Решение № 196 от 27.04.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 196 гр. Велико Търново, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Радка Цариградска

Илина Гачева при участието на секретаря Красимира Г. Илиева като разгледа докладваното от Радка Цариградска Въззивно гражданско дело № 20234100500035 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба на „Дженерали застраховане“ АД против Решение № 553/17.10.2022г., постановено по гр.д.

№ 970/2022г. по описа на РС – Горна Оряховица, по силата на което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца С. И. И. следните суми: 2520 лв. като обезщетение за 63 дни загуба на работоспособност, ведно със законната лихва върху тази суми, считано от 09.06.2022г., 17,40 лв. обезщетение за медицински разходи, ведно със законната лихва от 09.06.2022г., 99 лв. обезщетение за болничен престой – дневни пари, ведно със законната лихва от 09.06.2022г. Наведени са оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение поради противоречието му със събраните доказателства и материалния закон, тъй като съдът неправилно е приел, че претенциите на ищеца касаят рискове, възникнали в срока на застрахователно покритие и нетрудоспособност в същия период, доколкото договорът между ответника и ВСС- работодател на ищеца, е с начало 01.01.2018г. и прекратен на 31.12.2020г.-с изтичане на срока, а се претендира загуба на работоспособност в периода 05.07.-07.08.2021 г. и 08.08.05.09.2021г. Допълнително излага, че неработоспособността следва да е настъпила в резултат на злополука или заболяване, а в случая се касае за непокрит риск – операция. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че т.51.3 от ОУ е неравноправна клауза, противоречаща на закона, като се позовава на свободата на договаряне и липсата на нарушени императивни законови разпоредби и неприложимост на ЗПП, както и че не е налице 1 усложнение в здравословното състояние (ексцес), за който застрахователя отговаря, който счита за относим единствено при деликтна отговорност.

По делото първоинстанционният съд е постановил след решението Определение № 1262/07.11.2022 г., постановено по молба на ответника за изменение на решението в частта за разноските, с което същата е отхвърлена.

Срещу този акт е постъпила въззивна частна жалба с искане за отмяната му и доводи, че неправилно съдът не е уважил искането за намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, която се явява прекомерно – в размер от 500лв., несъответно на усилията на защитата. Моли за намаляването му до минималния размер, предвиден в Наредбата на ВАС.

Въззиваемият ищец в срока по чл.263, ал.1 ГПК чрез пълномощника си е подал отговор на въззивната жалба, оспорващ я като неоснователна и потвърждаване на решението като правилно. Развити са подробни съображения относно възникването на ексцес като ново самостоятелно право, както и причините, наложили премахване на импланта – ограничени движения на ходилото, поддържайки, че първият от правопораждащите факти е счупването на костта на левия крак, съставляващо злополука, и за възникване на ексцеса са насложени нови обстоятелства и се касае за нова злополука /наложителната за премахването хоспитализация/, съответно вреда.

Оспорва доводите на жалбоподателя за неприложимост на ЗПП и за валидност на клаузата, приета от съда за нищожна. Постъпила е и насрещна въззивна жалба, с която ищецът отправя искане да бъде отменено първоинстанционното решение в частта, в която на ищеца е присъдена законна лихва върху претендираните суми от датата на исковата молба – 09.06.2022г., а не от 12.04.2022г. - датата на отказа на застрахователя, както е претендирано, като моли съда да постанови решение, уважаващо изцяло исковата молба в тази й част. По въззивната частна жалба ищецът моли същата да бъде оставена без уважение, предвид законосъобразността и обосноваността на съдебния акт.

Жалбата и насрещната жалба са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:

За да постанови решението в ГОРС е приел, че ищецът, в качеството си на „младши съдия“ е претърпял злополука на 13.06.2020г. - при неправилно стъпване с ляв крак счупил пета метатарзална кост. При последвалата 2 хоспитализация и операция била направена фиксация чрез плака. Към този момент между Висш съдебен съвет като възложител и „Дженерали Застраховане“ АД като застраховател е действащ Договор №ВСС14770/06.11.2017г. с предмет: „Застраховка живота и трудоспособността чрез групова застраховка „3лополука“ на съдии, прокурори, и следователи, младши съдии, младши прокурори и младши следователи, кандидати за младши съдии, младши прокурори и младши следователи, съдебни помощници и прокурорски помощници, членове на ВСС, инспектори в Инспектората на ВСС, служители на НИП и съдебни служители“. Срокът на договора е 36 месеца, считано от 01.01.2018г. до 31.12.2020 г. Съгласно т.51.3 от ОУ на застрахователя, задължението на последния да извърши плащане в случай на неработоспособност на застрахования, се поражда само ако уврежданията от злополука, довели до временна неработоспособност са диагностицирани за първи път до един месец или повторно до три месеца от злополуката. Съгласно т. 7.3 от договора, застрахователят е длъжен да изплати обезщетение за временно намалена работоспособност на застрахованото лице съгласно предвиденото в т.5.4 и т.6.3, настъпили в срока на договора.

Не се спори от страните, че след настъпване на застрахователното събитие, ищецът е бил обезщетен от ответника за периода на първоначалната временна нетрудоспособност – болнично и извънболнично лечение, т.е. няма спор за настъпилата злополука, своевременното й установяване и уведомяване на застрахователя. Поради поставената при операцията пластина и факта, че същата ограничавала движенията на ищеца, на 05.07.2021г. била проведена оперативна намеса за отстраняването й. Безспорно е установено, че описаната манипулация е довела до временна нетрудоспособност на С. И. за период от 34 дни - 4дни болнично и 30 дни домашно лечение, удължен с още 30 дни за периода 08.08.- 06.09.2021г., общо 64 дни.

