Решение № 6737 от 07.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6737 гр. София, 07.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100503360 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ЗАД „ДаллБогг: ЖИ.т и здраве“ АД срещу решение № 343/08.01.2025г., постановено по гр. д. № 59274/2023г. на СРС, 113 с-в.

Решението се обжалва в частта, в която на основание чл. 432, ал. 1 КЗ ЗАД "ДАЛЛБОГГ: ЖИ.Т И ЗДРАВЕ“, ЕИК 200299615, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. "Дианабад", бул. „Г.М.Димитров“ №1 е осъдено да заплати на В. Г. К., ЕГН ********** с адрес: гр. Нови Искър, ул. ******** обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания, в резултат от ПТП, настъпило на 05.01.2023 г. в гр. Нови Искър, причинено виновно и протИ.правно от застрахования при ответника по силата на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” водач на лек автомобил марка „Шевролет“, модел „Матиз“ с рег. № ********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда 30.10.2023 г. до окончателното й изплащане. Във връзка с дадените от въззивния съд указания жалбоподателят уточнява, че обжалва решението и в частта за присъдените имуществените вреди.

В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в обжалваната част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че присъденото 1 обезщетение е завишено, както и, че липсва причинна връзка между инцидента и претърпените от ищеца, въззиваем в настоящето производство, операции. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира следното.

С прекия иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ разполага увреденият от ПТП срещу причинителя на вредите и неговия застраховател. Пострадалият, или неговите близки, може да предяви иска за заплащане на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди непосредствено срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” след спазване на изискванията на чл. 380 от КЗ.

Последната разпоредба задължава лицето, което иска да получи застрахователно обезщетение, да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Това е предпоставка за упражняване на правото на иск пред съда, предвидена в специален закон и свързана с изтичането на определен срок- чл.498, ал.3 от КЗ. Той е тримесечен и е регламентиран в чл. 496, ал. 1 от КЗ. / опр. № 332/19.07.2018г. по ч.т.д. № 1614/18г., I т.о. на ВКС, опр. № 179/15.04.2019г. по ч.т.д. № 859/19г., I т.о. на ВКС/. По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че въззиваемият е отправил писмена претенция към въззивника застраховател. В тримесечният срок той не е определил размер на обезщетение за неимуществени вреди и не е изплатил такова. С оглед на това следва да се приеме, че предявените искове с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ са допустими.

2

Застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ по смисъла на чл. 493, ал. 1 от КЗ отговаря за чужди виновни действия и по характер отговорността му е гаранционно – обезпечителна. Той има задължението да покрие, в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума, отговорността на застрахования за причинените от него вреди на трети лица, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие.

За възникването на имуществената отговорност на застрахователя по чл. 432 от КЗ трябва да бъде осъществен следния фактически състав: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с протИ.правното поведение на застрахования и наличие на правоотношение по договор за задължителна застраховка Гражданска отговорност между делинквента и ответника.

Въззиваемият е претендирал вреди, без да е претърпял телесни увреждания.

Настоящият въззивен състав намира, че за да попаднат в обхвата на застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, претърпените неимуществени вреди следва да са вследствие на телесно увреждане или смърт – чл.

493, ал. 1, т. 1 КЗ. От това следва, че за негативните преживявания и емоции, без причиняване на увреждане или смърт, застрахователят не дължи застрахователно обезщетение, а тяхната обезвреда би могла да се търси на общо основание от делинквента. Тъй като не се установява да е получена телесна повреда, претендираните от въззиваемия обезщетения за вреди не попадат в застрахователното покритие по задължителна застраховка ГО – чл. 493, ал. 1, т. 1 КЗ. Въпреки това, във въззивната жалба такова оплакване няма. По отношение правилността на акта съдът е ограничен от посочените в жалбата основания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и правилността само на посочените негови фактически констатации. В решение № 105/06.07.2020 г., IV ГО, постановено по гр. дело № 2633 по описа за 2019 г. съдът приема, че „само, когато неприлагането на императивна материалноправна правна норма от първата инстанция е вследствие неправилно дадена от нея правна квалификация на иска или на материалноправно възражение на някоя от страните, въззивната инстанция разполага със служебното правомощие, не само да приложи съответната императивна материалноправна правна норма, а и да обезпечи нейното правилно приложение, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест“. Настоящият случай не е такъв.

