Решение № 274 от 15.06.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 274 гр. София, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Колева

Членове:

Весислава Иванова

Иван Стойчев при участието на секретаря Галина В. Иванова в присъствието на прокурора Божидар Г. Джамбазов като разгледа докладваното от Петя Колева Касационно наказателно дело от общ характер № 20268002200401 по описа за 2026 година Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на частните обвинители и граждански ищци чрез повереника им – адв. П. Д. срещу решение № 15/06.03.2026 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 165/2025 г.

В жалбата на частните обвинители е посочено цифрово касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Като нарушение на материалния закон е въведен фактът, че съдът не е приел, че смъртта на пострадалия е настъпила в резултат на нанесена тежка, а лека телесна повреда. Повереникът на частните обвинители смята, че умисълът на подсъдимия е бил насочен към причиняване на тежка, а не на лека телесна повреда, защото ударът според него е бил достатъчно силен, за да изведе от равновесие тялото на потърпевшия, че той да падне на земята и да получи черепно мозъчна травма, от която по-късно почива. Оттук оспорва приетата от прокурора и инстанциите по фактите правна квалификация на деянието по чл. 124, ал. 1, пр.3 вр. чл. 130, ал. 2 НК. Посочил е конкретни съдебни решения, които намира, че подкрепят тезата му.

Едновременно с това в жалбата е наведен довод за ограничени права на пострадалите, като се сочи, че в хода на досъдебното производство те били 1 уведомени за това, че на привлеченото към наказателна отговорност лице е предявено обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 12 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК и след връчване на обвинителния акт на М. установили, че деянието му е преквалифицирано по чл. 124, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 130, ал. 1 НК. Касаторите твърдят, че била преклудирана възможността им да възразят по какъвто и да е начин срещу това обстоятелство. Повторно заявяват, че смятат за погрешна и невярна преценката на наблюдаващия прокурор да извърши подобна преквалификация, като считат, че тя влиза в противоречие със съдебната практика. Не споделят и мотивите на въззивния съд, които възприемали изложеното от прокурора в обвинителния акт, като намират, че доказателственият материал го оборва. Твърдят неправилна интерпретация на доказателствената съвкупност. Сочат, че аналогични възражения са изложили и пред Апелативен съд – Бургас, но те не били приети за основателни.

Претендират отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания за правилно приложение на закона.

В съдебно заседание повереникът на частните обвинители – адв. Д., поддържа жалбата, депозирана от името на клиентите си. Смята цитираната в иницииращия документ съдебна практика за относима по делото. Претендира отмяна на решението на Апелативен съд – Бургас и връщане на делото за ново разглеждане със съответни указания.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че Апелативен съд - Бургас не е допуснал сочените в жалбата на частните обвинители нарушения, като твърди, че същата е неоснователна. Акцентира на обстоятелството, че съдебните състави са се произнесли по повдигнатите от прокуратурата обвинения, като самото обвинение не е изменяно при условията на чл. 287 НПК, което прави абсолютно недопустимо осъждането на подсъдимия по по-тежката квалификация при липса на съответно обвинение за това. Смята, че Апелативният съд е разграничил много ясно умишлените действия на подсъдимия и целта на тяхното причиняване от непредпазливо настъпилия резултат и е изложил ясни и непротиворечиви мотиви, базирани на съдебната практика и закона. Цитираните от частното обвинение три съдебни решения само формално касаят въпроса за правната квалификация, а и те не са относими към настоящия случай според държавния обвинител. Затова пледира за оставяне в сила на обжалваното решение.

Адв. П. – служебен защитник на подс. М. изразява становище, че жалбата на частното обвинение е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Иска потвърждаване на решението на Апелативен съд – Бургас като правилно и законосъобразно.

Подс. М. изказва съжаление за стореното.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 11 от 25.02.2025 г., постановена по НОХД № 1684/2024 г., 2

Окръжен съд – Бургас е признал за виновен подсъдимия М. А. М. и го осъдил на три години и четири месеца лишаване от свобода ефективно при общ режим на изтърпяване на същото за деяние по чл. 124, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 130, ал. 1 НК вр. чл. 58а, ал. 1 НК.

На основание чл. 59, ал. 1 НК е извършено зачитане на предварителното задържане на подсъдимия по делото.

На основание чл. 45 ЗЗД подс. М. А. М. е осъден да заплати на гражданските ищци В. А. Д., действаща със съгласието на майка си С. Г. М., сумата от 250 000 лв.; на С. С. Д. сумата от 200 000 лв. и на А. Л. Д. - 100 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното изплащане на сумите.

Подс. М. А. М. е осъден да заплати сумата от 2803,75 лв. разноски, направени в досъдебното производство.

Налично е произнасяне и по въпроса за веществените доказателства.

Липсва такова относно държавна такса върху уважените размери на гражданските искове.

С решение № 15 от 06.03.2026 г., постановено по ВНОХД № 165/2025 г., Бургаският апелативен съд потвърдил атакуваната пред него от частните обвинители и граждански ищци чрез техния повереник присъда на Окръжен съд - Бургас.

Макар и да не е цифрово отбелязано, в жалбата е направено възражение за нарушения на процесуалния закон, изразили се в ограничаване правата на частните обвинители като страна и превратен доказателствен анализ от въззивния съд. Затова приоритетно следва да се обсъди този довод, доколкото от неговата основателност зависи коментирането и на твърдението за нарушение на материалния закон.

