Решение № 429 от 31.07.2024, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 429 гр. К., 31.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА като разгледа докладваното от СТЕЛА В. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20235510101090 по описа за 2023 година

Ищцата сочи, че на *** год. сключила потребителски договор за кредит № *** с „Б.” ООД за сумата от 1200,00 лева (хиляда и двеста) лв. В договора било посочено, че искането за кредит ще бъде разгледано при „експресно обслужване“, за което дължала сума в размер на 880,18 лева или 73,3% от размера на главницата.

Заплащането на допълнителната такса „експресно обслужване“ било включено към месечните погасителни вноски по договора за кредит № ***.

Счита, че клаузата по чл. 10 ал. 2, с която било договорено допълнително плащане към кредитора от Договора, била неравноправна, следователно и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като задължавала потребителя да заплати суми, в размер на над 73% за услуги, които не били извършени. Също така счита, че тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП, тъй като фигурирала в Общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на интернет страницата на „Б.“ ЕООД.

Съгласно т. 7.4. от Общите условия, експресното обслужване означавало, че клиента имал предимството да бъде обслужен приоритетно пред останалите клиенти, като за целта Кредиторът осигурявал възможност Кредитополучателят да осъществява контакт с него на специален безплатен телефон, като телефонният номер изрично се посочвал в индивидуалния Договор за кредит. При ползване на тази възможност Кредитополучателят щял бъде третиран приоритетно и обслужен преди всички останали клиенти.

Счита, че клаузата касаеща експресно обслужване и услугата приоритетно свързване на телефон с кредитодателя била излишна и нелогична, тъй като този телефон не бил индивидуален за всеки 1 кредитополучател, а общ такъв, което правило излишно и начисляването на изрична такса за бързина и приоритет, още повече, че небанковите институции за кредитиране били известни като фирми за бързи кредити.

Твърди нищожност на клаузата на чл. 10 ал. 2 от Договора.

Твърдим, че тази клауза била нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Така договореното заплащане на суми и такси, водили до оскъпяване на кредита, за което не се предоставяло каквато и да била услуга, а се целяла допълнителна печалба.

С чл. 10 ал. 2 страните са договорили такса експресно обслужване, съгласно която ищцата следвало да заплати сумата в размер на 880,18 лева.

Съгласно чл. 10а ал. 2 от Закона за потребителския кредит, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Уговорената в чл. 9 ал. 1 такса била в пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК била да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит.

Това възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаляло императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б. /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Смята, че посочената клауза от процесния договор била нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.

Моли съда да постанови решение, с което:

1.

Да провъзгласи нищожността на клаузата по чл. 9 ал. 2, предвиждаща заплащането на такса за експресно обслужване в размер на 880,18 лева,от Договор за паричен заем ***, сключен между ищцата и „Б.” ООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ***, представлявано от управителите Б.К.Б. и С.И.Г.катонищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.10, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендира за разноски по делото. За съдебно заседание ищцата редовно призована не се явява в съдебно заседание и не изпраща процесуален представител.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния представител на ответното дружество.

Сочи, че с тези клаузи не се накърнявали добрите нрави. Те не били в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и 2 добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото.

Дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите.

Принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не били етични, а правни принципи, скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи би могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД - Решение № 272 от 31.03.2009 г. по гр. д. № 1115/2008 г. на Апелативен съд - С., ГК, I състав.

В решенията, които приемали, че нееквивалентността на престациите противоречали на добрите нрави, никъде не се откривало на кои добри нрави, на кои разбирания в обществото, на кои морално-етични правила подобна сделка противоречала

Твърдението, че предлаганите от кредитора доброволни действия представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял закона, било неоснователно.

Изискването на чл11, т.10 от ЗПК било да бъде наличен Годишния процент на разходите (ГПР), което било сторено в договора. Твърдението на жалбоподателя, че този процент не отговарял на истината и не бил изчислен съгласно методиката посочена в закона, било неоснователно.

Неправилно се приемало, че заявените от жалбоподателя, в ролята му на страна по процесния договор за кредит допълнителни действия, били част от ГПР. Те не се калкулирали в ГПР защото в допълнителните разпоредби на ЗПК ясно и еднозначно била дадена дефиницията за общ разход по кредита – цитира.

Сочи, че ищецът, като страна по договор за потребителски кредит, сам пожелал допълнителните действия. Всяко действие, които кредитора предоставил било по желание на потребителя. Никога допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на „Б.” ООД, т.е договорът за кредит е можело да се сключи и без него.

Пакетът от действия присъствал в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е не можело да се твърди, че ищецът не е разбрал за него.

Присъствайки в преддоговорната информация и факта, че ищецът сам пожелал да го ползва, отхвърляло и твърдението, че клаузата е уговорена индивидуално от кредитора и неравноправна по смисъла на чл.144, т.9 от ЗЗП.

Моли съда да отхвърли като неоснователно твърдението на ищеца, както и да присъди в полза на дружеството направените разноски, включително да присъди юрисконсултско възнаграждение. Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1,2 и3 от ЗЗД, вр. чл.

22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. В доказателствена тежест на ищеца да докаже пълно и главно по делото, че между страните има сключен договор за потребителски с твърдените клаузи, в който случай 3 ответникът следва да докаже, че не са налице визираните пороци. За съдебно заседание ответното дружество е редовно и своевременно призовано не изпраща процесуален представел.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена следната фактическа обстановка:

Между страните по делото не е спорно, че на *** г. В. И. П. е сключила договор за кредит MAX *** с „Б.“ ООД, а това се установява и от представения по делото договор /лист 59 от делото/. Съгласно договора кредитодателят отпуска на ищцата кредит в размер на 1200 лева. Договорът е сключен при следните условия размер на кредита 1 200 лева; погасителна вноска 107.96 лева, брой погасителни вноски 14; срок на кредита : 14 месеца; обща стойност на плащанията : 1 511.44 лева; годишен процент на разходите :

44.58%, годишен лихвен процент : 38.85 %.

Съгласно чл.10, ал.1 от договора при кандидатстването си за кредит кредитоискателя изрично е заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит при условията на т.7.3 от раздел V от Общите условия. Паричната сума за експресно обслужване на кредита е в размер на 878.78 лева и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в настоящия договор

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, вр. чл.19 от ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

В това производство в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за заем между страните, както и твърденията си, че процесната разпоредба накърнява добрите нрави и противоречие на закон и заобикаля закона, а в доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на изискванията за валидност на клаузата.

Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци.

Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно правоотношение по силата на договор за кредит MAX *** от *** г., съгласно който „Б.“ ООД е предоставил на ищцата заем в размер на 1 200 лева.

Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищцата основания за нищожност на конкретната клауза от договора за паричен заем, които следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване по делото. Сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с 4 изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.

С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания.

Ищцата оспорва действителността на клаузата от договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащане от кредитополучателя на такса за експресно разглеждане в размер на 878.78 лева.

Разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК дава възможност на страните по договор за потребителски кредит да договорят допълнителни услуги, но за да са валидни и за да породят правно действие същите следва да са уговорени в съответствие с чл. 10а, ал. 2 и 3 от ЗПК, забраняващ на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. Необходимо е също така видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора, както изисква разпоредбата на чл. 10а, ал.4 от ЗПК. Клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане вменява в тежест на кредитополучателя да заплати възнаграждение за услуга, която по естеството си представлява действие по усвояване и управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.