Решение № 1461 от 13.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1461 гр. София, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Димитър К. Демирев

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20241100507800 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20099176/01.08.2023 г., постановено по гр.д. № 59496/2018 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 64 с-в, съдът (в обжалваната част) е осъдил В. М. Б. да плати на Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ на основание чл.221, ал.2 КТ сумата от 1651.10лв. – обезщетение при дисциплинарно уволнение, наложено със заповед № 31/27.10.2017г. на управителя на Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“, като искът е отхвърлен за разликата до размера от 6207.74лв.

Производството е образувано по въззивна жалба на Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ срещу цитираното по-горе решение, в частта, в която съдът е отхвърлил предявения иск за разликата над сумата от 1651.10лв. до сумата от 5 901,56лв, като вкл. се иска и присъждане на законната лихва от датата на исковата молба (24.08.2018г.) до изплащане на вземането. Твърди се неправилно прилагане на чл.221, ал.2 КТ вр. чл.3, чл.6, ал.1, т.2, чл.15, ал.2, 17, ал.1, т.3 от НСОРЗ, доколкото първата инстанция е приела, че при изчисление на последното брутно трудово възнаграждение за установения последен пълен отработен месец преди уволнението (м.07.2017г.) не следвало да се включва ДМС уговорено в чл.36, т.12 и чл.6, ал.1, т. 12 от действалия Колективен трудов договор и Вътрешни правила за работната заплата. Твърди се, че изплащането на ДМС било изрично уговорено като такова с регулярен характер, съответно имало постоянен характер и следвало 1 да се включи в хипотезата на чл.221, ал.2 вр. чл.228 КТ. Съответно изводите на първата инстанция в обратната насока (че ДМС е непостоянен и условен характер), били неправилни. Сочи се също, че размерът на претендираното от предприятието обезщетение не е било предмет на спор между страните, вкл. самият ответник не е правил възражение в тази част, като постоянният характер на ДМС и включването му в размер на брутното трудово възнаграждение, служещо като основание за изплащане на обезщетение по чл.228 КТ, били потвърдени и в заключението по гр.д. 32900/2018г., което не било оспорено от страните. Към въззивната жалба са представени писмени доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия В. Б., в който оспорва приемане на представените към въззивната жалба доказателства. По същество оспорва въззивната жалба с твърдения, че от приетата по делото ССчЕ се установило, че последният пълен отработен месец на уволнения служител е м.07.2017г., а последното му БТВ е в размер на 1651.10лв., включващо основна заплата – 1134лв., допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит – 340.20лв. и допълнително възнаграждение за „професионална обвързаност“ то 176.90лв., като не са включени в БТВ такива, които нямало постоянен характер, а именно: еднократно допълнително възнаграждение; допълнително възнаграждение за нощен труд; допълнително материално стимулиране (по-долу за краткост „ДМС“) ; гориво лични МПС. Спорът е дали следва да се включва ДМС (в размер на 4250.46лв.) към общия размер на БТВ, като според въззиваемия въззивната жалба е неоснователна, защото по силата на чл.66, ал.1, т.7 КТ – ТВ е сбор от основно и допълнителни възнаграждения с постоянен характер, които са посочени с НСОРЗ (чл.11, чл.12, съответно чл.15, ал.2, но които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време). Намира за правилни мотивите на съда, че предвиденото в чл.36, т.12 от КТД ДМС е обвързано от резултатите от оценката на индивидуалното трудово изпълнение, а съгласно чл.43, ал.1 – ДМС се разпределя при наличието на средства за изплащането му и се определя в зависимост от оценката на индивидуалното трудово изпълнение на служителя. Дори и само при преценка на нормите на КТД се налагало извод, че работодателя притежава и правото на преценка дали да заплати това ДМС, а то не е дължимо при настъпване само на обективни факти – отработено време, т.е. поставено било в зависимост от субективната преценка на работодателя за качественото изпълнение на трудовите функции, в който смисъл цитира решение № 181/22.07.2015г. по гр.д. № 4554/2014г. на ВКС. Приема, че ДМС не е и възнаграждение над основната работна заплата, не е и задължителна ежемесечна добавка, а размерът зависи изцяло от субективната преценка на работодателя. В този смисъл бил и Правилника за оценка на индивидуалното трудово изпълнение на работниците и служителите в ДП РВД, по които условията и реда за месечно оценяване са по три показателя, всеки от който прекия ръководител извършва оценяване. На база общата месечна оценка се отразява във фиша. Тези оценки били релевантни при определяне на ДМС, доколкото ДМС не се определяло на работник с (ниска) оценка с оглед чл.19, ал.2, т.2 от Правилника. Оспорва относимостта на цитираното от 2 въззивника решение № 50233/06.06.2023г. по гр.д. № 330/2022г. на ВКС, доколкото допълнителното възнаграждение по разгледания спор е с постоянен характер и е свързано с изпълняване на основните функции, което имало обективен характер. Претендира разноски в размер на 725лв. за платено адв.възнаграждение по договор (л.31).

