Решение № 3359 от 03.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3359 гр. Пловдив, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20245330121414 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Р. Т. И., чрез пълномощник — адв. С. Н., против „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени евентуално съединени искове за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за предоставяне на гаранция № ***** г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен като лишен от правно основание, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка. При условията на евентуалност се претендира признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договор за предоставяне на гаранция № ***** г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД, е нищожна като противоречаща на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответника е сключен договор за предоставяне на гаранция № ***** г., като същият бил лишен от правно основание, уговорен бил неравноправно в ущърб на потребителя и противоречал на добрите нрави, като не бил породил правни последици, доколкото обезпечавал нищожна сделка. Ищцата сключила с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № ***** г., по силата на който на нея е предоставен финансов ресурс в размер от 350 лева, при лихвен процент40,00 %. Ищцата не била изплатила задължението си по процесния договор за 1 предоставяне на гаранция, сключен между нея и ответника, но не дължала плащания по него. По отношение на договорения лихвен процент по договора за кредит се сочи, че същият накърнява добрите нрави, доколкото надвишава трикратния размер на законната лихва. Посочва се, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като реалният ГПР не съответства на посочения в договора, което според ищеца води до недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК.

Несъответствието се дължало на обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за фирмата - гарант. Изложеното водело и до нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. На собствено основание нищожен бил и сключеният с ответника договор за предоставяне на гаранция. Уговорката за заплащане на възнаграждение на гаранта противоречала на добрите нрави и внасяло неравноправност в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. По договора за предоставяне на гаранция длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципа на справедливост. Клаузата за предоставяне на гарант била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48 и прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за оценка на кредитоспособността на потребителя върху самия него. Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, като той можел да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка била нищожна, поради което и сключеният договор за учредяване на поръчителско правоотношение не бил породил правно действие. В условията на евентуалност се иска да бъде прогласена нищожността на клаузата от договор за предоставяне на гаранция № ***** г., включваща заплащане на възнаграждение на гаранта в размер на 177,42 лв., в ползва на ответника „Файненшъл България“ ЕООД като противоречаща на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор със становище за нередовност, недопустимост и неоснователност на предявените искове. Смята, че искът е недопустим поради липса на правен интерес. По същество излага становище за неоснователност на предявените в условията на евентуалност искове. Действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция не зависела от действителността на договор за паричен заем. Сочи, че сключеният договор за предоставяне на гаранция не е 2 акцесорен на договора за паричен заем и не представлява договор за поръчителство, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор. Договорът за предоставяне на гаранция бил сключен само и единствено поради възлагането от ищцата и то само при условие, че ответникът получи уговореното възнаграждение, доколкото дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, нямало интерес да сключва безвъзмездни заеми. Твърди, че нееквивалентността на престациите не водела до нищожност на договора. При сключването на договора ответното дружество действало добросъвестно, клаузите в договора били формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора. Обстоятелството, че дружеството поръчител е дъщерно дружество на „Изи Асет Мениджмънт“ АД не превръщало „Файненшъл България“ ЕООД в кредитор, нито пък трансформирало договора за предоставяне на гаранция в договор за кредит. Твърденията на ищеца за оскъпяване на договора за паричен заем и за допълнителна печалба на кредитора били несъстоятелни.

Възнаграждението по договора представлявало насрещна престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит, каквито сделки сключва дружеството по занятие.

Договорът за предоставяне на гаранция бил подписан след сключване на договора за паричен заем и след получаване на заемната сума, поради което кредиторът не би могъл и нямал основание да включване възнаграждението по него в размера на ГПР по договора. С оглед на изложеното се иска да бъде прекратено настоящото производство като недопустимо, а ако производството не бъде прекратено, да се постанови решение, с което да се отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото не се спори, че между ищцата Р. Т. И. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ***** г., за обезпечаване на който с ответното дружество е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ***** г. По силата на договора ответникът се е 3 задължил да издаде гаранция за плащане в полза на последния с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за заем, включително и последиците от неизпълнение, за сума, покриваща: задължение за връщане на заемната сума в размер на 350 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари.

Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора гаранцията се издава и влиза в сила в срок от 3 дни от подписването му, в случай че потребителят не изпълни задължението си по договора за паричен заем за предоставяне на обезпечени – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. В чл. 2 от договора изрично е посочено, че същият влиза в сила при неизпълнение на задължението на потребителя по договора за заем да предостави някое от другите обезпечения, като в противен случай не поражда правни последици.

В чл. 3, ал. 1 от договора е предвидено, че потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 177,42 лева, платимо разсрочено на вноски. С определението за насрочване на делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че възнаграждението на гаранта не е включено при формиране на ГПР по договора за заем.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

По делото безспорно се установи, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател и ищцата като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 350 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК. С характеристики на потребителски договор е и Договорa за 4 предоставяне на гаранция № ***** г., сключен между ищцата и ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Следва да се посочи, че доколкото договорът за гаранция е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на гаранцията е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на гаранция от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит и поради тази причина следва в настоящото изложение да се разгледат съвместно и двете правоотношения (особено предвид обстоятелството, че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица).

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

В сключения договор за паричен заем е предвидено задължение на заемополучателя в тридневен срок да представи обезпечение измежду поръчителство от две физически лица, банкова гаранция или гаранция, предоставена от дружество – гарант. Тълкуването на така вмененото на потребителя задължение налага разбирането, че предоставянето на обезпечение е неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране.

В случаите, когато обезпечението е чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция, възниква задължение на потребителя да заплати възнаграждение на дружеството – гарант. Това дружество е именно ответникът в настоящия производство - „Файненшъл България“ ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. При това положение съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция (поръчителство) представлява разход по кредита, който неправилно не е бил отчетен като такъв при изчисляването на ГПР по договора за паричен заем.

Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за 5 потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. От изложеното следва, че разходите по обезпечението е трябвало да се включат в ГПР по кредита, предвид че процесният договор за предоставяне на гаранция и възнаграждението по него са пряко свързани със заемния договор. В случая, както бе посочено, възнаграждението за гаранта не е включено в ГПР, с което потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора за паричен заем, както и реалните разходи по кредита, които ще направи. Изложеното представлява нарушение на чл. 10, ал.