Решение № 1068 от 07.08.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1068 гр. София, 04.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя А. при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000501503 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 260379/31.01.2022 г., постановено по гр. д. № 3568/2013 г. по описа на СГС, I ГО, 4 с-в, с което изцяло са отхвърлени предявените от А. Е. Ц., Ц. Х. Ц., Ц. В. Ц., В.

В. Х., П. В. Х. и Д. Ц. А. срещу Mapfre Familiar Compania de Seguros y Reaseguros (испанско застрахователно дружество) активно субективно съединени искове за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на по 100000 лв. (за всеки един от ищците – след допуснатото в о. с. з. на 21.02.2018 г. изменение на предявените искове чрез увеличение на техния размер от по 26000 лв. на 100000 лв., предявени като частични от глобално претендираната сума от по 150000 лв. – за всеки един от тях; л. 712 от кориците на първоинстанционното производство) за причинените им неимуществени вреди от настъпило на 12.02.2010 г. застрахователно събитие на магистрален път в Република Франция (смъртта на техния родственик В. Ц. Х.), ведно със законната лихва от момента на настъпване на застрахователното събитие - 12.02.2010 г., до окончателното заплащане на претендираните главни парични притезания – с неправилно дадена от СГС правна квалификация по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.).

За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства, вкл. и от приетите от СГС първоначална и допълнителна СТЕ се установявало, че противоправното действие на водача на процесния товарен автомобил, вследствие на което е загинал родственикът на ищците, не е виновно – то е било непредотвратимо поради внезапното навлизане на пешеходеца в опасната зона на товарния автомобил. И тъй като гаранционно-обезпечителната отговорност на застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е функционална на деликтната отговорност на виновния застрахован водач на МПС, при извършване на противоправното деяние при т. нар. случайно деяние, при което е изключена вината на застрахования, не следва да се ангажира и имуществената отговорност на застрахователя.

1

Решението е обжалвано от ищците, участвали в първоинстанционното производство (подадени са две въззивни жалби – едната от Д. Ц. А., а втората – от останалите ищци), които поддържат правен довод за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и незаконосъобразно приложение на материалния закон. Считат, че при съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства се изяснява правнорелевантният факт, че водачът на товарния автомобил, който е причинил смъртта на наследниците на загиналия, е извършил виновно противоправно деяние, тъй като, макар и да е възприел опасността на пътното платно – спрял товарен автомобил на аварийното платно, който частично е навлязъл в дясната пътна лента, при отделено от носещата конструкция покривало на спрялото МПС, което се е вяло отляво поради бурен вятър, чийто интензитет не е намалял при настъпване на процесното ПТП, своевременно не е предприел действия по намаляване скоростта на движение с готовност за спиране пред предвидимото препятствие, респ. да го заобиколи, като изцяло премине в съседната (централната) пътна лента. Твърдят, че СГС е допуснал нарушение на материалния закон, тъй като е приложил българското обективно право, а не френското, съгласно което се изключва, респ. намалява отговорността на водачите на МПС при причиняване на увреждане или смърт на пешеходци единствено при т. нар. непростима грешка, извършена от него, равнозначна на умисъл за самонараняване. Считат, че както за кръга на материално легитимираните лица, така и за обема на отговорността на застрахователя, респ. за срока на погасителна давност при ангажиране гаранционнообезпечителната отговорност на застрахователя се прилага френското, а не испанското обективно материално право, поради което и сестрата на загиналия притежава материално право да получи заместващо обезщетение, респ. погасителната давност за претендираните застрахователни обезщетение не е 1-годишна, каквато е по испанското законодателство, а 10-годишна.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемото дружество чрез процесуалния си представител е подало отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като поддържа, че при постановяване на обжалваното решение СГС не е допуснал твърдените съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като правилно е приложил и материалния закон. Твърди, че законосъобразно съдът е достигнал до правния извод, че поради случайното деяние водачът на движещия се товарен автомобил не е причинил виновно смъртта на наследодателя на ищците, поради което и не е породена обезпечителногаранционната отговорност на застрахователя, обезпечаващ неговата деликтна отговорност през процесния период. Поддържа своевременно наведените – в отговора на исковата молба, материалноправни възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия пешеходец и за изтекла погасителна давност, като нейният срок трябва да се определи не българското или френското обективно право, а съобразно правните норми, уредени в испанското законодателство. Счита, че обемът на имуществената отговорност на застрахователя и материално легитимираните лица, които имат право да получат застрахователно обезщетение, се определят отново от испанското обективно материално право.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са допустими, а разгледани по същество са частично основателни.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, но е недопустимо в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по искове, предявени от починали в хода на процеса правни субекти – А. Е. Ц. (починала на 10.12.2014 г.) и Ц. Х. Ц. (починал на 02.05.2020 г.). В тази част то е постановено при липса на една от абсолютните положителни 2 процесуални предпоставки, обуславящи пораждането и съществуването на процесуалното право на иск – правоспособността на ищците, поради което в тази част обжалваното решение трябва да бъде обезсилено, като на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК - в същата част, делото бъде върнато на СГС за разглеждане на предявените от починалите преди края на устните състезания пред първоинстанционния съд ищци – с участието на конституираните от въззивния съд по реда на чл. 227 ГПК техни наследници. Ищците са обикновени другари, поради което е налице активно субективно съединяване на предявените от тях искове. Следователно, макар и наследниците на починалите ищци да са участвали в първоинстанционното производство, те са защитавали своите предявени пред съда материални права, а не придобитите чрез наследствено правоприемство парични притезания, първоначално заявени от починалите в хода на първоинстанционното производство ищци.

