Определение № 1542 от 27.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1542 гр. София, 27.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Касационно гражданско дело № 20248002103832 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Архител“ ЕООД, чрез адв. С. Б., срещу Решение № 1338 от 22.11.2023 г. по в. гр. д. № 1295/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение № 263 347/22.11.22 г., постановено по гр. д. 1876/21 г. по описа на СГС, а касаторът е осъден на основание чл. 92 ЗЗД да заплати: на ищеца Н. Б. сумата 32 650 евро неустойка за забавено предаване на владението над ап. № ... и гаражна клетка 7-8 от имоти, закупени в сграда с административен адрес [населено място], [улица], като забавянето е за 653 дни за периода 01.05.2019 г. – 11.02.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.02.2021 г.; на К. Б. - сумата 32 650 евро, представляваща неустойка за забавено предаване на владението над ап. № 1 и 17.73 % идеални части от подземния гараж, обособени като паркоместа, в сграда с административен адрес [населено място], [улица], като забавянето е за 653 дни за периода 01.05.2019 г. – 11.02.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.02.2021 година. С въззивното решение са отхвърлени предявените от К. Б. и Н. Б. срещу К. А. П. искове за присъждане в полза на всеки от тях на сума в размер на 32 650 евро, неустойка за забавено 653 дни, за периода 01.05.2019 г. – 11.02.2021 г., предаване на владението над придобити имоти по силата на анекс от 15.01.2019 г., оформен като Протокол 10-а, допълващ неесенциално съдържание от сделките, сключени с нотариални актове № 61, 62 и 63 от 29.11.16 г. по описа на нотариус Д. Н. с район на действие СРС, ведно със законната лихва от 11.02.2021 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – неправилно, поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита, че недопустимо въззивният съд, като е отрекъл съществуването на солидарност (активна и пасивна), е уважил исковете при условията на 1 разделност и е присъдил законна лихва върху главниците, каквото искане ищците направили едва в проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание. За неправилен счита извода на апелативния съд, че протоколът от 15.01.2019 г., на който се позовават ищците, е свързан с договорите за покупко-продажба на имотите в груб строеж, както и че представените по делото 2 бр. разписки установявали плащане от ищците на сумата от общо 15 000 евро съгласно уговореното в този протокол. Твърди, че в нарушение на чл. 20 ЗЗД съдът е тълкувал текст от протокола, на който погрешно придал значението на неустоечна клауза. При условията на евентуалност счита, че задължението за заплащане на неустойка било поето не от „Архител“ ЕООД, а от К. А. П. – управител на „Архител“ ЕООД - в лично качество. Поддържа, че възражението за обективна невъзможност да изпълни задължението за предаване на имотите в завършен вид и с разрешение за ползване, наведено за първи път в писмената защита в производството пред първоинстанциония съд, останало необсъдено от въззивния съд. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете срещу касаторите, а при условията на евентуалност – уважаването им срещу ответника К. А. П..

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба Н. Т. Б. и К. Е. Б. са подали отговор на жалбата, в която изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Ответникът по касация К. А. П. не е депозирал в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с активно и пасивно съединени искове, предявени от К. Б. и Н. Б. срещу „Архител“ ЕООД и К. А. П. (управител на „Архител“ ЕООД) за присъждане на мораторна неустойка заради неизпълнено задължение, поето от двамата ответници, да предадат владението над закупени от ищците недвижими имоти не по-късно от 30.04.2019 година.

Процесният период бил от 01.05.2019 г. до 11.02.2021 г., общо 653 дни. Върху неустойката се претендирала и законната лихва, считано от предявяване на исковата молба, видно от уточнение, направено в проведеното на 04.10.2023 г. в производството пред въззивния съд открито съдебно заседание.

От представените по делото три нотариални акта от 29.11.2014 г. въззивният съд установил, че между страните възникнали облигационни и вещноправни отношения, като „Архител“ ЕООД прехвърлило на Н. Т. Б. правото на собственост върху ап. № ... (видно от нотариален акт № .../... г. по описа на нотариус Д. Н.) и гаражна клетка 7-8 (видно от нотариален акт № 62/29.11.2016 г. по описа на нотариус Д. Н.), а на К. Е. Б. - собствеността върху ап. № .. и 17.73 % идеални части от подземния гараж в сградата (видно от нотариален акт № .../... г. по 2 описа на нотариус Д. Н.). Всички обекти на правото на собственост се намирали в сграда, изградена към момента на прехвърляне на собствеността в груб строеж в [населено място], местност „Л.“, втора част, [улица]. Нотариалните актове не съдържали уговорки относно момента на предаване владението на имотите.

На 15.01.2019 г. с Протокол 10-а, имащ естество на анекс към договорите, между ищците Н.

Т. Б. и К. Е. Б., от една страна, и ответниците „Архител“ ЕООД и К. А. П., от друга, било постигнато съгласие за следното: К. П. в лично качество и като собственик и управител на „Архител“ ЕООД се задължил най-късно до 30.04.2019 г. да предаде с разрешение за ползване владението над купените от ищците имоти, а в случай, че К. П. не изпълни това свое задължение в посочения срок, се дължи обезщетение на купувачите в размер на 100 евро за просрочен ден. С цитирания анекс било постигнато и съгласие за допълнително заплащане от страна на ищците на сумата от 15 000 евро, които да покрият извършването на конкретни довършителни работи по закупените имоти.