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността:

Не е спорно, че въззиваемият е бил дисциплинарно уволнен със заповед № 31/27.10.2017г., в който случай на основание чл.221, ал.2 КТ дължи обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието за пълен отработен месец, което не е спорно, че е м.07.2017г.

Видно от приетия по делото КТД (РД-11-1/31.03.2016г. л. 43 и сл.) в чл.36 е предвидено, че средствата за работна заплата включват: … т.12. Допълнително материално стимулиране, обвързано с резултатите от оценката на индивидуалното трудово изпълнение; Съгласно чл.43, ал.3 – съотношението на основните работни заплати и ДМС за длъжностите, пряко свързани с обслужване на въздушното движение, е както следва: …за Авиодиспечер I степен на РМ I категория „к=0.45“, като съгласно ал.5 – във връзка с различната интензивност … процентното съотношение на основните работни заплати и ДМС между (длъжностите по-горе) за РЦ за ОВД София – 100%. Съгласно ал.6 – при наличие на трайно завишение на ефективността на РЦ/ЛЦ (по ал.5), след доклад на съответния директор и анализ от направления (…) работодателят и синдикатите могат да променят договореностите по ал.5. Съгласно ал.7 – ДМС се разпределя при наличие на средства за изплащането му. То се определя в зависимост от процента на ДМС за съответния месец, групата персонал и оценката на индивидуалното трудово изпълнение. С оглед приетото Допълнително споразумение № 253/02.06.2014г. се установява, че въззиваемият е заемал длъжността „Авиодиспечер“ в РЦ за ОВД – София, Авиодиспечер I степен на РМ I категория „к=0.45“, като в чл.8.1 – ДМС и допълнителни и други трудови възнаграждения – по ред и условия съгласно действащия ВПРЗ и КТД.

От приетата и неоспорена по делото ССчЕ, която съдът също кредитира, но в частта, 3 в която вещото лице дава заключение, че общият размер на начислените суми във фиша за заплата на въззиваемия за м.07.2017г. се включва и ДМС от 4250.46лв., регламентирано в чл.36, т. 12 и чл.38 КТД, както и в чл.6, ал.1, т. 12 и ал.2 от ВПРЗ, се изплащано ежемесечно, като в частта, в която се приема, че е с постоянен характер – е правен извод, защото е във връзка с приложението на закона (по въпроса дали е с постоянен характер по см на чл.15, ал.2 НСОРЗ), което е от компетентността на решаващия съд.