Установява се, че неучаствалият в първоинстанционното производство наследник на починалия ищец Ц. Х. Ц., починал след неговата съпруга, а именно Х. Ц. Х., който е син на този ищец, а не на другия, починал по време на процеса - А. Е. Ц. (в Удостоверението за наследници на ищцата с изх. № 53/08.11.2022 г., издадено от длъжностно лице по гражданското състояние при с. Ясеново, община Казанлък, е изяснено, че Х. Ц. Х. не е неин син, а на нейния починал съпруг Ц. Х. Ц. – Х. Ц. Х. е посочен под т. 1.1. след т. 1 „Ц. Х. Ц. съпруг”, а нейните деца са посочени под т. 2 и т. 3), че през 2022 г. се е отказал от наследството на починалия ищец Ц. Х. Ц. (Удостоверение с изх. № 4609/10.11.2022 г., издадено от съдия при РС-гр. Казанлък). Нито се твърди, нито се установява, че този наследник е приел с конклудентни действия наследството на починалия ищец преди да е вписан изричният писмен отказ от наследството - в Особената книга по чл. 49 ЗН, поради което отказът от наследство е действителен и частта на отказалия се от наследство е уголемил дяловете на останалите наследници (арг. чл. 53 ЗН). Поради тези правни съображения след връщането на делото на първоинстанционния съд – в частта, в която обжалваното решение е обезсилено, СГС трябва да разгледа предявените искове от починалите в хода на исковия процес ищци с участието на техните наследници, встъпили на основание чл. 227 ГПК в тяхното процесуално качество – Д. Ц. А. (дъщеря), Ц. В. Ц. и В. В.

Х. (внуци, по право на заместване от починалия техен син В. Ц. Х. – арг. чл. 10, ал. 1 ЗН).

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, ГО, I-4 състав, е бил сезиран с кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 7.1.2. от испанския Кралски законодателен указ 8/2004 г., във вр. с чл. 4.1. от същия закон, който одобрява Консолидирания текст на Закона за гражданската отговорност и застраховката при движение на МПС (сходен на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на В. Ц. Х. (на 12.02.2010 г.), вследствие настъпило ПТП на територията на Република Франция.

Настоящият съдебен състав счита, че по нормативните правила, уреждащи международната компетентност, българският съд притежава правомощие да разгледа повдигнатия материалноправен спор. Доколкото не се констатира наличието на международни конвенции, приети преди влизането в сила за Република България на Регламент № 44/2001 г. (релевантен към момента на предявяване на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково производство – през 2013 г.), нито други вторични актове на ЕС, които да го дерогират, компетентността на българския съд произтича от чл. 9, б. „б”, във вр. с чл. 11, т. 2 от Регламент № 44/2001 г. („Брюксел I”), в чийто обхват попада настоящият правен спор с оглед неговия предмет, както и с оглед местоживеенето на страните по делото - на територията на държава-членка на ЕС. Изрично 3 в преамбюла на този Регламент – съображение 13, е уредена една от основните цели на този нормативен акт, а именно по съдебни спорове, свързани със застрахователни правоотношение, по-слабата страна следва да бъде защитена по правилата за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила.

За постигане на тази нормативно установена цел в чл. 9, б. „б”, във вр. с чл. 11, т. 2 от Регламента е предписано, че международно компетентен да разгледа предявен пряк иск от увреденото лице срещу застраховател е надлежният национален съд на държавата членка, където се намира: 1) седалището на застрахователя или 2) местоживеенето на пострадалия ищец („ползвателя” на застрахователната услуга). В този смисъл е и цитираното в Определение от 10.10.2017 г. на СГС (л. 659, т. 2) Решение на СЕС от 13.12.2007 г. по С463/06, което е задължително за националните юрисдикции („пострадалото лице може да предяви иск направо срещу застрахователя пред съда по своето местоживеене в държавачленка, когато такъв пряк иск е възможен и застрахователят е с адрес на управление в територията на една държава-членка”). В процесния случай както седалището на ответника е в държава-членка на ЕС, така и настоящият адрес на ищците („местоживеенето” по смисъла на този Регламент) се намира на територията на Република България, поради което българският съд е международно компетентен да разгледа предявените срещу испанското застрахователно дружество преки искове по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.