Решение № 220 от 21.07.2025, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 220 гр. С., 21.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Румяна Ат. Танева

Членове:

Анна Т. Трифонова

Иванела Ат. Караджова при участието на секретаря Росица Г. Стоянова като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Въззивно търговско дело № 20255501000182 по описа за 2025 година

Обжалвано е решение № 911/25.10.2024г. постановено по гр.д. № 2061/2024г. по описа на Районен съд – гр. С., с което е признато за установено по отношение на Д. П. М., съществуването на вземането на „К.“ ООД, за сумата 295, 14 лева, представляваща неизпълнено задължение по запис на заповед от 29.08.2022 г., обезпечаващ изпълнението на задължение по договор за паричен заем № 948907/29.08.2022 г., със законната лихва от 01.11.2023 г. до изплащане на вземането, присъдена със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл .417 ГПК № 2421/05.12.2023 г. по ч.гр.д.№ 4399/2023 г. по описа на С. районен съд.

Въззивникът Д. П. М. излага доводи за неправилност на обжалваното решение и моли въззивният съд същото да бъде отменено, като незаконосъобразно и да се отхвърли предявения положителен установителен иск.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „К.“ ООД, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и необоснована и моли, да бъде оставена без уважение. Моли да се потвърди постановеното решение като правилно, законосъобразно и обосновано.

1

Постъпила е частна въззивна жаба от Д. П. М. против определение № 881/21.03.2025г., постановено по същото дело, с което е отхвърлена молбата на Д. П. М. за изменение на постановеното Решение № 911/25.10.2025 г. по гр.д. № 2061/2024 г. по описа на С. районен съд в частта му за разноските, като неоснователна. С частната въззивна жалба заявява, че счита определението за неправилно и незаконосъобразно и молят същото да бъде отменено.

Постъпил е отговор на частната жалба от „К.“ ООД, с който оспорва частната въззивна жалба и моли въззивния съд да потвърди обжалваното определение.

Съдът като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните намира за установено следното:

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на вземане на „К.“ ООД към Д. П. М. по валиден Запис на заповед от 29.08.2022 г., както и че Д. М. дължи на „К.“ ООД неплатените суми по договор за заем № 948907 от 29.08.2022г., които към дата на издаване на Заповед № 2421/05.12.2023г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 4399/2023г. по описа на Pайонен съд - С. суми са: 295, 14 лв., представляваща главница, произтичаща от вземане по Запис на заповед от 29.08.2022 г., предявен за плащане на 30.08.2022г., законната лихва върху така посочената главница, считано от 01.11.2023г. до окончателно погасяване на задължението. Претендира разноски в исковото производство.

Ответникът Д. П. М., не е подал отговор на исковата молба. С молба от 23.08.2024 г. поддържа, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, тъй като вземането е погасено чрез извършено плащане по изп.д.№ 680/2024 г. по описа на ЧСИ Г.И..

Безспорно е установено, че на 29.08.2022 г. Д. П. М. е издал запис на заповед, с който безусловно се е задължил да заплати на „К.“ ООД сума в размер на 931 лв., платим на предявяване. Записът на заповед е предявен за плащане на неговия издател на 30.08.2022г.

По делото не е спорно, че по договор за паричен заем № 948907/29.08.2022г., „К.“ ООД предоставил на кредитополучателя Д. П. М., заем в размер на 500 лв. за срок от 7 месеца. В чл.3 от договора е предвиден ГПР в размер на 49,244%, месечен лихвен процент 3,330% и обща сума на плащане – 568, 79 лв. В чл. 4, ал. 1 от договора е посочено, че същият служи 2 като разписка и удостоверение за получената по договора заемна сума от заемателя. В чл.6 от договора е посочено, че страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне две от посочените в същия член обезпечения, а именно: запис на заповед, издаден от заемателя и банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл.10, ал.2, т. 1 от Общите условия към договора за заем. В чл.7, ал.1 от договора е посочено, че Заемателят дължи обезщетение в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден в случай на забава на която и да е от уговорените в договора погасителни вноски. В чл.8 от договора за заем е уговорена неустойка в размер на 362, 21 лв. в случай на неизпълнение в тридневен срок от сключването на договора от страна на заемателя на задълженията по чл.6 от договора. Неразделна част от така сключения договор за заем съставлява погасителния план - Приложение към договор за паричен заем № 948907.