Приложените към въззивната жалба Вътрешни правила за работната заплата (ВПРЗ), както и Правилника за оценка на индивидуалното трудово изпълнение на работниците и служителите са послужили при изготвяне на заключението по ССчЕ (л.120, т. 2), вкл. при отговор на заключението по т.I.1., б. „Г“ е посочено, че ДМС е регламентирано в чл.36, т. 12 и чл.38 КТД, както и в чл.6, ал.1, т. 12 и ал.2 ВПРЗ, въз основа на които е посочено, че е изплащано месечно и било с постоянен характер (в която част с оглед по-горе съдът не кредитира заключението), видно от фишовете. С оглед възразяване от въззиваемия по приемането им, съдът намира следното:

В постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 195 и сл. ГПК, се приема, че след като в закона няма изискване материалите, които се предоставят на вещото лице, съгласно чл. 197 ал. 1 ГПК, да бъдат представени по делото - необходимостта от експертиза може да се наложи за да се проверят материали, които вещото лице да провери и огледа на друго място, и само поради извършването на проверка при страната, при която са материалите, не води до нарушаване правото на другата страна за участие в делото (Определение № 333 от 21.05.2013 г. по търг. д. № 833/2012 г. на ВКС). Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. С оглед констатацията на вещото лице по отношение на чл.6, ал.1, т.12 и ал.2 ВПРЗ (съгласно които средствата за работна заплата включват: ДМС, обвързано с резултатите от оценката на индивидуалното трудово изпълнение, които средства са с регулярен характер), съдът приема за конкретен факт, обосноваващ извода на вещото лице в отговор на поставен въпрос. Това не означава, че е допустимо приемането на представените във въззивната жалба писмени доказателства. Пред въззивния съд страните не могат да твърдят нови обстоятелства, нито да сочат и представят нови доказателства, които са могли да посочат и представят в срок по време на първоинстанционното производство, независимо дали фактите са релевантни, а доказателствата-относими към делото /чл.266, ал.1 ГПК/. Тези права са преклудирани и въззивният съд не следва да включи в делото факти и доказателства, посочени в жалбата, ако страната е можела да се позове на тях до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. Не следва да бъдат включени по делото факти и доказателства, които страната сочи в хода на въззивното производство, освен ако не е могла да ги узнае, посочи и представи до подаване на въззивната жалба, какъвто не е настоящият случай.

Спорът пренесен пред въззивната инстанция е по въпроса включва ли се ДМС (уговорено по чл.36, т. 12 от КТД) при определяне размера на обезщетението по чл.221, ал.2 КТ?

4

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 221, ал. 2 КТ в частта за сумата от 4250.46лв. (ДМС) с аргументите, че не всички елементи от БТВ за м.07.2017г. се включват в обезщетението, а само изрично посочените по чл.17, ал.1 НСОРЗ, конкретно по отношение на ДМС (по чл.36, т. 12 КТД) е прието, че се включва в средната работна заплата, но е обвързано с резултатите от оценката на индивидуалното трудово изпълнение. Съдът е тълкуват систематично с чл43, ал.7 КТД и е направил извод, че ДМС е допълнителни трудово възнаграждение, което няма постоянен характер по см. на чл.15, ал.2 НСОРЗ, защото изплащането му се определя в зависимост от процента на ДМС за съответния месец, групата персонал и оценката на индивидуалното трудово изпълнение, т.е. плащането не зависи единствено от отработено време, а е обвързано от наличие на достатъчно средства, както и от резултатите от оценката на индивидуалното трудово изпълнение. След като били уговорени условности за изплащането му, то плащането на ДМС не е сигурно и предвидимо за всеки отделен месец, поради което не отговаря на характеристиките на чл.17, ал.1, т.3 НСОРЗ, а представлява допълнително възнаграждение за постигнати резултати по см на чл.13, ал.1, т.1 вр. ал.2 НСОРЗ, като е без значение дали е било плащано ежемесечно, защото не е уговорено като безусловно. Отделно от това СРС приема, че ДМС не представлява и възнаграждение над ОРЗ по чл.17, ал.1, т.2 НСОРЗ, защото според трудовия договор е определена повременната система и не било предвидено допълнително ДМС да се заплаща според изработеното.