Видно е от материалите по делото, че частните обвинители са изразили недоволството си не само по отношение приетата от държавното обвинение правна квалификация на деянието в разпоредително заседание пред първоинстанционния съд, но и за това, че са узнали за същата едва след образуване на съдебното производство по делото, претендирайки допуснато съществено нарушение на процесуалните правила в хода на досъдебната фаза на процеса, което според тях ги е лишило от възможността да възразят по нея.

По тази причина са инициирали пред съответния въззивен съд проверка на акта на първостепенния в резултат, на която и горестоящият е счел, че такова не е допуснато. Впоследствие, аналогични доводи на частното обвинение, че са били ограничени в правото си да разберат правната квалификация на деянието на привлеченото към наказателна отговорност лице и да възразят по нея, са излагани пред двете долустепенни съдилища в хода на разглеждане на делото по същество, в касационната жалба и в съдебно заседание пред настоящата инстанция.

Въпреки получените отговори, че не е било допуснато ограничаване в 3 правата на пострадалите с извършената от държавното обвинение преквалификация на деянието, този довод отново е поставен на вниманието на настоящия съд, което налага да бъде коментиран.

Безспорно е, че пострадалите са били наясно със съставомерните факти, по които е водено разследването - в началото, квалифицирани като деяние по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, впоследствие - такова по чл. 116, ал. 1, т. 12 вр. чл.

115 вр. чл. 29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ НК и накрая, след предявяване на разследването наблюдаващият прокурор е внесъл в съда обвинителен акт за деяние по чл. 124, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 130, ал. 1 НК, в който смисъл действително те не са знаели, че повдигнатото на привлеченото към наказателна отговорност лице обвинение е квалифицирано по чл. 124 НК.

Важно е да се отбележи, че пострадалите се конституират като страна в съдебната фаза на процеса, поради което едва след образуване на съдебното производство и уведомяването им за разпоредителното заседание по делото, могат да разберат квалификацията на обвинението, за което привлеченото към наказателна отговорност лице е предадено на съд. Вярно е, че няма кога на поранен етап да узнаят правната квалификация, дадена на деянието с обвинителния акт от отговорния за това орган – прокурорът. Затова няма как да бъде прието за основателно възражението на повереника, че са били възпрепятствани неговите клиенти във възможността да узнаят окончателно повдигнатото с обвинителния акт на М. обвинение в един по-ранен момент от връчване на разпореждането за насрочване на делото пред първоинстанционния съд.

Добре е да се припомнят някои от основните постановки на ТР № 2/2002 г. ОСНК на ВКС, в което недвусмислено е посочено, че в досъдебната фаза обвинението се формулира по най-общ начин, като то може да бъде изменено в зависимост от доказателствата, които се съберат в хода на разследването.

Както е указано в цитирания тълкувателен акт: „Различните формулировки на обвинението за едно и също деяние, промените в правната му квалификация до изготвяне на обвинителния акт следват динамиката на процеса на разследване и промяната във фактическата обстановка съобразно събраните доказателства“. Тъкмо това се е случило и по настоящото дело видно от описаната по-горе преквалификация на фактите. Всичко изложено не означава ограничаване на правата на частните обвинители, нито от към време, нито като право.

Съгласно чл. 46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението по дела от общ характер. Частните обвинители са акцесорни субекти на процеса и те действат винаги и само наред с държавния обвинител, без да могат да го заместят в неговите правомощия. В този смисъл, правото на частните обвинители да поддържат обвинението наред с прокурора и дори въпреки становището му относно доказаността на обвинението, се отнасят до повдигнатото от държавното обвинение такова. Частните обвинители, макар и самостоятелна страна в процеса, не притежават правото да повдигат по-тежко 4 обвинение от прокурора, не разполагат с възможност да формулират свое обвинение и не могат да влияят на обвинението, повдигнато от прокурора, както неоснователно считат, че могат, защото законът не им е дал подобна възможност. Както коректно е посочено в цитираната във въззивното решение съдебна практика, повдигане и поддържане на обвинение за друго, по-тежко наказуемо престъпление – такова по чл. 124, ал. 1, пр. 1 НК, не може да бъде предизвикано от частното обвинение, защото то не може да замести прокурора в неговите правомощия по изменение на обвинението във вреда на подсъдимия, тъй като това е правомощие единствено на държавното обвинение. Затова твърдението, че има нарушаване на правата на частните обвинители, което се е изразило в преклудиране на възможността им да възразят срещу преквалификацията на деянието, сторена от прокурора, е неоснователно.

Напълно споделими са аргументите на представителя на държавното обвинение, изложени в съдебното заседание, проведено по настоящото дело от касационния състав, че съдебните състави, като са се произнесли по повдигнатите от прокуратурата обвинения, без да е имало изменение на същото по реда на чл. 287 НПК, няма как да осъдят подсъдимия по по-тежката квалификация при липса на съответно обвинение.

В този смисъл, изразеното недоволство на частното обвинение от получения от различните инстанции по същество отговор на аргументите й по желаната от нея правна квалификация на деянието на подс. М. е разбираемо, предвид резултата от делото, но стореното от прокурора и съдилищата по същество не разкрива ограничаване или преклудиране на техните права и в тази връзка жалбата им не може да доведе до отмяна на решението на въззивния съд и/или присъдата на окръжния и връщане на делото с указания за повдигане или изменение на обвинението и респективно осъждане на подсъдимия по по-тежкото обвинение.