Определение № 14302 от 02.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14302 гр. София, 02.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Б, в закрито заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна Мартинова

Членове:

Клаудия Р. Митова

ВИКТОРИЯ Р. МИТЕВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ Р. МИТЕВА Въззивно частно гражданско дело № 20261100501707 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Е. Д. М. срещу Определение № 50959/12.12.2025 г., постановено по гр.д. № 2847/2025 г. по описа на Софийския районен съд, Гражданско отделение, 154-ти състав, с което е върната подадената от него искова молба и е прекратено производството по делото.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Твърди, че с исковата молба е въвел самостоятелни фактически твърдения относно ВНЧД № 243/2016 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, както и че прекратяването на производството съставлява отказ от правосъдие. Иска отмяна на определението и връщане на делото на Софийския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съдът, като взе предвид материалите по делото и съображенията на жалбоподателя, намира следното.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Е. Д. М. срещу Апелативен съд – София, като правоприемник на Апелативния специализиран наказателен съд. Предявен е иск с правно основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата 24 999 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, за които се твърди, че са причинени в периода от 15.12.2016 г. до 07.01.2025 г. при разглеждането на ВНЧД № 243/2016 г. по описа на АСНС, образувано по реда на чл. 270 НПК.

Ищецът твърди, че при разглеждане на това производство е бил лишен от свобода в нарушение на правото на Европейския съюз, тъй като съдът не извършил необходимата проверка за наличие на обосновано подозрение и на данни за неговото авторство на деянието, във връзка с което е бил задържан. Свързва претендираните вреди с преживени психически страдания, страх, чувство за безпомощност и отчаяние, влошено здравословно състояние, панически атаки и депресивни преживявания.

Производството по частна жалба е пълен въззив. Въззивният съд извършва самостоятелна проверка за съществуването на процесуалните предпоставки за разглеждане на иска и не е обвързан от правните съображения на първоинстанционния съд. Когато крайният резултат от обжалвания акт е правилен, той следва да бъде потвърден и при различни от изложените от районния съд правни съображения, стига те да се основават на 1 данните по делото.

В случая въззивният съд намира, че предявяването на настоящия иск представлява недобросъвестно упражняване на правото на иск и съставлява злоупотреба с процесуално право.

Съгласно чл. 3 ГПК страните са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Това задължение съответства на прогласеното в чл. 2 ГПК право на всяко лице да търси защита и съдействие от съда за признати от закона лични и имуществени права. Правото на иск е предоставено като средство за защита на твърдяно субективно материално право; то не може да бъде използвано за постигане на цел, несъвместима с неговото предназначение.

Забраната за злоупотреба с право намира израз и в чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, чл. 8, ал. 2 ЗЗД и чл. 289 ТЗ. Злоупотребата е налице, когато предоставената от правната норма възможност се използва в противоречие с преследваната от същата цел и по начин, който накърнява права и законни интереси на други лица или обществения интерес. В процесуален аспект това е налице, когато страната не упражнява правото си с убеждението, че търси защита на свое право, а използва производството за постигане на друга, несъвместима с добросъвестността цел. В този смисъл е и Решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2009 г. на ВКС, IV г.о.

Изводът за злоупотреба с право в настоящия случай не се основава единствено на броя на образуваните от ищеца производства, нито на преценка за вероятната основателност на настоящия иск. Той следва от съчетанието между броя, характера и съдържанието на инициираните от М. дела, системното възпроизвеждане на едно основно оплакване чрез множество фактически и правни варианти, както и обстоятелството, че по това оплакване вече е сезиран съд и на ищеца е осигурена възможност за съдебна защита.

От приобщената по делото служебна справка се установява, че само пред Софийския районен съд Е. Д. М. е инициирал над хиляда граждански производства срещу различни държавни органи и органи на съдебната власт, сред които Прокуратурата на Република България, Софийският градски съд, Апелативен съд – София, Върховният касационен съд, административни съдилища, органи на Министерството на вътрешните работи и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. От служебната справка в ЕИСС относно гражданските дела пред Софийския градски съд се установява, че М. е инициирал и стотици първоинстанционни, въззивни и частни въззивни производства пред този съд.

Преобладаващата част от тези производства са основани на сходни или почти идентични твърдения. В тях, с посочване на различни периоди, номера на производства, сезирани органи и частично изменени оплаквания, М. възпроизвежда основна теза, че е осъден по непредявено обвинение и поради това се намира в незаконно лишаване от свобода. Към тази теза се присъединяват различни варианти на оплаквания за непроизнасяне по искания за възобновяване, отказ от правосъдие, непредприети действия от органи на прокуратурата, незаконосъобразни действия на съдилища или на органите по изпълнение на наказанието, както и общо позоваване на разпоредби от ХОПЕС, ДФЕС, ЕКПЧ и други международни актове.

