Решение № 179 от 15.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 179 гр. София, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Анжелина Христова

Никола Чомпалов при участието на секретаря Петя Ив. Петрова като разгледа докладваното от Кристияна Генковска Касационно търговско дело № 20258002902300 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Подадена е касационна жалба от С. С. О. срещу решение № 328/19.06.2025 г. по в. гр. д. № 317/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която е потвърдено решение № 125/20.04.2023 г., постановено по гр.д. № 234/2022 г. на Районен съд - Петрич, в частта, с която касаторът е осъден да заплати солидарно с С. И. О. и “Сюра текстил“ЕООД на „Юробанк България“ АД парични суми, дължими по договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ № BL49464 от 18.09.2014 г., както следва: главница в размер на 11 774,22 евро /равностойни на 23028,38 лв./; възнаградителна лихва в размер на 1 122,26 евро /равностойни на 2 194,95 лв./ за периода от 06.10.2020 г. до 11.08.2021 г.; мораторна лихва в размер на 351,29 евро / равностойни на 687,06 лв./ за периода от 11.08.2021 г. до 04.10.2021 г.; неиздължени такси по договора в размер на 528,95 евро /равностойни на 1 034,54 лв./ за периода от 21.09.2020г. до 04.10.2021 г. и неиздължени такси за връчване на нотариални покани в размер на 36,81 евро /равностойни на 72 лв./ за периода от 29.09.2021 г. до 04.10.2021 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от постъпването на исковата молба в съда (22.02.2022 г.) до окончателното изплащане на вземането и в частта на разноските.

В касационна жалба се излагат съображения за неправилност, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради 1 необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон. Касаторът счита, че неправилно въззивният съд е достигнал до извод, че С. С. О., подписвайки процесния договор като съдлъжник, е действал в качеството си на физическо лице в рамките на своята търговска и професионална компетентност. От доказателствата по делото не се установява това лице да има посочената обвързаност с дружеството-кредитополучател. Касаторът се явява потребител по смисъла на ЗЗП и неправилно БлОС е счел, че той не може да се позовава на потребителска защита. Съответно в нарушение на процесуалните правила не е обсъдил възраженията му за неравноправност на договорните клаузи, което нарушение е съществено, тъй като е довело до уважаване на исковете срещу касатора, а не до тяхното отхвърляне. Иска отмяна на въззивното решение в атакуваната част и постановяване на друго за отхвърляне на предявените срещу С. С. О. искове.

Ответникът по касацията „Юробанк България“ АД е подал писмен отговор, в който се оспорва нейната основателност. Оспорва се съществуването на качеството „потребител“ за касатора, предвид недоказаността на това възражение. Не са доказани и оспорванията на длъжника, касаещи доводите му за съществуването на неравноправни клаузи в процесния договор.

С определение № 792/17.03.2026 г. по т.д. № 2300/2025 г. на ВКС, I т.o. e допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Ползва ли се с потребителска защита по ЗЗП физическо лице, поръчител на задължение на търговско дружество - кредитополучател по договор за банков кредит, ако поръчителят има родствена връзка с управителя и едноличен собственик на капитала на дружеството? за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 84/20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на I т.о. на ВКС, решение № 50/26.06.2020 г. по т.д. № 489/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 240/29.03.2018 г. по т.д. № 1102/2017 г. на ВКС, I т.о. и решение № 69/11.03.2025 г. по т. д. № 344/2024 г. на II т.о. на ВКС.

С оглед становищата на страните и по реда на чл.290, ал.2 ГПК извърши проверка по заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКСТърговска колегия, състав на І т.о. приема следното:

Въззивното решение на БлОС е постановено по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК, след като с решение № 69/11.03.2025 г. по т. д. № 344/24 г. на ВКС, II т.о. е отменено решение № 565/26.10.2023 г. по в. гр. д. 801/2023 г. по описа на ОС– Благоевград в обжалваната част за потвърждаване на решение № 125/20.04.2023 г. по гр.д. № 234/2022 г. на Районен съд - Петрич и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В посоченото решение на ВКС, II т.о. е прието, че въззивният съд не е изпълнил 2 задължението си да следи служебно дали ответниците по иска – физически лица, се ползват с потребителска защита по ЗЗП и съответно да обсъди дали клаузите на процесния договор за кредит са неравноправни, като уведоми страните да вземат становище и да ангажират доказателства досежно неравноправния характер на клаузите на процесния договор: ответниците имат възможост да заявят дали ще се ползват от предоставената им със ЗЗП по-силна закрила, а ищецът да обоснове възраженията си срещу правото им на тази защита, както и срещу евентуално неравноправен характер на клаузите на процесния договор.