Видно от приложеното ч.гр.д. № 4399/2023 г. по описа на С. районен съд, съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 2421/05.12.2023 г. за сумата 279, 76 лева главница, 15, 38 лева договорна лихва за периода от 26.12.2022 г. до 26.03.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.11.2023 г. до изплащане на вземането. Съобразно посоченото в обстоятелствената част на заповедта вземането се основава на Запис на заповед от 29.08.2022 г., предявен на 30.08.2022 г. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение от длъжника и в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК е подадена настоящата искова молба.

Видно от приложеното изп. д. № 20247650400680 по описа на ЧСИ Г.И., от страна на "К." ООД е подадена молба за образуване на изпълнително производство за частичен размер от сумите, за които е издаден изпълнителен лист: главница в размер на 102, 92 лв., договорна лихва от 26.12.2022 г. до 26.03.2023 г. в размер на 2 ,62 лв. и деловодни разноски пред РС – С. в размер на 425 лв. Видно от преводни нареждания от 05.04.2024 г., длъжникът Д. П. М. е заплатил следните суми: 312, 81 лв. и 1 107, 19 лв. Изпълнителното дело е прекратено но 05.04.2024 г., поради погасяване на вземането от страна на длъжника.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

В настоящия случай, основанието за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК /вземането по която е предмет на настоящия установителен иск/ е издадения от Д. П. М. запис на заповед от 29.08.2022 г.

Поради това съдът следва да извърши проверка дали процесния запис на заповед е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.

В разпоредбата на чл. 535 от ТЗ изрично са посочени задължителните реквизити, които следва да се съдържат в записа на заповед.

В представения по делото запис на заповед, Д. П. М. безусловно се е 3 задължил да плати на ищеца "К." ООД сумата в размер на 931 лв. с падеж на предявяване. Посочена е датата на издаване – 29.08.2022 г., място на издаване, място на плащане, има означение "запис на заповед" в текста на документа, подпис на издателя. Записът на заповед с уговорен падеж на предявяване следва задължително да се предяви за плащане, за да настъпи изискуемостта на вземането по него. В настоящия случай записа на заповед е предявен на 30.08.2022г. видно от съдържанието му. Ето защо съдът намира, че процесният запис на заповед е надлежно предявен, поради което вземането по него е станало изискуемо. В този смисъл настоящата съдебна инстанция намира, че процесният запис на заповед съдържа всички необходими реквизити посочени в чл. 535 от ТЗ, което е условие за неговата действителност, редовен е от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу Д. П.

М..

В настоящия случай с исковата молба са въведени твърдения от ищеца за наличието на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед, поради което се разкрива основанието на поетото задължение за плащане, респ. обезпечителният характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед / т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС/.

Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК , спрямо който са приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, договорът за потребителски кредит е недействителен.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен годишен 4 процент на разходите в размер на 49, 244%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК , но и не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В настоящия случай, като обща дължима сума по договора е записана 568, 79 лв., но тя не съответства на реално дължимата, тъй като в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорките по чл. 6, предвиждаща предоставянето на обезпечение и по чл. 8, предвиждаща дължимост на неустойка, в случай, че не предостави такова.

Въззивният съд приема, че вземането по чл. 8 от договора за потребителски кредит няма характеристиките на неустойка, тъй като неговата действителна цел не е да обезпечи представянето на обезпечение от страна на потребителя, нито да обезщети евентуалните вреди от необезпечаването на кредита.

Действително уговорената като санкция, неустойка се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но всъщност е предвидена да се кумулира към дължимото текущо възнаграждение /договорна лихва/, както и към законната лихва, дължима при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, поради което 5 представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал.

1 ЗЗП.

С договореното задължение кредитополучателят да предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Така се стига до кумулиране на неустойката към задълженията по договора, на практика се стига до различни стойности на ГПР. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Поради това следва да се приеме, че така предвидената неустойка съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК , като по този начин се надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК /годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута/. Ето защо въззивният съд намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.