Решение № 1724 от 13.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1724 гр. Пловдив, 13.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330119532 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Т. А. срещу „Файненшъл България” ЕООД, с която се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД сумата в размер на 461,04 лева, представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание по нищожна клауза на чл. 3, ал. 1 от договор за предоставяне на гаранция № **/**г., сключен между страните.

В исковата молба се излагат съображения, че между ищеца в качеството му на заемател и „Изи Асет Мениджмънт” АД в качеството му на заемодател бил сключен договор за паричен заем № **/**г., по силата на който ищецът получил сумата в размер на 700 лева, при договорена възнаградителна лихва в размер на 35,00 % и ГПР в размер на 41,50 %. На същата дата бил сключен и договор за предоставяне на гаранция № **/**г. с ответника „Файненшъл България” ЕООД, по силата на който ищецът дължал възнаграждение на ответника в размер на 461,04 лева. Навеждат се доводи, че всички суми по посочените договори били заплатени. От правна страна се възразява, че договор за паричен заем № **/**г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД е недействителен, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 1

ЗПК за посочване на ГПР, предвид обстоятелството, че в същия не било включено възнаграждението по договор за гаранция. С оглед изложеното било налице заобикаляне на закона, в частност на чл. 19, ал.4 ЗПК. По този начин се посочвал ГПР, който не е реално приложимият, което според ищеца представлявало нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.

2, т. 1 на ЗПК. Посочва се и че сключеният договор за предоставяне на гаранция е недействителен, доколкото противоречи на добрите нрави, предвид очевидната нееквивалентност на престациите. Чрез сключване на посочения договор се достигало и до заобикаляне на закона, в частност на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Същият бил нищожен и на основание чл. 143, ал.1 и ал. 2, т. 19 ЗПК.

Изложеното водело и до недействително на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № **/**г. с ответника „Файненшъл България” ЕООД. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Файненшъл България” ЕООД, с който се взима становище за нередовност на исковата молба, доколкото липсват доказателства за надлежно учредена представителна власт на адв. Н., доказателства за заплатена държавна такса, фактически твърдения за недействителността на договора за предоставяне на гаранция, сключен с ответника и банкова сметка, по която може да бъде заплатена претендираната сума. Изразява се и становище за неоснователност на предявената искова претенция. Признава се, че ответникът е получил от ищеца сумата в размер на 424,20 лева, но на валидно договорно основание договор за поръчителство. Същият не попадал в приложното поле на ЗПК, доколкото въз основа на него не се предоставял кредит. Същият бил валиден, като възнаграждението за предоставяне на поръчителство се дължала въз основа на поета насрещна престация от ответника – обезпечаване на кредита.

Оспорват се твърденията, че договорът за поръчителство е нищожен предвид нищожността на договора за кредит, доколкото последната не е обявена.

Същият не бил сключен в ущърб на потребителя, доколкото именно последният е инициирал неговото сключване. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за 2 установено следното от фактическа и правна страна:

Между страните не е спорно, а и от приобщения по делото договор за паричен заем № **/**г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, се установява, че последният е предоставил сумата в размер на 700 лева, при уговорен лихвен процент в размер на 35,00 % и годишен процент на разходите по кредита в размер на 41,50 %, която сума, заедно с лихви и такси следвало да бъде върната на ищцата на 8 погасителни вноски, всяка в размер на 99,37 лева. Съобразно чл. 4 от договора, ищцата се задължила в срок до три дни от сключване на договора да представи едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на подробно посочени изисквания, 2. банкова гаранция в размер на цялата дължима сума по кредита и 3. одобрено от заемателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Въз основа на посочения договор между страните бил сключен договор за предоставяне на поръчителство № **/**г., по силата на който ответникът се задължил да отговаря солидарно с ищцата за сумите, предмет на договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а последната поела задължение да му заплати възнаграждение в размер на 461,04 лева. Сумата се дължала разсрочено – на 8 месечни вноски от по 57,63 лева.

По делото са представени осем броя разписки, от които се установява, че ищцата е заплатила по процесните два договора сумата в общ размер на 1256 лева на осем месечни вноски. От страна на ответното дружество е представена и справка за извършени плащания от ищцата, от която е видно, че същото е получило сумата в размер на 461,04 лева по договора за предоставяне на поръчителство.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и ищцата като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 700 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване 3 на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Предвид изложеното, то с характеристики на потребителски договор е и Договорa за предоставяне на поръчителство № **/**г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД.

Следва да се посочи, че доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит и поради тази причина следва в настоящото изложение да се разгледат съвместно и двете правоотношения (особено предвид обстоятелството, че кредиторът "Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица).

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от 794,96 лв. ( изискването е банковата гаранция да е в размера на сумата по чл. 2, т. 7 от Договора, а именно- 794,96 лева), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика 4 не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (700 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 794,96 лева (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го “насочи” към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя "Изи Асет Мениджмънт" АД дружество. Това дружество е именно ответникът в настоящия процес- „Файненшъл България“ ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид изложеното, то разходът за потребителя по договора за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД е сигурен - от една страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга- условията за другите две обезпечения (две физически лица- поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове 5 разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41,50 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Разпечатката съдържа 24 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/30bef134-83bd-4104-806b-6af79d433afd