Въззивният съд е приел, че източници на правоотношенията между страните са три договора за покупко-продажба на недвижими имоти – жилища, гаражна клетка и идеални части от сутерена, предназначен за обособяване на паркоместа, като купувач по първите два договора е Н. Т. Б., а по третия – К. Е. Б.. Посочил е, че макар фамилните имена на ищците да са идентични, твърдение, че същите са съпрузи и придобитите имоти са със статут на съпружеска имуществена общност липсвало. Пояснил е, че в договорни отношения с продавача влиза всеки от купувачите, като в договора са описани обектите на правото на собственост със степен на завършеност „груб строеж“ към момента на транслиране на собствеността (29.11.2018 г.). С анекс от 15.01.2019 г. ищците договорили с продавача съвместно, като определили еднакъв срок за предаване владението на всяка придобита недвижима вещ (до 30.04.2019 г.) и обща неустойка за забава от 100 евро за просрочен ден (на изпълнението на задължението за предаване на обектите на правото на собственост).

Въззивният съд посочил, че поетото задължение за заплащане на неустойка е от името на продавача, тъй като физическото лице, което го представлява, не е страна по договорите и не може да прави правновалидни изявления (освен за гарантиране изпълнението на задължението на дружеството, което представлява, но само със способите, визирани от закона). Поради обстоятелството, че неустойката се дължи от юридическо лице, то възражението за прекомерност на същата въззивният съд е приел, че не поражда правни последици. Дори неустойката да би подлежала на намаляване с оглед разпоредбата на чл. 92 ЗЗД, то в доказателствена тежест на навеждащия възражението е да установи несъразмерност между вредите и неустойката, а доказателства в тази насока не били ангажирани. Неустойката била уговорена за забавено предаване на владението над закупени имоти. Вредите от тази забава са определени като „настъпили имуществени вреди“ и „пропуснати ползи“. Имуществени вреди са дефинирани от въззивния съд като възможни разходи на купувачите за ползването на заместващи придобитата лична собственост вещи (наемане на жилищен имот/места за паркиране, които биват ползвани) или да са с естество на пропуснати ползи (непридобити граждански плодове под формата на вероятна наемна цена от потенциални наемни правоотношения с трети лица). Решаващият състав е приел, че 3 липсва неразделност на задълженията спрямо ищците и затова на всеки от тях е счел, че се дължи Ѕ от претендираното с исковата молба.

Възражението за прихващане на сумата от 15 000 евро е намерено за неоснователно, тъй като представените по делото разписки за плащания, извършени от Н. Б. в полза на К. П., на сума от 5 000 евро и 10 000 евро удостоверявали предаването, респ. получаването на парите, като със споразумението от 15.01.2019 г. дължимостта на сумата от 15 000 евро била юридически валидирана като договорно задължение, което не произтича от договорите за покупко-продажба. Оспорване от ответниците на автентичността на подписа на ответника П. било неуспешно, тъй като от заключението към графична експертиза се установявало, че съдържащият се в документа за заплащане на сумата от 10 000 евро от 14.01.2019 г. подпис е положен от К. П., а т.н. „кражба на подпис“ е изкючена. По тези съображения въззивният съд е приел, че следва да присъди в полза на всеки от ищците сума в размер на от по 32 650 евро, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба. Посочил е, че съгласно чл. 214, ал. 2 ГПК прибавянето на изтекли лихви след предявяване на иска не се смята за увеличение, поради което това искане може да бъде заявено и след сроковете по чл. 214, ал.1 ГПК. Довабил е, че ответникът К. П. не е страна в договорните правоотношения и поради това не носи солидарна отговорност с продавача – търговско дружество, чийто управител е.

При тези мотиви е счел, че исковете, насочени срещу него, следва да се отхвърлят като неоснователни.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1.„Допустимо ли е при направено от ищците искане за осъждане на ответниците при условията на активна солидарност въззивният съд да присъди исковата сума разделно?“;

2.“Допустимо ли е за първи път с въззивното решение да се въвеждат нови спорни въпроси между страните, по които ответниците не са могли да изразят становище?“;

3.“Допустимо ли е за първи път въззивният съд да разгледа и да се произнесе по иск за законна лихва, когато такъв иск не е бил предявен в първоинстанциононто производство?“.

4.“Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, и да обсъди всички събрани доказателства по делото, относими към защитните им тези, като изложи по тях фактически и правни констатации?“;

5.“Може ли съдът за тълкува ясна договорна клауза и по пътя на тълкуването да променя нейното съдържание?“;

6.“Валидна ли е неустойката, когато е уговорена да обезщети вреди от неизпълнение на задължение по многостранна сделка, без същата да обезпечава изпълнението на корелативно свързани насрещни престации?“;

7.“Може ли съдът да присъди неустойка, когато от сключеното споразумение не може да се изведе коя е насрещната престация или пък същата не е изпълнена?“.

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че по първи, втори, трети, четвърти, пети и седми въпрос въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС, намерила израз в ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 4