За обезщетяване на този период на временна нетрудоспособност, ищецът се обърнал към „Животозастрахователен институт“ АД, с когото бил сключен новия договор за групова застраховка на магистратите, но му било отказано с аргумент, че нетрудоспособността е последица от злополука, настъпила преди сключване на договора с този застраховател. Застрахователна претенция към жалбоподателя „Дженерали Застраховане“ АД била отправена на 07.04.2022г., но последвал писмен отказ с мотив, че на 01.01.2021г. е изтекло покритието на застрахователния договор с тях.

Установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд не се оспорва от страните. Основното възражение на жалбоподателя за неправилност касае изводът на ГОРС, че процесната временна нетрудоспособност е застрахователен риск, за който отговаря ответника, тъй като самото застрахователно събитие е настъпило по време на действие на договора с него и се явява „ексцес“ по смисъла на чл.378, ал.4 от КЗ влошаване на здравословното състояние, което се намира в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с настъпилото застрахователно събитие.

Настоящият състав споделя изцяло мотивите на първинстанциония съд за 3 наличието на ексцес. В случая застрахователното събитие е злополуката – счупване на ляв долен крайник в срока на действие на договора с „Дженерали застраховане“, а покритият риск, обосноваващ претенцията, е „временна нетрудоспособност“ в резултат на същата злополука. Текстът от ОУ на застрахователя, на който същият се позовава, за да аргументира отказа си гласи, че „задължение за застрахователя да извърши плащане се поражда и ако уврежданията от злополука, довели до временна неработоспособност са диагностицирани за първи път до един месец или повторно до три месеца от злополуката“. Така формулираното изискване се покрива напълно от процесния случай, тъй като „увреждането“ и установено в срока, изискуем по договор. Това изискване не се отнася за покрития риск "временна нетрудоспособност" и подобно тълкуване от страна на застрахователя на посочения текст от ОУ е превратно. Текстът по никакъв начин не се отнася за законово уредените случаи на ексцес, а за първоначално установяване и уведомяване за злополуката, например при допълнителна диагноза от друг специалист. Ищецът е следвало да изпълни и изискването за установяване на причинно-следствена връзка със застрахователното събитие, което е изпълнено и такава не се оспорва.

Тъй като наведените оплаквания са неоснователни, а други не са наведени с въззивната жалба обжалвано решение по отношение на главния иск следва да бъде потвърдено поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции.

По насрещната въззивна жалба:

Въззиваемият ищец претендира да бъде отменено първоинстанционното решение в частта, в която му е присъдена законна лихва върху главницата от датата на исковата молба – 09.06.2022г., а не от 12.04.2022г., посочена от него в исковата молба, която е дата на отказа на застрахователя. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, приложимата разпоредба относно изискуемостта на вземането към застрахователя е чл.409 от КЗ, която предвижда, че застрахователят дължи законна лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичане на срока, в който е длъжен да плати застрахователното обезщетение. По отношение на застраховка „Злополука“, съгласно чл.459 ал.4 във вр. чл.448 от КЗ застрахователят извършва плащане в срок от 15 работни дни от датата, на която са представени поисканите доказателства за установяване на застрахователното събитие и на размера на плащането. В случая искането за плащане е достигнало до застрахователя на 11.04.2022г., не са поискани допълнителни документи, съответно срокът за плащане е изтекъл на 14.05.2022г. Лихва за забава застрахователят дължи от 15.05.2022г., в който смисъл следва да бъде присъдена същата и това налага отмяна на решението в отхвърлителната му част за лихвата за периода 15.05.2022г.-09.06.2022г. За останалия исков период от 11.04.2022г. до 14.05.2022г. претенцията се явява неоснователна.

По въззивната частна жалба срещу Определение № 1262 от 07.11.2022 г.:

Оставена без уважение е молбата на ответника да бъде изменено решението 4 в частта за разноските чрез намаляване размера на присъденото адвокатско възнаграждение поради прекомерност. С решението са присъдени разноски за адвокат в пълния договорен и изплатен размер от 500лв., при минимум по Наредба №1/2004г. от 414,55лв., като при произнасяне по възражението за прекомерност съдът е изложил мотиви, че присъденото възнаграждение е 20% над минималното такова. Настоящият състав намира атакуваното определение за правилно. Присъдените разноски за адвокатско възнаграждение не са в прекомерен размер, а близо до минимума.

Неоснователни са възраженията, че спорът е с ниска правна и фактическа сложност, предвид развитите и подложени на обсъждане правни въпроси.

Въззивната частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия С. И. следва да се присъдят своевременно заявените и реално направени разноски, а такива са направени в размер на 1352,75 лв., от които 52,75лв. за ДТ и 1300лв. за адвокатско възнаграждение. Основателно е възражението за прекомерност на това възнаграждение пред въззивната инстанция. Предвид актуализацията на минималните размери на адвокатските възнаграждения такова се дължи за въззивна инстанция в размер на минимум 600лв., а договореното го надвишава два пъти. Като съобрази бързината на въззивното производство - в едно с.з., без събиране на нови доказателства, съдът намира за необходимо да намали това възнаграждение до 900 лв., т.е. да бъдат присъдени общо 952,75лв. за разноски.