възнаградителна лихва за ползваната от кредитополучателя заемна сума. Тя е била уговорена в размер на 6 % върху усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването на кредита.

Търговският закон не съдържа специална правна регламентация на основанията и правните последици при недействителност на търговските сделки и по силата на препращащата норма на чл. 288 от ТЗ приложение следва да намерят установените в чл. 26 и следв. от ЗЗД общи правила за недействителност на договорите. Константна е съдебната практика, че договарянето в нарушение на добрите нрави е основание за нищожност и на търговските сделки по чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД. Макар търговското право да защитава сигурността в оборота за сметка на обогатяването на кредитора чрез получаване на една прекомерна неустойка или печалба по договора, отчитайки търговското качество на субектите по правоотношенията, то тези отделни негови правни норми не могат да противоречат на онези основни принципи на правото, чието спазване е условие за действителността на сделките.

В съдебната практика противоречието с добрите нрави при сключването на сделките се свързва с нарушаване на общо възприетите в обществото нравствено-етични морални правила, които, наред с императивните законови правила, слагат граница на договорната свобода, предвидена с разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. При възмездните сделки, какъвто е и процесният договор, доколкото престацията на едната страна предполага насрещно задължение, съответстващо на полученото, от значение за преценката дали сделката/клаузата за възнаграждение, не противоречи на добрите нрави, е изследването на еквивалентността при размяната на дължимото. Като се държи сметка за признатата от законодателя свобода на договаряне и липсата на законова забрана да се договаря изпълнение на парично задължение в размер под или над обичайния за подобни случаи, за да се приеме, че е налице съставът на чл. 26 ал. 1 т.3 ЗЗД по отношение на 5 конкретните оспорени клаузи, следва неравностойността на престациите да е в степен, близка до изобщо липсваща насрещна такава.

Разрешението, дадено в т. 3 от ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълкувателно дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС приема, че автономията на волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските сделки. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, съответно в случая следва да намерят приложение именно защото при сключването на договор за търговско кредитиране няма специален нормативен акт, който да лимитира размер на възнаградителните лихви.

Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава на принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала изискване чрез договорите да не се злоупотребява.

Разпечатката съдържа 33 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3131a2b0-3fe1-43ae-8f03-713a5c08062d