Преди да призове страните в открито съдебно заседание въззивният съд е уведомил страните, че с оглед указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, ще се произнесе по неравноправния характер на клаузи от договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ от 18.09.2014 г. и им е предоставил възможност на изразят становище и ангажират доказателства. В съдебно заседание пълномощникът на ответниците по иска-физически лица е потвърдил позоваването им на потребителска защита. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът С. И. О. е имал качеството на управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател, но задължаването от страна на физическите лица С. И. О. и С. С. О. (син на управителя на дружеството кредитополучател) е извършено за цели свързани с търговска дейност или професия. Счел е, че предметът на процесния договор за банков кредит от 18.09.2014 г. е свързан с професионалната дейност на кредитополучателя „Сюра Текстил“ЕООД, кредит – овърдрафт за посрещане на краткосрочни оборотни нужди. Приел е още, че финансовата услуга по договора е предоставена и получена от дружеството, както и че е уговорено, сумата да послужи за оборотни средства на юридическото лице. С оглед на изложеното е приел за установено, че при сключването на договора физическите лица са действали в рамките на търговска си дейност и нямат качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответно не могат да се позовават на неравноправност на клаузите на сключения договор за кредит. Поради което не е разгледал възраженията на касатора за неравноправност на клаузите на процесния договор за банков кредит и като се е позовал на съответствие между счетоводните записвания на банката и заключението на ССЕ е намерил за основателни предявените искове, включително в частта им за солидарно осъждане на С. С. О..

По правния въпрос настоящият състав на ВКС намира следното:

На осн. §13а, т.9 от ДР на Закона за защита на потребителите с този закон се въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Последователна е практиката на СЕС /напр. решения по дела С-110/2014, С3 488/11, С-455/21, С-485/21, С-590/17, С-537/13, определение от 14.09.2016 г. по дело С-534/15, и др./, че Директива 93/13/ЕИО дефинира договорите, към които се прилага, като се позовава на качеството на страните по договора – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях дейност по занятие, като за да се прецени дали дадено лице попада в обхвата на понятието „потребител“ по смисъла на чл. 2, буква „б“ от Директива 93/13, и по-специално дали стопанската цел на сключен от това лице договор за кредит е ограничена или преобладаваща в общия контекст на този договор, сезираният със спора съд е длъжен да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както количествени, така и качествени. Посочено е, че понятието „потребител“ по смисъла на чл.2, б. „б“ от Директивата има обективен характер, като трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия и не зависи от познанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. В решение по дело С–348/14 СЕС е приел, че в обхвата на понятието „потребител“ по чл. 2, б. „б“ на Директива 93/13/ЕИО попада физическо лице, което е в положението на съдлъжник в рамките на договор, сключен с търговец, когато то действа за цели, които са извън неговата търговска или професионална дейност. В решение по дело C-419/11 на СЕС изрично е посочено, че физическо лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарно участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на чл. 15, пар. 1 на Регламент 44/2001, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит. В определение по дело С-74/15 на СЕС е застъпено становище, че в случаите на физическо лице, което е приело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националния съд е да установи дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзката от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или то е действало за цели от частен характер. В решение на Съда по дело С-570/21, е посочено, че за да се прецени дали стопанската цел на сключен от лицето договор за кредит е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на този договор, националният съд е длъжен да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както количествени, така и качествени, каквито са по – специално разпределението на заетия капитал между стопанска и нестопанска дейност, както и – при няколко кредитополучатели – фактът, че само един от тях преследва стопанска цел или че кредитополучателят е обусловил отпускането на кредит, предназначен за потребителски нужди, от частично разпределяне на заетата сума за погасяване на задължения, свързани със стопанска дейност.

4

В съответствие с така цитираната практика на СЕС съставите на ВКС в посочените по-горе решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, тълкувайки понятието „потребител“ по § 13, ал.1, т.1 от ДР на ЗЗП, приемат, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по който кредитополучателят е търговец, може да има качество на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска дейност. Съдът следва да извърши конкретна преценка, съобразно доказателствата по делото, с оглед установяване качеството „потребител“.

Обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително и когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото.

Горните разрешения обуславят извод, че на проверка при установяване качеството „потребител“ подлежи обстоятелството дали лицето, което сключва договора действа в рамките на „своята търговска или професионална дейност“, т.е. осъщестявана от самото лице дейност по занятие, респ. дали е налице връзка от функционално естество - самото физическо лице лично да участва в управлението на търговското дружество-кредитополучател или да притежава мажоритарен дял от капитала на същото дружество. Това е критерият, съответстващ на идеята, върху която се основава въведената с Директивата система на защита, а именно, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемане от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им.