Решение № 1730 от 16.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1730 гр. София, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Т.а като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100504306 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение № 20125563/2.07.2024 г. съдът е изнесъл на публична продан на основание чл. 348 ГПК описаното в решението жилище, допуснато до делба между А. С. К., А. И. К., Й. Р. К. и Р. И. К. при съответните квоти.

Съдът с решението е осъдил А. К. да заплати на А. К. на основание чл. 31, ал.

2 ЗС сумата от 27 763.07 лв. – претенции по сметки за лишаване от право на ползване за периода 13.05.2019 г. – 04.07.2023 г., като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 28 043.50 лв. Осъдил е на основание чл. 344, ал. 2 ГПК А. К. да заплати на А. К. ежемесечно да заплаща сумата от 560.87 лв. срещу ползване на 11/18 ид.ч. от допуснатия до делба имот, считано от датата на влизане в сила на решението в частта по чл. 344, ал. 2 ГПК до окончателното приключване на делбеното производство. Осъдил е А. К. да заплати на А. К. сумата 10 067 лв. разноски за подобрения на имота, като е отхвърлил до пълния предявен размер от 40 000 лв.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от А. К., в която се обжалва актът в частта относно претенциите по сметки, с която е отхвърлен искът до размера на сумата от 20 167 лв., както и осъдителната част по претенцията на ищеца. Решението се обжалва и в частта относно поставените привременни мерки. Считат, че правилно съдът е квалифицирал иска по чл.

61, ал. 2 ЗЗД, но не може да се съгласи, че се дължи по-малката сума между обогатяването и обедняването.

Постъпил е в срок и отговор на въззивна жалба от А. К., с която се иска 1 същата да бъде оставена без уважение. В нея е инкорпорирана и насрещна въззивна жалба с искане решението да бъде отменено в частта, в която на основание чл. 344, ал. 2 ГПК А. К. е осъдена да заплаща ежемесечно сумата от 560.87 лв.. Постъпил е и отговор на насрещната въззивна жалба от Й. К., А. К. и Р. К.. Въззивният съд се е произнесъл по насрещната въззивна жалба с определение № 8794/07.05.2025 г., с което я е оставил без разглеждане.

Същото е влязло в сила.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:

Съдебното производство е делбено, втора фаза на процеса – по извършване на делбата.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

В отговора на въззивната жалба е била инкорпориран и документ, наречен „насрещна въззивна жалба“ срещу определението на СРС по чл. 344, ал. 2 ГПК, инкорпорирано в решението. Съгласно чл. 344, ал. 3 ГПК определението по чл. 344, ал. 2 ГПК подлежи на обжалване с частна жалба.

Съдът намери, че с оглед заявения петитум, насрещната въззивна жалба има характер на частна жалба срещу постановеното от СРС определение по привременните мерки. Като намери, че същата е просрочена, я остави без разглеждане със свое Определение № 8794/07.05.2025 г., влязло в сила.

Доводите във въззивната жалба касаят атакуваното решение единствено по произнасянето му по предявените претенции по сметки, като в частта, с която е изнесен на публична продан имотът, същото е влязло в законна сила.

Относно претенциите по сметки, във въззивната жалба се оспорва решението на СРС що се касае до присъдената сума за обезщетение за подобренията, извършени в имота от А. К..

Безспорно в производството по делба, в неговата втора фаза по реда на чл. 346 ГПК могат да се съединяват облигационни искове за вземания между съделителите. Подлежат на съединяване искове за вземания за необходими разноски и/или подобрения, за лишаване от право на ползване на делбен имот и др. Общата характеристика на вземанията е, че те са възникнали в периода на съществуване на съсобствеността. Останалите съсобственици дължат заплащане на съсобственика, извършил разходите, само за необходими разноски (тези, които са запазили вещта от погиване или повреда) и полезни разноски (които фактически са увеличили стойността на имота). Отношенията за необходими разноски и за подобренията, извършени със съгласието на останалите съсобственици, се уреждат при условията на чл. 30, ал. 3 ЗС (дължат се действително направените разходи), а за подобренията, извършени без знанието и съгласието или въпреки противопоставянето на останалите съсобственици – при условията на чл. 61, ал. 2 ЗЗД в първата хипотеза и чл. 61, ал. 3 ЗЗД във втората хипотеза.

2

При съобразяване на горните установени в практиката постановки, правилно районният съд е квалифицирал претенцията на А. срещу А. като такава по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Този правен извод впрочем не се оспорва и от страните, като във въззивната жалба изрично се посочва, че именно това е юридическия израз на изложените от страните факти. Между страните е било безспорно пред СРС, а и пред настоящия съд, че ответникът А. К. е ползвала съсобствения имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. Липсата на знание у насрещната страна за извършените от А. К. ремонтни дейности по жилището се потвърждава с нарочна молба от 28.08.23 г. /л.145 в първоинстанционното дело/, където изрично се заявява от лицето, че извършените подобрения са без знанието на ищеца.

Основният спор между страните, касателно тази претенция на А. К., е фокусиран върху факта коя сума следва да бъде присъдена на ответницата за направените от нея СМР по имота – сумата за направените разходи или тази, с която се е увеличила стойността на имота. По този въпрос настоящият състав се солидаризира с доводите на районния съд, който правилно е приел, че при уважен иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД се дължи по-малката от двете суми. /в този смисъл РЕШЕНИЕ № 56 ОТ 03.07.2020 Г. ПО ГР. Д. № 2786/2019 Г., Г. К., І Г.

О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 315 ОТ 25.10.2012 Г. ПО ГР. Д. № 1189/2011 Г., Г.

К., І Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 461/12.05.86 Г. ПО ГР. Д. № 570/85 Г. НА

ВС, ІІ ГО/. Този извод, трайно установен в съдебната практика, се дължи от една страна на самия институт на водене на чужда работа без пълномощие.