Дадената правна квалификация не е неправилна, поради което въззивният съд не може да се произнесе по правилността на решението, извън посочените във въззивната жалба оплаквания.

3

По наведените във въззивната жалба доводи, въззивният съд намира следното.

Първото оплакване е за завишен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Поради това, спорният между страните въпрос се свежда до това какъв е размерът на дължимото обезщетение по чл. 432 КЗ. Относно твърдените от ищеца, въззиваем в настоящето производство вреди, са събрани следните писмени и гласни доказателства.

Видно от амбулаторен лист за преглед – л. 42 от делото на СРС, проведен на 18.01.2023г. на В. К. е поставена основна диагноза „рецидивиращо депресивно разстройство“. В анамнеза е посочено, че е във връзка с ПТП от 05.01.2023г. с депресия, оплаквания от безсъние и страх. Предписан е прием на Лексотан.

По делото пред СРС е прието психологично изследване – л. 39 от делото на СРС, проведено на 23.01.2023г. в Център за психично здраве „ Проф. Н.

Шипковенски“, от което се установява, че у ищеца са били установени лека депресия и много силна тревожност.

Представена е и епикриза – л. 44 от делото на СРС, издадена от Клиника по Едноскопска, Ендокринна хирургия и Колопроктология при ВМА, от която се установява, че В. К. е хоспитализиран на 30.01.2023г. и е изписан на 05.02.2023г. с окончателна диагноза „холецистопанкреатитис акута, холедохоилитиаза, папилотомия, екстракцио калкули“.

Пред СРС са събрани и гласни доказателства. От разпита на свидетеля И. С. се установява, че, когато за първи видял В. К. след инцидента /около един час след настъпването му/, същият не бил контактен и адекватен. След инцидента В. се затворил в себе си, не бил комуникативен, както преди това. Въззиваемия прекъснал социалните си контакти със свидетеля, не се виждали и чували. Не бил същият като преди инцидента.

По делото е разпитана и св. А. К.а, съпруга на ищеца. Свидетелката посочва, че инцидентът се случил по средата на зимата, а и било много студено. Това им пречело да извършат ремонт, тъй като и покривът и част от стените се били срутили.

Следствие на това В. се чувствал много зле, наложило се да посещава психолог, пиел антидепресанти. В. претърпял две операции, след които трябвало да се възстановява вкъщи, където липсвали условия за това. След случката В. се променил и станал по – сериозен. И до днес го било страх да си стои вкъщи.

Съгласно изразената в т. 11 от ППВС 4/68 г., задължителна практика на ВС, при приложение на чл. 52 от ЗЗД, приложима и по отношение на отговорността на застрахователя като функционална на отговорността на делинквента, доразвита в постановени от ВКС решения: решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ ТО, решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І ТО на ВКС, решение 103/2.11.2020 г. по т.д.2181/19 г., ВКС, 1 ТО, решение 240 от 15.01.2019 г. по т.д. 518/29 4 г,. 1 ТО на ВКС, на обезщетяване на посоченото основание подлежат всички "неимуществени вреди", включващи всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но и създаващи социален дискомфорт за определен период от време.

А също така и на основание чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедлИ.ст, като понятието "справедлИ.ст" не е абстрактно, а е свързано с цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства във всеки един случай. За да се определи справедлив размер на обезщетението за претърпени от деликт болки и страдания при телесни увреждания, е необходимо да се съобразят следните общи критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедлИ.ст на даден етап от развитие на самото общество, отчитане на конкретните икономически условия в страната, като помощен критерий, израз на които условия са нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. За надлежното обосноваване на размера на обезщетението е необходимо не само изброяване на релевантните факти, а извършване на анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедлИ.ст.

При така събраните доказателства и посочени критерии, настоящият състав намира, че районният съд е отчел всички релевантни обстоятелства, търпените негативни преживявания, степента на засягане на емоционалния и личния жИ.т на увредения, определяйки размера на обезщетението за неимуществени вреди на 7000 лв.