Решение № 4602 от 20.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4602 гр. Пловдив, 20.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20245330107653 по описа за 2024 година

Производството е по осъдителен иск с правно основание член 55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът В. К. С. ЕГН **********, с адрес: гр. *, ж.к. „***“, бл. ***, чрез адв. С. Н., със съдебен адрес: гр. ***, ул. „***" №***, в исковата си молба против „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе" №115Е, ет.5, представлявано от *** Н. П., е поискал да бъде осъжден ответника, да заплати на ищеца сумата от 357,44 лева като получена без основание от ответника, съгласно сключен Договор за потребителски кредит № *** г. към искане № *** от *** г./обективирана в чл.11/ и предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Претендира разноски, както и определяне на възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Ищецът твърди, че на между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ *** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 800 лева, при фиксиран лихвен процент - 40,05 % и ГПР- 49,64 %. Според чл. 5 от договора като обезпечение се предвиждало банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 11 в размер на 357,44 лева, платима разсрочено с погасителните вноски.

1

За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят(неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил около половината от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави.

Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като от една страна неустойката била включена като падежно вземане обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената сума по кредита.

Ответникът „СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, заявява, че производството е заведено при условията на злоупотреба с право. Твърди, че с клаузата за неустойка не се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Изначално не било възможно неустойката да се включи в ГПР. Оспорената неустойка била действителна. Кредитополучателят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан от спорната неустойка.

Неустойката била индивидуално уговорена, била с фиксирани параметри по договора.

Договорената неустойка била компенсаторна, в едновластна преценка на кредитора било дали да иска реално изпълнение или обезщетение с вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Направено било искане за отхвърляне на предявения иск.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и като обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от изложеното от страните по делото, същите не спорят, че между тях е бил сключен договор за потребителски кредит №*** към искане №*** от *** г. като заемната сума е била получена. По силата на този договор на ищеца е предоставен потребителски паричен заем в размер на 800,00 лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите в размер на 49,64 %. Посочена била общата дължима сума от заемателя, която възлизала на 875,56 лв. Страните уговорили погасяването да стане на 9 седмични погасителни вноски.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качеството на 2 потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва.

Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума от 875,56 лева и какви вземания се включват в нея.

Във връзка с условията за прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за базата, върху която се начислява същият – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян лихвеният процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40,05 %. Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.

Съдът намира, че този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

На следващо място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Нарушение е налице и тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с 3 посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,64 %. В този порядък следва да се посочи, че, съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по - горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и такси и неустойка. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен и на това основание.

Относно клаузата за неустойка, в чл.11 от договора за паричен заем е записано, че ако заемателят не представи договореното в чл.5 от договора обезпечение – банкова гаранция или поръчителство, които да отговарят на чл.9 ал.2 т.1 и т.4 от ОУ към договора за заем, заемателят дължи на заемодателят неустойка в размер на 357,44 лева, с начин на разсрочено плащане.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 4

107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция.

Така, както е уговорена в процесния договор, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение по чл.6 ал.2 от договора. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Чрез предвиждането на тази разпоредба, се цели да се обремени неоснователно заемополучателя с допълнителни парични задължения, без това да бъде ясно отразено в общия размер на подлежащата на връщане сума, а представено , като санкция за неизпълнение на задължения на заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Налице е противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави още при сключването на договора, от което следва, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.