Решение № 4661 от 28.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4661 гр. София, 28.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100511099 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 15.9.2022 г. на ответника Военно формирование 44510 срещу решение № 20053428/16.08.2022 г., постановено по гражданско дело № 23114/2021 г. на Софийски районен съд, 178 състав, с което е отменена на основание чл. 357, ал. 1 КТ вр. чл. 188, т. 1 КТ като незаконосъобразна Заповед № РД-170 от 24.03.2021 г. на командира на Военно формирование 44510, с която на ищеца К. Н. Б. е наложено дисциплинарно наказание „забележка“, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за тази инстанция, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК - по сметка на Софийски районен съд сумата 50 лева – разноски в производството пред първа инстанция.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че неправилно първоинстанционният съд приел, че деянията не представлявали 1 дисциплинарни нарушения. Необосновано приел, че е изтекъл срокът по чл.

194 КТ, тъй като от доказателства по делото се установявало, че работодателят е узнал за извършването на деянията на 16.2.2021 г. Моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявения иск.

Претендира разноски.

Ответникът по жалбата и ищец К. Н. Б. оспорва същата, като моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно като краен резултат, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния в частта им относно установената фактическа обстановка. По отношение на правната страна следва да се добави следното:

В решението си първоинстанционният съд като допълнение е посочил, че процесното дисциплинарно наказание било незаконосъобразно, тъй като било наложено след изтичане на срока по чл. 194, ал. 1 КТ, макар това основание за незаконност да не било въведено в исковата молба.

Проверката на законността на уволнението, съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес следва да бъде осъществена в рамките на твърдените от ищеца основания за незаконност. При оспорване на уволнение като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца 2 фактически основания, които /според уволненото лице/ опорочават волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване /така решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/ 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, което е приложимо и в настоящия случай/.

В исковата молба ищецът ясно и недвусмислено се е позовал на това, че не е спазен срокът за налагане на наказание – на стр. 4 от делото сочи:

„След изтичане на всички нормативно определени срокове за образуване на дисциплинарно производство, на 12.3.2021 г. бях извикана от заместниккомандира, в неговата канцелария.“ На последната страница от исковата молба ищецът излага правни аргументи, че дисциплинарната отговорност се реализира от работодателя при формални изисквания, сред които и „относно срока за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194 КТ“. в следващия абзац сочи, че „нищо от посоченото не е изяснено със заповедта“. При тези твърдения несъмнено е, че исковата молба съдържа оплакване за неспазване на срока за налагане на наказанието.

Ето защо /предвид изложените в исковата молба основания за незаконност/, в тежест на ответника е да докаже и че процесното дисциплинарно наказание е наложено в срока по чл. 194, ал. 1 КТ, съгласно който дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2 месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му.

В случая с процесната заповед ищецът е наказан за това, че с действията си по издаване и използване на служебна бележка с рег. № 593/03.08.2020 г. пред трето лице – ИСК при УНСС, без да е упълномощен да води кореспонденция с физически и юридически лица, е копирал и представил диплома за преквалификация № ПКП-6798/02.07.1996 г. на цивилен служител Н.С.Д. на УНСС; че е приложил документи на трето лице към свое становище от 28.07.2020 г., с което действие нарушил Заповед на 3 командира на ВФ № РД–249/04.05.2017 г. относно поставяне на размножителна техника под контрола на длъжностно лице; изискал информация от ИСК при УНСС с писмо от 05.08.2020 г., за което е представил служебна бележка; че тази служебна бележка е използвана неправомерно, без надлежно упълномощаване за това; копирал е и е представил на трето лице без надлежно разрешение диплома за преквалификация № П.-6798/02.07.1996 г.; използвал е защитена информация по ненадлежен ред.

От констатацията на самия работодател в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, от представеното от него като писмено доказателство становище, отправено до него на 07.8.2020 г. от ищеца, както и от резолюцията на командира на това становище, се установява по несъмнен начин, че на посочената дата /07.8.2020 г./ ищецът е уведомил работодателя, че след назначението на Н.Д., ищецът в качеството си на длъжностно лице е отправил писмо до ИСК при УНСС, с което е поискал предоставяне на официален документ за статута на диплома за преквалификация № ПКП6798/02.07.1996 г. на Н.С.Д., както и че е получил отговор с писмо от 06.8.2020 г., според който дипломата не удостоверява завършено висше образование ОКС „бакалавър“ или „магистър“ и не дава квалификация от направленията в областта на висшето образование. Към това писмо до Командира ищецът е приложил и цитираното писмо от директора на ИСК към УНСС. От тези два документа, които самият служител е представил на органа на дисциплинарна власт – Командира на ВФ, се установяват от обективна и субективна страна всички деяния, описани в заповедта - че служителят, в качеството си на длъжностно лице в процесното ВФ, е поискал информация от ИСК при УНСС, че е приложил дипломата на колегата си. Тези действия несъмнено са свързани с изпращане на информация, преписи от документи и т.н.

Върху писмото на ищеца до работодателя органът на дисциплинарна власт е посочил, че се е запознал с писмото и приложението, като „забранява“ на служителя да се занимава с дейности извън служебните задължения. В допълнение: „Ако установя, че има копие с резолюция ще започна процедура по отнемане на достъпа. Считайте го за последно предупреждение!“. От това изявление на работодателя несъмнено се доказва не само, че е узнал за деянията, които впоследствие е обективирал в заповедта за налагане на 4 дисциплинарно наказание, а и неговото критично отношение към тях.

Предупреждението за отнемане на „достъпа“ показва знание за вменените нарушения по употреба на служебна информация, копиране, комуникация по съответника ред. Тези предупреждения на работодателя изключват доводите на жалбоподателя, че макар последният да е бил уведомен за действията на ищеца във връзка с „проверка“ на дипломата на колегата му, работодателят е предполагал неговата добросъвестност. Напротив, отправил е остра забележка и предупреждение към служителя да преустанови действията си. Ето защо единственият възможен извод е, че е узнал за деянията, а дори и да не е узнал всички детайли, свързани с тях, то това се дължи на неговото бездействие.

Поради това и при липса на твърдения за наличие на обстоятелства по чл. 194, ал. 3 КТ преклузивният срок е изтекъл на 07.10.2020 г. – месеци преди връзване на процесната заповед.

Само на това основание налагането на наказанието е незаконосъобразно. Не може да се преценява по същество от съда извършено ли е дадено дисциплинарно нарушение, след като вече е изтекъл преклузивният срок за налагане на наказание. Това е така, защото нарушението вече не съществува в правния мир като правнорелевантен факт /така решение № 1506/10.12.1999 г. по гр. д. № 408/99 г., на Върховен касационен съд на РБ, 3 ГО/. Поради това и въззивният счита за излишно да обсъжда останалите доводи във въззивната жалба, доколкото те са по същество – извършени ли са деянията и представляват ли нарушения на трудовата дисциплина.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд потвърдено като правилно.

По разноските:

За да бъдат присъдени разноски на адвоката на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. по делото следва да бъдат представени доказателства, от които да се установява, че адвокатът и неговият доверител са уговорили правната помощ да се осъществява безплатно на едно от посочените в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. основания, каквито в 5 случая не са представени. Ето защо и на адвоката на ищеца не следва да бъде присъждано възнаграждение, макар страната да има право на разноски съобразно изхода на спора /чл. 78, ал. 3 ГПК/. При този изход на спора, жалбоподателят няма право на разноски.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20053428/16.08.2022 г., постановено по гражданско дело № 23114/2021 г. на Софийски районен съд, 178 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6