Настоящият иск се включва в този повтарящ се модел на сезиране. Макар в него да е посочено конкретно ВНЧД № 243/2016 г. по описа на АСНС и да е развита теза за липса на проверка за наличието на обосновано подозрение и данни за авторство на деянието, тези твърдения отново са подчинени на основното оплакване за неправомерно лишаване от свобода. Те не сочат на различен и самостоятелен защитим интерес, а представляват поредно развитие на поддържаната от ищеца теза за незаконност на задържането и на последиците от наказателното производство.

При преценката за начина, по който е упражнено правото на иск, следва да се отчете и гр.д. № 20645/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 48-ми състав. От представеното удостоверение на СРС и от приложената искова молба се установява, че това производство е образувано по иск на М. срещу Апелативния специализиран наказателен съд за обезщетение 2 за неимуществени вреди, които той свързва с твърдяно незаконосъобразно упражняване на съдебен контрол върху задържането му по реда на чл. 270 НПК. По това дело ищецът е посочил множество производства по чл. 270 НПК, сред които изрично е включено и ВНЧД № 243/2016 г. по описа на АСНС.

В исковата молба по гр.д. № 20645/2022 г. М. поддържа, че не е бил допуснат до открито съдебно заседание, не е могъл да изложи устно становище и да упражни правото си на защита, поради което съдебният контрол върху задържането му бил осъществен в нарушение на правото му на свобода и сигурност. Следователно именно по отношение на ВНЧД № 243/2016 г. и на твърдените от него вреди от съдебния контрол върху задържането вече е била открита възможност за съдебна защита.

Този извод не се основава на преценка дали между настоящото дело и гр.д. № 20645/2022 г. е налице идентичност на спорния предмет. За настоящата преценка е релевантно обстоятелството, че М. вече е въвел пред съд твърдения за вреди, настъпили във връзка с ВНЧД № 243/2016 г., и че по този начин му е бил осигурен достъп до съд относно основното му оплакване за незаконосъобразен съдебен контрол върху лишаването му от свобода.

Посочването в настоящата искова молба на по-дълъг период, както и доразвиването на доводи за липса на обосновано подозрение и на данни за авторство, не променят извода, че ищецът използва правото на иск за многократно сезиране на съдилищата по същество по едно и също основно оплакване. Това не е упражняване на правото на иск за защита на ново и самостоятелно твърдяно материално право, а раздробяване и възпроизвеждане на една и съща теза чрез множество отделни съдебни производства.

Упражняването на правото на иск по този начин поставя съдилищата в обективна невъзможност да извършват своевременно и ефективно проверка за предмета и движението на всички инициирани от лицето производства и същевременно препятства нормалното осъществяване на правораздавателната дейност по останалите дела. Не става въпрос за единичен или дори за няколко неправилно предявени иска, а за трайно и системно процесуално поведение, при което едно основно оплакване се възпроизвежда в множество сходни производства срещу различни институции.

Това поведение надхвърля пределите на добросъвестното упражняване на процесуалните права. Предявената искова молба няма характер на надлежна молба за съдействие и защита по смисъла на чл. 2 ГПК, тъй като не е насочена към самостоятелно разрешаване на конкретен правен спор, а използва съдебния процес като средство за неограничено и повторяемо сезиране на съдилищата по едно основно оплакване.

При този извод прекратяването на производството не съставлява отказ от правосъдие.

М. не е лишен от възможност да получи съдебна защита по твърденията си за незаконност на лишаването му от свобода. Той многократно е сезирал съдилищата с тези твърдения, включително по отношение на ВНЧД № 243/2016 г., а по част от образуваните производства му е предоставена и правна помощ. Отказът да бъде образувано и разгледано поредно производство, предявено в нарушение на задължението за добросъвестност, е допустима последица от злоупотребата с право на иск.

Ето защо въззивният съд намира, че предявеният иск е процесуално недопустим поради злоупотреба с процесуално право, а исковата молба правилно е върната на основание чл. 130 ГПК. Като е достигнал до крайния извод за прекратяване на производството, районният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

По изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без уважение.

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Е. Д. М. срещу Определение № 50959/12.12.2025 г., постановено по гр.д. № 2847/2025 г. по описа на Софийския районен 3 съд, Гражданско отделение, 154-ти състав, с което е върната подадената от него искова молба и е прекратено производството по делото.

Определението подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на жалбоподателя, при предпоставките на чл. 274, ал. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4