Целта на чл. 61 ЗЗД е да се избегне както неоснователното обогатяване на собственика, така и възможността лицето, извършило подобренията без съгласие, да прехвърли върху него тежестта на направени по негова инициатива разноски. Когато съсобственик извърши подобрения без съгласието на останалите, отношенията се уреждат по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и дължимото обезщетение се определя до размера на по-малката стойност между направените разходи и увеличението на стойността на имота, тъй като съсобственикът следва да възмезди само действително получената полза.

Същото е и икономически обосновано, доколкото ако се стигне до заплащане на по-високата сума, то има опасност да се получи неоснователно обогатяване за лицето, извършило подобрения.

По тези съображения настоящият съд се съгласява с изводите на СРС, че се дължи сумата от 16 474 лв., която според СТЕ е стойността на извършените ремонтни дейности в имота. Съгласно неоспореното от страните заключение, СМР са увеличили стойността на имота с 33 000 лв. В случай, че се приемеше, че на обезщетение подлежи сумата от 33 000 лв., то би се получило обогатяване на А. К. за сметка на ищеца, доколкото тя би получила по-голяма сума от тази, която в действителност е вложила за подобренията по имота.

Районният съд правилно е взел предвид и факта, че тази стойност, изразходена за подобренията в имота, следва да се разпредели пропорционално между съсобствениците съобразно техните квоти. Така претенцията на А. К. срещу А. К. се явява основателна за 16 474 лв. умножена по квотата на А., а именно 11/18, като се получава сума в размер на 10 067 лв., която подлежи на 3 заплащане на А. К. за извършените от нея подобрения в делбения имот.

Следващото отправено възражение с въззивната жалба касае осъждането на А. К. да заплати на А. К. сумата от 27 763 лв. – дължимо обезщетение за лишаване от право на ползване на имота в периода 13.05.2019 г. до 04.07.2023 г.

Така предявеният иск е такъв по чл. 31 ЗС. За уважаването му е необходимо доказване на елементите от фактическия състав, с именно съсобственост върху вещта; ползване на вещта само от единия съсобственик за подлежащия на обезщетяване период; писмена показа за заплащане на обезщетение или предоставяне възможност ползване на имота. С влязло в сила решение, с което е допусната делбата, е установено, че лицата са съсобственици на процесния имот при съответните квоти. Безспорно между страните е и обстоятелството, че А. К. е ползвала имота за задоволяване на собствените си нужди. Този факт е заявен от процесуален представител на същата в открито съдебно заседание, като съдът го е отделил за безспорен без противопоставяне от страните – протокол от 22.06.2021г. – л. 99 гръб от първоинстанционното дело. Последната предпоставка е отправянето на писмено поискване съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, което в настоящия случай е настъпило с предявяване на иска чрез исковата молба, депозирана от страната на 13.05.2019 г. По делото е приложена и приета като писмено доказателство на л. 131 нотариална покана. В нея А. К. е поканил А. К. да предаде ключ от имота. Поканата е била получена на 22.12.2019 г., като доколкото съществува по-ранна покана, а именно от 13.05.2019 г. – с входиране на исковата молба, съдът приема именно тази дата като началния момент, от който се дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Доколкото претенцията е за периода 13.05.2019 г. – 04.07.2023 г., искът следва да бъде уважен за целия период.

При доказване на елементите от фактическия състав на чл. 31, ал. 2 ЗС, съдът следва да определи размера на дължимото обезщетение, за което е налице Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Според същото размерът на обезщетението се определя в съответствие с наемното възнаграждение, като се съобрази обема, за който ползващия имота съсобственик надхвърля своята квота или дял в съсобствеността. По този въпрос по делото е приета без възражения СТЕ, според която размерът на дължимото месечно обезщетение за лишаване от право на ползване за 11/18 ид.ч. /дял на А. К./ от процесния имот е сумата от 560.87 лв., като за периода 13.05.2019 г. – 04.07.2023 г. стойността възлиза на 27 763.07 лв., както правилно е определил и СРС. В тази връзка решението следва да бъде потвърдено и в тази му част.

На последно място, с въззивната жалба се оспорва и произнасянето на СРС, инкорпорирано в атакуваното решение, с което е определено А. К. да заплаща ежемесечно сумата от 560,87 лв. срещу ползването на имота, считано от датата на влизане в сила решението до окончателното приключване на делбеното производство. В тази част решението е с характер на определение. Съдът констатира, че решението по чл. 348 ГПК, с което е постановено делбеният имот да бъде изнесен на публична продан, е влязло в законна сила на 22.10.2024 г., тъй като не е обжалвано от страните (чл. 296, т.

4

2 ГПК). От същата дата е и определението на съда по чл. 344, ал. 2 ГПК, с което А. К. е осъдена да заплаща на А. К. ежемесечно сумата от 560,87 лева срещу ползването на 11/18 идеални части от допуснати до делба недвижим имот, считано от датата на влизане в сила на решението в частта му по чл. 344, ал. 2 ГПК до окончателното приключване на делбеното производство. При това положение, поради съвпадане на началната дата, от която се дължи това обезщетение, и датата на окончателното приключване на делбеното производство /което се явява и крайният момент, за който се дължи обезщетението/, няма период, за който присъденото ежемесечно обезщетение е дължимо. /в този смисъл Определение № 308 от 24.04.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1773/2014 г., IV г. о., ГК/. Поради това липсва правен интерес от подаването на частна жалба срещу това определение от А. К., доколкото моментът на влизане в сила на решението по чл. 344, ал. 2 ГПК съвпада с момента на приключване на делбеното производство. По тези съображения частната жалба следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима поради липса на правен интерес.